Кен Фолет
Обратно броене (33)

9:30 вечерта

Отделението за измервателните прибори проявява тенденция към прегряване непосредствено преди отлитането. Разрешението на този проблем е типично за грубия, но ефективен инженерен замисъл на притиснатия с такива кратки срокове проект „Експлорър“. Към външната страна на ракетата, посредством електромагнит, е закрепен контейнер със сух лед. Едно термореле включва вентилатор веднага щом температурата вътре се вдигне над определена точка. Непосредствено преди отлитането електромагнитът се изключва и целият охладителен механизъм пада на земята.

 

 

Жълтият кадилак елдорадо на Антъни бе спрян на Кей Стрийт между 15-а и 16-а улица, вмъкнат зад опашката таксита, очакващи да бъдат повикани от портиера на „Карлтън“. Седнал в колата, Антъни виждаше много ясно входа на хотела, както и ярко осветената естакада за такситата пред него. Пит беше в хотела, настанен в стаята, която бяха наели, и чакаше телефонно обаждане от някой от агентите, търсещи Люк из целия град.

Част от Антъни искаше никой от тях да не се обади, Люк да е успял да се измъкне някак си. И в този случай нямаше да му се наложи да взима най-болезненото решение в живота си. Друга част от него обаче трепереше от нетърпение да намери Люк и да се оправи с него.

Люк беше стар приятел, чудесен човек, верен съпруг и адски добър учен. Но в края на краищата това нямаше значение. По време на войната и двамата бяха убили много добри хора, които просто се бяха оказали на погрешната страна. На нея беше сега и Люк, а в момента течеше Студената война. И тъкмо това, че познаваше човека, правеше работата на Антъни толкова трудна.

От хотела излезе забързаната фигура на Пит. Антъни свали прозореца си и Пит се наведе над него:

— Обади се Ак. Люк се намира в един апартамент на Масачузетс Авеню. Апартаментът на Бърнард Ротетън.

— Най-сетне — промърмори Антъни.

Беше поставил агенти пред домовете на Били и Бърн, предусещайки, че Люк ще реши да се обърне за помощ към старите си приятели. Изпита бегло задоволство, че е познал.

— Ако тръгне оттам, Ак ще го проследи с мотора — добави Пит.

— Добре.

— Мислиш ли, че ще дойде тук?

— Възможно е. Ще чакам — във фоайето имаше още двама агенти, които щяха да предупредят Антъни, ако Люк влезе през някой заден вход. — Много вероятно е да отиде и на летището.

— Там имаме четирима души.

— Чудесно. Мисля, че сме покрили всички разумни възможности.

Пит кимна.

— Отивам да стоя на телефона.

Антъни се опита да си представи как биха се развили нещата оттук нататък. Люк би трябвало да бъде смутен и несигурен, предпазлив, но и горящ от желание да разпита Антъни. А той трябваше да го заведе някъде, където двамата щяха да бъдат сами. Останеха ли сами, Антъни вече можеше само за секунда да измъкне пистолета от джоба на палтото си.

Люк сигурно щеше да направи нещо в последния момент, за да спаси живота си. Не беше в природата му да приема лесно пораженията. Вероятно щеше да скочи върху Антъни, да се хвърли към прозореца или пък да направи опит да стигне до вратата. Антъни обаче щеше да запази самообладание, убивал беше хора и преди това — нямаше да трепне. Щеше да стисне пистолета здраво и да дръпне спусъка, целейки се в гърдите на Люк и изстрелвайки няколко куршума, за да е сигурен, че ще го спре. Люк щеше да падне. Антъни щеше да се приближи до него, да провери пулса му и ако е необходимо, да приложи жеста на милосърдие. И тогава най-добрият му приятел щеше да умре.

Нямаше да има никакви неприятни последствия. Антъни разполагаше с неопровержимо доказателство за предателството на Люк — чертежите с неговия почерк върху тях. Наистина не можеше да докаже, че са взети от съветски агент, но думата му тежеше достатъчно в ЦРУ.

Щеше да изхвърли трупа някъде. Разбира се, по-късно щяха да го намерят и щяха да започнат разследване. И рано или късно полицията щеше да открие, че ЦРУ се е интересувало от жертвата. Щяха да започнат да задават въпроси, но Управлението имаше опит в отклоняването им. На полицията щеше да бъде внушено, че връзката на Управлението с жертвата е била въпрос от национална сигурност и поради това — свръхсекретна, но няма нищо общо с убийството.

Всеки, който се опиташе да разследва по-нататък, било то ченге, журналист или политик, щеше веднага да бъде подложен на проверка за лоялност и досието му — обърнато наопаки. Приятели, съседи и роднини щяха да бъдат разпитвани от агенти, мрачно подхвърлящи намеци за подозрителни връзки с комунисти. Такова едно разследване щеше да доведе до задънена улица, като в същото време щеше изцяло да съсипе кариерата на водещия го.

Една тайна организация може да прави всичко, каза си той с мрачна увереност.

По естакадата на входа се качи едно такси, спря пред вратите и от него слезе Люк. Беше облечен в тъмносиньо палто, а на главата му имаше сива мека шапка, които сигурно си бе купил или откраднал днес. Малко след това от другата страна на улицата спря и Ак Хоруиц, качен на мотоциклета си. Антъни излезе от колата и със спокойна крачка се отправи към входа на хотела.

Люк изглеждаше напрегнат, но по лицето му се четеше някаква твърда решителност. Плащайки на таксито, той погледна към Антъни, но не го позна. Каза на шофьора да задържи рестото, после влезе в хотела. Антъни го последва.

И двамата бяха на една възраст — трийсет и седем. Бяха се запознали в Харвард, когато бяха на осемнайсет години — преди цял живот време.

И всичко да свърши по такъв начин, помисли си Антъни с горчивина. По такъв гаден начин.

Пеш минути след като бе излязъл от апартамента на Бърн, Люк разбра, че е следен от човек на мотоциклет. Затова сега беше напрегнат, мобилизирал всички сетива и чувства.

Фоайето на „Карлтън“ приличаше на огромен хол, натъпкан с имитации на френски мебели. Рецепцията, намираща се точно срещу входа, бе вбита в алков, така че да не нарушава правоъгълността на пространството. Близо до входа на бара бяха застанали две дами в кожени палта и оживено разговаряха с двама джентълмени в смокинги. Наоколо с деловито спокойствие сновяха хопове в ливреи и униформен персонал. Това бе луксозен оазис, направен така, че да успокоява обтегнатите нерви на всеки новопристигнал пътник. С Люк обаче не стана нищо подобно.

Оглеждайки залата, той бързо разпозна двамата мъже, чийто външен вид и държане издаваха, че са агенти. Единият от тях седеше на елегантния диван, разгърнал вестник, а другият бе застанал до асансьора, пушейки цигара. И двамата не се вписваха в обстановката. Бяха облечени за работа, в шлифери и бизнес костюми, и освен това връзките и ризите им имаха вид на несваляни цял ден. Явно не бяха излезли да прекарат вечерта в скъп ресторант или бар.

Помисли дали отново да не отиде право при единия от двамата, но какво щеше да постигне с това? Затова се приближи към рецепцията, каза си името и поиска ключа за стаята си. Тъкмо го взе и се обърна да тръгне към асансьора, когато някакъв напълно непознат го спря.

— Хей, Люк!

Беше човекът, който бе влязъл в хотела веднага след него.

Не приличаше на агент, но Люк бе забелязал бегло външността му — беше висок горе-долу колкото него и може би щеше да бъде представителен мъж, ако не бе облечен небрежно. Скъпото му палто от камилска вълна бе старо и на места протрито, обувките му сякаш не бяха виждали четка, откакто са били произведени, а косата му се нуждаеше от подстригване. Обаче говорът му бе властен.

Люк отвърна:

— Опасявам се, че не знам кой сте. Пострадах от изгубване на паметта.

— Аз съм Антъни Каръл. Толкова се радвам, че най-накрая успях да се видя с теб! — каза той и протегна ръка.

Люк се напрегна. Все още не бе сигурен дали Антъни е враг или приятел. Той стисна протегнатата ръка и каза:

— Имам много въпроси към теб.

— Готов съм да отговоря на всеки.

Люк млъкна за момент, питайки се откъде да започне. Антъни просто не приличаше на човек, който би предал най-добрия си приятел. Лицето му бе открито, интелигентно и наистина не особено красиво, но все пак привлекателно. Накрая промълви:

— Как, по дяволите, можа?

— Трябваше да го направя, Люк! За твое собствено добро. Просто се опитах да спася живота ти.

— Не съм никакъв шпионин.

— Не е толкова просто.

Люк изпитателно се взря в лицето на Антъни, опитвайки се да разбере какво си е наумил. Обаче не можа да проумее дали казва истината или не. Антъни изглеждаше истински загрижен. По лицето му нямаше и следа от лукавство. Въпреки това Люк чувстваше, че крие нещо.

— Никой не вярва на историята ти, че работя за Москва.

— Какво значи никой?

— Нито Бърн, нито Били.

— Те не познават същността на въпроса.

— Познават мен.

— Аз също.

— Знаеш ли нещо, което те не знаят?

— Ще ти кажа. Но не можем да говорим тук. Това, което имам да ти казвам, е строго секретно. Да идем в кабинета ми? На пет минути е оттук.

Люк нямаше намерение да ходи в кабинета на Антъни, поне не и преди той да е отговорил задоволително на всичките му въпроси. Но също така разбираше, че фоайето не е място за водене на строго секретни разговори.

— Дай да идем в апартамента ми — каза той.

По този начин щеше да го отдели от останалите агенти — останал сам, Антъни нямаше да може да се справи с него, ако нещата опряха дотам.

Антъни се поколеба, после като че ли промени намерението си и отговори:

— Дадено.

Двамата прекосиха фоайето и влязоха в асансьора. Люк погледна номера на ключа — стая 530.

— Пети етаж — каза той на оператора.

Човекът дръпна сгъваемата преграда и премести лоста.

Никой от двамата не проговори, докато се изкачваха нагоре. Люк огледа дрехите на Антъни — старото палто, омачкания костюм, неподходящата връзка. Изненадващо за него, Антъни носеше тия вехтории с нещо като пренебрежително достолепие.

Изведнъж погледът му попадна на леко изхлузената надолу дясна страна на палтото. В джоба му имаше някакъв тежък предмет.

Изстина от страх. Беше направил ужасна грешка.

Не беше и помислял, че Антъни ще бъде с пистолет.

Опитвайки се да запази неутрално изражение, Люк трескаво мислеше. Би ли могъл Антъни да го застреля тук, в хотела? Ако изчака, докато влязат в апартамента му, никой няма да го види. Ами шумът от изстрела? Пистолетът сигурно е снабден със заглушител.

Асансьорът спря на петия етаж и Антъни разкопча палтото си.

За да може бързо да го измъкне, помисли си Люк.

Двамата излязоха в коридора. Люк не знаеше накъде да поеме, но Антъни уверено пое вдясно. Сигурно вече е бил в апартамента, помисли си отново Люк и се изпоти. Усещаше, че такива неща са се случвали с него и преди, много пъти, но май твърде отдавна. Прищя му се да бе взел пистолета на онова ченге, чийто пръст счупи. Но сутринта в девет часа изобщо нямаше представа за какво се касае — смяташе, че просто е изгубил паметта си.

Опита се да се успокои. Все пак бяха един на един. Антъни имаше пистолет, обаче Люк бе отгатнал намеренията му. Бяха почти наравно.

Крачейки по коридора с бясно тупкащо сърце, Люк потърси нещо, с което да удари Антъни — тежка ваза, стъклен пепелник, картина с масивна рамка. Нямаше нищо такова.

Трябваше да направи нещо, преди да влязат в стаята.

Дали не би могъл да се опита да му отнеме оръжието? Може и да успее, но беше рисковано. В разгара на борбата пистолетът можеше да гръмне като нищо и не се знаеше накъде ще бъде насочен точно в този момент.

Двамата стигнаха до вратата и Люк извади ключа. На челото му изби капчица пот и се търкулна надолу по носа му. Влезеше ли вътре, можеше да се смята за мъртъв.

Той отключи вратата и я бутна.

— Влизай — каза и се отдръпна встрани да направи път на госта си.

Антъни се поколеба за миг, после мина покрай Люк и прекрачи прага на вратата.

В този момент Люк протегна крак, спъна го и в същото време го тласна в гърба с всичка сила. Антъни политна навътре и с трясък се стовари върху малка масичка, преобръщайки вазата с нарциси на нея. Инстинктивно протегнал ръка да се хване за нещо, той допипа месинговия лампион с розов абажур, но се строполи заедно с него.

Люк тресна вратата зад него и хукна да спасява живота си. Тичаше с всички сили по коридора. Асансьора вече го нямаше. Бутна вратите на пожарния изход и хукна надолу по стълбите. Изхвръкнал в коридора на долния етаж, той се сблъска с една камериерка, понесла товар кърпи. Жената изпищя ужасена и кърпите се разхвърчаха навсякъде.

— Извинете! — подвикна той през рамо, без да спира.

Няколко секунди по-късно стигна до началото на стълбището и се озова в тесен коридор. От едната страна, няколко стъпала по-нагоре, през малка арка се виждаше фоайето.

Още преди да го направи, Антъни разбра, че допуска груба грешка, като влиза пръв, обаче Люк не му остави време да я поправи. За щастие не се удари лошо. Разтърси глава да прогони моментното замайване и се изправи. После се извърна, с няколко крачки стигна до вратата и я отвори. Надникнал навън, той видя Люк да изчезва нататък по коридора в стълбището и веднага се спусна подире му.

Тичаше с всички сили, но се опасяваше, че няма да успее да стигне Люк, който беше най-малко в такава форма, в каквато и той. Дали Къртис и Мълоун, дето са във фоайето, ще проявят достатъчно разум и ще спрат Люк?

На долния етаж Антъни бе забавен за миг от една камериерка, която бе клекнала и събираше пръснати по пода кърпи. Сети се, че Люк сигурно се е блъснал в нея. Изруга под нос и забави крачка, за да я заобиколи. Точно в този момент чу асансьора да пристига. Сърцето му се преобърна — дали късметът не е на негова страна?

От него излезе облечена във вечерно облекло двойка — явно се връщаха от официална вечеря в ресторанта. Антъни мина край тях като вихър, скочи в асансьора и каза задъхано:

— Приземния етаж! И по-бързичко!

Човекът затръшна вратите и бутна лоста. Антъни впери поглед в сменящите се цифри на етажите, стиснал зъби в безсилен гняв. Най-сетне асансьорът спря на приземния етаж. Вратите се отвориха и той пристъпи навън.

Люк излезе във фоайето и се озова до асансьора. Сърцето му се сви. Двамата агенти, които бе видял на влизане, сега се бяха преместили на входа, препречвайки пътя му за бягство. В този момент вратите на асансьора се отвориха и Антъни излезе навън.

Трябваше да вземе решение за част от секундата — да се бие или да бяга.

Не искаше да се бие с трима мъже. Почти сигурно беше, че ще го надвият. А щеше да се намеси и охраната на хотела. Антъни щеше да покаже служебната си карта на служител от ЦРУ и вкупом щяха да се хвърлят върху Люк. Всичко щеше да приключи с арест.

Извърна се рязко на пети и хукна обратно по коридора към дълбините на хотела. Зад себе си чу тежките стъпки на Антъни, който веднага се бе втурнал след него. Някъде трябваше да има заден вход — не можеха в края на краищата да доставят продуктите през фоайето.

Люк прелетя през някаква завеса и изведнъж се озова в нещо като малко вътрешно дворче, декорирано като лятно средиземноморско кафене. На миниатюрния дансинг танцуваха две двойки. Без да се колебае, той се втурна между масите, видял вратата отсреща, и изхвръкна през нея. Отляво започваше тесен коридор и той пое по него. Смяташе, че е вече близо до задната част на хотела, но все още не се виждаше никакъв изход.

Влезе в нещо като кухня, където на сготвените на друго място ястия се придаваше окончателен вид. Половин дузина униформени сервитьори подгряваха блюдата на специални котлони и ги подреждаха на колички. Точно в средата на стаята имаше стълбище, водещо надолу. Люк разблъска сервитьорите и хукна по стълбите, без да обръща внимание на гласа, прозвучал подире му:

— Извинете, сър! Не може да влизате там!

И тъй като миг по-късно и Антъни профуча след него, същият глас продължи възмутено:

— Ама какво е това, по дяволите? Юниън Стейшън?

В приземния етаж се намираше главната кухня, където сред жега като в чистилището десетки готвачи бъркаха гозби, кълцаха месо и зеленчуци, заничаха в тигани, готвейки за стотици гладни клиенти. Бучаха газови котлони, отнякъде се виеше пара, казаните и тенджерите клокочеха. Сервитьорите крещяха на готвачите, те пък, от своя страна, крещяха на помощниците си. Всички бяха достатъчно заети, за да обърнат внимание на Люк, който, без да губи време, се бе втурнал между хладилниците, купчините чинии и масите, отрупани със зеленчуци и меса.

Стигнал до другия край на кухнята, той се озова пред стълбище, което този път се изкачваше нагоре. Вероятно водеше към служебния вход за доставки, но ако бъркаше, щяха да го пипнат. Решил да поеме риска, той хукна нагоре по стълбите. Стигнал до върха, Люк блъсна летящите врати и изведнъж се озова навън, поемайки с благодарност студения нощен въздух.

Намираше се в някакъв тъмен двор. Мъждива лампа, увиснала над входа, хвърляше колеблива светлина върху огромни казани за боклук и палети, на които бяха наредени кашони с нещо — май плодове, бегло му мина през ума. На петдесетина метра вдясно от него се виждаше висока ограда от мрежа със затворени врати, а отвъд нея — улица, която, според чувството му за ориентация, май беше Петнайсета.

Хукна към сградата. Чу зад себе си трясъка на блъснатите летящи врати и разбра, че Антъни току-що е излязъл навън. Двамата вече бяха съвсем сами.

Люк стигна до оградата. Вратите й бяха затворени и заключени с огромен железен катинар. Ако в този момент отвън минеше някой пешеходец, Антъни щеше да се въздържи от стрелба. Но вън нямаше никой.

С бясно биещо сърце Люк се закатери по оградата. Стигнал до върха, той чу тихата кашлица на пистолет със заглушител. Но не усети нищо. Трудно беше да се уцели движеща се мишена от петдесет метра разстояние, но не бе и невъзможно. Той се преметна през върха и в този момент пистолетът отново се изкашля. Люк скочи на земята, залитна, загуби равновесие и падна на земята. Чу се още един приглушен изстрел. Това го накара да скочи рязко на крака и да хукне, поемайки на изток. Повече изстрели не се чуха.

На ъгъла Люк се осмели да хвърли поглед назад. Антъни не се виждаше никакъв.

Беше успял да избяга.

Антъни чувстваше краката си като от гума и се подпря на стената. В двора миришеше на гниещи зеленчуци. Отвратителна смрад, бегло забеляза той.

Това бе най-трудното нещо, което бе правил през живота си. И сравнение с него убийството на Албен Мулие бе детска игра. Насочил пистолета към катерещата се фигура на Люк, той едва успя да се насили да дръпне спусъка.

Случи се възможно най-лошото. Люк бе жив и след като по него вече бе стреляно, той щеше да е в пълна бойна готовност, решен на всяка цена да научи истината.

Летящите врати се отвориха с трясък и Мълоун и Къртис изхвръкнаха навън, задъхани. Антъни дискретно плъзна пистолета в джоба си. После, едва дишайки, каза:

— През оградата… Давайте след него…

Но знаеше, че е безполезно.

Двамата хукнаха да изпълняват, а той се зае да издири куршумите.