Кен Фолет
Обратно броене (62)

8:30 вечерта

Информацията от многобройните датчици на спътника се предава по радиото посредством музикален тон. Всеки датчик излъчва тонове с различна честота, за да могат при получаването им гласовете да се отделят един от друг по електронен път.

 

 

През цялото време Люк се бе страхувал най-много именно от този момент.

Беше оставил Били в мотел „Старлайт“. Искаше й се да се регистрира, да се поосвежи малко, да хване такси и да стигне навреме до комплекса, за да гледа изстрелването. А Люк бе отишъл направо в бункера, където му казаха, че изстрелването е насрочено за 10,45 същата вечер. Уили Фредериксън му разказа за мерките, взети от екипа срещу саботаж. Обаче Люк пак не се чувстваше сигурен. Искаше му се Тео Пакман да е арестуван, а и не знаеше къде е Антъни. Но тъй или иначе, никой от тях не можеше да направи нищо, щом не знаеше кода. А новите релета са на безопасно място в сейфа, бе му казал Уили.

Безпокойството му щеше да намалее, след като се видеше с Елспет. Не бе споделил с никого, че я подозира — отчасти защото не можеше да понесе тази мисъл и отчасти защото нямаше доказателства. Но след като я погледнеше в очите и я помолеше да му каже истината, щеше да разбере.

С натежало от болка сърце той се качи по стълбите в хангар R. С Елспет трябваше да си поговорят за измамата й, а той трябваше да й признае за изневярата си. Питаше се кое от двете бе по-лошо.

Малко преди да стигне горния коридор, той се размина с някакъв мъж с пагони на полковник, който се обърна към него, без да се спира:

— Хей, Люк, радвам се, че се върна. Ще се видим в бункера.

Люк кимна и пристъпил по коридора, видя висока червенокоса жена с тревожно изражение да се появява на вратата на един от офисите. Застанало в рамката на вратата, стройното й тяло издаваше вътрешно напрежение, докато погледът й се плъзна покрай него към вече празното стълбище. Бе по-красива, отколкото на сватбената снимка. От бледото й лице струеше мека светлина като от гладката повърхност на езеро в ранна утрин. Сърцето му се преобърна от внезапно залялата го гореща вълна на нежното чувство, което явно изпитваше все още към нея.

Той я извика по име и тя фокусира погледа си върху него.

— Люк!

Жената бързо се завтече към него. Зарадваната усмивка издаваше неподправено задоволство от срещата, но в очите й той видя страх. Тя обви врата му с ръце и го целуна по устата. Не трябваше да изразява изненада — в края на краищата тя му бе жена, а той бе отсъствал цяла седмица. Прегръдката в такъв случай бе най-естественото нещо на света. Елспет нямаше представа, че той я подозира, затова продължаваше да се държи като нормална съпруга.

Той прекъсна целувката и се освободи от прегръдката й. Тя сви вежди учудено и впери изучаващ поглед в него, мъчейки се да разгадае лицето му.

— Какво има? — попита го. После изведнъж подуши с нос и гняв разкриви лицето й. — Кучи син такъв, целият миришеш на секс! — отблъсна го. — Чукал си Били Джоузефсън, копеле такова! — минаващият в този момент край тях учен стреснато ги изгледа, смаян от такъв език, но тя не му обърна внимание. — Чукал си я във влака, нали?

Той не знаеше какво да каже. Нейната измама бе далеч по-лоша от неговата, но въпреки това изпитваше срам от постъпката си. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи като оправдание, а той мразеше да се оправдава. Оправданията правеха мъжа жалък. Затова не каза нищо.

Последвалата промяна у нея бе също така бърза.

— Нямам време да се занимавам с това сега — каза тя и огледа коридора в двете посоки с нетърпелив поглед.

Подозрението у Люк отново се надигна.

— Какво е това, което е по-важно от този разговор?

— Работата ми!

— Не се безпокой за това.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Трябва да вървя. Ще говорим за това по-късно.

— Нищо подобно — каза той твърдо.

Тонът му й направи впечатление.

— Какво значи това „нищо подобно“?

— Когато минах през къщи, отворих едно писмо, адресирано до теб — той го измъкна от джоба на сакото си и й го подаде. — От една лекарка от Атланта е.

Кръвта се отдръпна от лицето й. С трескави движения извади листа от плика и зачете.

— О, божичко! — разнесе се съкрушеният й шепот.

— Ти си завързала каналите си шест седмици преди сватбата ни — каза той, като дори и в този момент му бе трудно да го повярва.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не исках да го правя — промълви тя с пресеклив глас. — Но трябваше.

Той си спомни какво бе споменала лекарката за състоянието на Елспет — безсъние, загуба на тегло, внезапно желание да плаче, депресия — и изведнъж му дожаля за нея. Гласът му се сниши до шепот:

— Ужасно съжалявам, че си била нещастна.

— Не бъди добър с мен, моля те… Не мога да го понеса.

— Дай да влезем в офиса ти.

Той я хвана за лакътя, въведе я вътре и затвори вратата. Елспет машинално се приближи до бюрото си и със също такива машинални движения отвори чантичката си, ровейки за кърпичка. Люк придърпа голямото кресло иззад бюрото на шефа й и го приближи до нея.

Тя издуха носа си и бършейки го, промърмори:

— Малко остана да не направя тази операция… Сърцето ми се късаше.

Той я гледаше внимателно, опитвайки се да разсъждава хладно и рационално.

— Мисля, че са те накарали — промълви той накрая и отново млъкна за миг.

Очите на Елспет се разшириха.

— Имам предвид КГБ — продължи Люк и тя вторачи в него широко отворените си очи. — Заповядали са ти да се омъжиш за мен, за да държиш космическата програма под око, и са те накарали да си направиш стерилитет, за да нямаш деца и по този начин да станеш уязвима. — Видя неизмеримата тъга в очите й и разбра, че е прав. — Не ме лъжи! — побърза да добави той. — Няма да ти повярвам.

— Добре — каза тя.

Беше си признала. Той се облегна назад в креслото. Всичко свърши. Чувстваше се останал без дъх, раздърпан и натъртен, сякаш бе паднал от дърво.

— Непрекъснато променях решенията си — изхлипа тя и сълзите се затъркаляха свободно по бузите й. — На сутринта бях решена да го направя, но после, някъде към обед, ти се обаждаше и ми заговорваше за къща с голям двор, в който децата да играят, и аз отново се решавах да им се опъна. После, сама в леглото през нощта, ми идваше наум каква огромна нужда имат те от информацията, която мога да им набавя като твоя жена, и отново решавах да сторя онова, което те желаеха.

— Не можеше ли да направиш и двете?

Тя поклати глава.

— И без това едва издържах… Да те обичам и в същото време да те шпионирам. Ако бяхме си родили деца, никога нямаше да мога да го направя.

— И какво в края на краищата те накара да вземеш окончателно решение?

Тя подсмръкна и избърса лицето си.

— Няма да ми повярваш. Гватемала — изсмя се кратко и невесело. — Ония нещастници искаха само училища за децата си и профсъюзи, които да ги защитават, както и шанс да припечелват хляба си. Обаче това щеше да увеличи цената на бананите с няколко цента, а Юнайтед Фрут не го искаше. И какво направиха Щатите? Събориха правителството им и сложиха на негово място фашистка марионетка. По онова време работех за ЦРУ, затова знам цялата истина. Полудях! Вбесих се от това, че ония алчни копелета във Вашингтон безнаказано прецакаха цяла една страна, без да им мигне окото, наприказваха куп лъжи и накараха пресата да каже на американците, че това било въстание, организирано от местните антикомунисти. Може да ти се стори странно, че се паля толкова много от такова нещо, но всъщност не мога да изразя колко много ме ядоса то.

— Ядоса те толкова, че да повредиш тялото си?

— Да, и да те предам, и да съсипя брака си — тя вдигна глава и в гласа и се промъкна горда нотка. — Но на какво може да се надява светът, след като една нация, състояща се от бедни селяни, не може да се измъкне от калта, без да бъде стъпкана обратно от ботуша на Чичо Сам? Единственото нещо, за което съжалявам, е, че не можах да имам деца от теб. Това наистина бе гадно. Но за всичко останало се чувствам горда.

Той кимна.

— Мисля, че те разбирам.

— И това е нещо — въздъхна тя. — И сега какво ще правиш? Ще се обадиш на ФБР?

— А трябва ли?

— Ако го направиш, ще свърша на електрическия стол като семейство Розенберг^[1].

Той затвори очи, сякаш някой го бе пробол.

— Исусе Христе!

— Има алтернатива.

— Каква?

— Пусни ме. Ще се кача на първия самолет, излитащ от Щатите. Ще отида в Париж, Франкфурт, Мадрид или където и да е в Европа. Оттам ще хвана самолет за Москва.

— Това ли искаш да направиш? Да изживееш дните си там?

— Да — тя се усмихна кисело. — За твое сведение, аз съм полковник. Никога не бих могла да стана полковник в Щатите.

— Обаче ще трябва да тръгнеш сега, веднага — каза той.

— Добре.

— Ще те изпратя до портала и ти ще ми дадеш пропуска си, за да не можеш да се върнеш.

— Добре.

Той я гледаше, стараейки се да запечата образа й в паметта си.

— Тук вече можем да си кажем довиждане.

Тя си взе чантичката.

— Може ли първо да отида до тоалетната?

— Разбира се — отвърна той.