Кен Фолет
Обратно броене (3)

5:00 сутринта

Ракетата „Юпитер С“ стои изправена на площадката за изстрелване в Комплекс 26, Кейп Канаверал. От съображения за сигурност тя е завита с огромно брезентово платнище, което скрива всичко, с изключение на познатата на всички военни опашка на междуконтинентална балистична ракета „Редстоун“. Но всичко, останало под опънатото платнище, е уникално…

 

 

Той се събуди изплашен.

Дори по-лошо… Беше ужасен. Сърцето му биеше лудо, дишаше на пресекулки, тялото му се бе опънало като струна от напрежение. Приличаше на кошмар, само дето събуждането не му носеше облекчение. Усещаше, че се е случило нещо ужасно, но нямаше представа какво точно.

Отвори очи. Слаба светлина, нахлуваща от друга стая, осветяваше заобикалящата го среда и той успя да долови едва мержелеещи се очертания на познати, но въпреки това зловещи неща. Лежеше на някакъв твърд под. Беше му студено, болеше го навсякъде и го мъчеше някакъв махмурлук с главоболие, суха уста и повдигане.

Седна, разтреперан от страх. Миришеше неприятно на мокър под, мит с някакъв силен дезинфектант. Разпозна очертанията на редица мивки.

Намираше се в обществена тоалетна.

Повдигна му се. Беше спал на пода в мъжка тоалетна. Какво, по дяволите, бе станало с него? Замисли се напрегнато. Беше напълно облечен… Носеше някакво палто и тежки обувки, макар да изпитваше смътното усещане, че тези дрехи не са негови. Паниката бавно затихваше, но на нейно място идваше още по-голям страх — вече не толкова истеричен, а трезв и рационален. Това, което бе станало с него, бе много лошо.

Трябваше му светлина.

Той се изправи на крака. Огледа се наоколо, взирайки се в мрака, и се опита да отгатне къде би могла да бъде вратата. Протегнал ръце пред себе си, в случай че се натъкне на някакви препятствия, които не може да види, той запристъпва предпазливо към стената. После тръгна встрани като рак, опипвайки напред с ръце. Пръстите му се плъзнаха по гладка повърхност… огледало, сети се той… след него имаше шкафче за издърпване на тоалетна хартия и сешоар. Накрая пръстите му докоснаха ключа и той го натисна.

Ярка светлина заля помещението и той се огледа. Облицовани с бели фаянсови плочки стени, ред тоалетни кабинки с отворени врати. В единия ъгъл се виждаше нещо, прилично на купчина стари дрехи. Запита се как е попаднал тук. Отново се съсредоточи. Какво е станало снощи? Не можа да си спомни.

Истеричният страх започна да се връща, защото изведнъж разбра, че не може да си спомни нищо.

Стисна зъби, за да не изкрещи. Вчера… завчера… нищо. Как се казваше? Не знаеше.

Той се извърна към редицата мивки. Над тях имаше дълго огледало. От тях го гледаше мръсен скитник, облечен в парцали, със сплъстена коса, мръсно лице и налудничави, разширени от ужас очи. Той се взира в скитника една-две секунди, после откритието го удари като гръм. Отстъпи назад, отворил уста в безмълвен и ужасен вик. Непознатият от огледалото направи същото. Скитникът беше той.

Повече не можа да удържи плисналата се отвътре като вълна паника. Отвори уста и разтърси стените с ужасения си вик:

— Кой съм аз?

Купчината парцали в ъгъла стреснато се размърда. Претърколи се на една страна, появи се лице и недоволен глас промърмори:

— Ти си Люк, тъпанар такъв. Какво ревеш като болен слон?

Името му беше Люк.

Изпита гореща благодарност за това, че го узна. Не беше кой знае какво, но поне му даваше отправна точка. Впери поглед в другаря си. Беше облечен в някакво раздърпано палто, завързано през кръста с връв вместо колан. Младо и мръсно лице, с лукаво изражение. Човекът разтърка очите си и промърмори:

— Боли ме главата.

Без да сваля поглед от него, Люк попита:

— Ти кой си?

— Аз съм Пит, малоумник такъв, не виждаш ли?

— Не мога… — Люк преглътна с усилие, сподавяйки паниката си. — Изгубил съм паметта си!

— Не съм изненадан. Вчера ти изпи по-голямата част от бутилката. Цяло чудо е, че не си си загубил главата. — Той облиза устни. — Едва успях да се вредя за тоя шибан бърбън.

Бърбънът обяснява махмурлука, каза си Люк.

— Но защо съм изпил цяла бутилка?

Пит се изсмя подигравателно.

— Това е най-тъпият въпрос, който съм чувал. Ами че за да се напиеш, разбира се!

Люк се ужаси. Беше пияница, скитник, който спи в обществени тоалетни.

Жаждата направо го разкъсваше. Той се наведе над една от мивките, пусна студената вода и пи направо от крана. Почувства се по-добре. Избърса уста и се насили отново да погледне в огледалото.

Лицето вече бе по-спокойно. Налудничавият израз бе изчезнал, заменен от смутен и нищо неразбиращ поглед. От огледалото го гледаше мъж на възраст между трийсет и пет и четирийсет години, с тъмна коса и сини очи. Нямаше брада, нито мустаци… просто остро и кой знае откога небръснато тъмно стърнище.

Извърна се към другаря си.

— Люк кой? — попита. — Как ми е фамилията?

— Люк… някой си… Откъде, по дяволите, да знам?

— Как съм стигнал до това положение? И от колко време продължава? Защо е станало така?

Пит се изправи на крака.

— Трябва да закуся — каза той.

Люк изведнъж разбра, че е гладен. Запита се дали има пари. Претърси джобовете си… парцаливия шлифер, сакото, панталоните. Всички бяха празни. Нямаше пари, нямаше портмоне, нямаше дори кърпичка. Нищо, за което да се хване.

— Пълен фалит — обяви той.

— А стига бе! — каза Пит, без дори да влага сарказъм в тона си. — Хайде — подкани го той и се повлече към изхода.

Когато излезе навън, чакаше го нов удар. Озова се в някакъв огромен храм, празен и призрачно тих. В мраморния под бяха вбити редици дървени пейки — също като в църква, очакваща някакво непознато и безплътно паство. По цялата зала, качени високо по мраморните корнизи, стояха на стража някакви сюрреалистични каменни воини с шлемове и щитове, охраняващи светото място. През замаяния ум на Люк мина налудничавата мисъл, че е бил принесен в жертва при някакъв странен ритуал, чиято цел е била да му бъде отнета паметта.

Обхванат от страхопочитание, той се обърна шепнешком към Пит:

— Къде се намираме?

— В Юниън Стейшън, Вашингтон, окръг Колумбия.

Някакво реле щракна в съзнанието на Люк и всичко като че ли вече доби смисъл. Погледът му с облекчение се спря на мръсотията по стените, на дъвките, залепени по мраморния под, на празните опаковки и пакети от цигари, сметени в единия ъгъл. Намираше се в огромна гара рано сутринта и пътниците още ги нямаше. Беше се изплашил като дете, представящо си чудовища в тъмната стая.

Пит се отправи към смайваща с размерите си триумфална арка, над която пишеше „Изход“. Зад тях прозвуча агресивен глас:

— Хей! Хей, вие!

Пит само изхъмка: „Ох, мамка му!“ и закрачи по-бързо.

Към тях, изпълнен със справедливо възмущение, се носеше набит мъж, стегнат в безупречна железничарска униформа.

— Ей, негодници, откъде изникнахте?

Пит умолително проплака:

— Ама ние си тръгваме, тръгваме си.

Люк обаче изпита срам, че някакъв си дебел служител го гони от гарата.

Човекът нямаше намерение да ги остави да си идат току-тъй.

— Спали сте тука, нали? — викна той ядосано, продължавайки да тича към тях. — А знаете, че не е позволено.

Люк се ядоса, че му се карат като на ученик, макар да схващаше, че май го е заслужил. Наистина беше спал в проклетата тоалетна. Потисна желанието си да отвърне нещо язвително и ускори крачка.

— Това да не ви е приют — не спираше униформеният. Стигна Люк и го блъсна по рамото. — Проклети скитници! Марш оттук!

Люк спря и рязко се обърна към него.

— Не ме докосвай! — каза той, изненадан от спокойната заплаха в гласа си. Униформеният се закова на място. — Тръгваме си, значи не е необходимо да крещиш, ясен ли съм?

Мъжът отстъпи назад, видимо уплашен.

Пит дръпна Люк за ръката.

— Да вървим.

Люк отново изпита срам. Човекът си гледаше работата, той и Пит бяха скитници и един служител на гарата имаше пълното право да ги изхвърли навън. Нямаше защо да го напада.

Двамата минаха под величествената арка. Около входа бяха паркирани няколко коли, но улиците бяха пусти. Беше ужасно студено и Люк се загърна в парцаливите си дрехи. Беше мразовита утрин във Вашингтон — може би януари или февруари. Запита се коя година.

Пит свърна вляво, явно много добре знаеше накъде върви. Люк го последва.

— Къде отиваме? — попита го той.

— Знам една евангелистка църква на Ейч Стрийт, където дават безплатна закуска, стига да нямаш нищо против да изпееш някой и друг химн.

— Така съм огладнял, че мога да им изпея цяла оратория.

Пит уверено го водеше през плетеницата улички, криволичещи през някакъв евтин квартал. Градът още не се бе събудил. Къщите бяха тъмни, магазините — затворени, мръсните и надраскани с надписи будки за вестници — също. Вдигайки поглед към един прозорец, закрит с евтино перде, Люк си представи човека вътре, заспал под камара одеяла, свит до топлия задник на жена си, и изпита завист. Изглежда, неговото място бе тук, сред тези мъже и жени, които излизат преди съмване на студа, докато обикновените хора още спят. Например като този мъж, облечен в дочени дрехи, явно бързащ към работното си място. Като този велосипедист, увит в шалове и ръкавици. Като самотната жена, жадно дърпаща от цигарата в ярко осветения автобус.

Главата му вреше и кипеше от тревожни въпроси. Откога е пияница? Опитвал ли се е някога да остави алкохола? Има ли семейство, което би могло да му помогне? Къде се е запознал с Пит? Откъде са взели пиенето? И къде са го изпили? На Пит обаче май не му се говореше и Люк потисна нетърпението си, надявайки се, че след като хапне малко, другарят му може да стане по-словоохотлив.

Двамата стигнаха до малка църква, изправила предизвикателно снага между едно кино и магазин за тютюн. Влязоха през страничния вход и по стълбите се спуснаха в мазето. Люк се озова в дълга зала с нисък таван — криптата, сети се той. В единия й край се виждаха пиано и малък амвон, в другия — кухненски бокс. Между тях се простираха три реда маси на дървени магарета и пейки. На тях бяха седнали трима скитници — по един на маса — и търпеливо се взираха в празното пространство пред себе си. В кухненския бокс едра жена разбъркваше голяма тенджера. До нея белобрад мъж с якичка на свещеник около врата вдигна поглед към тях и се усмихна.

— Влизайте, влизайте — подкани ги с бодър глас той. — Влезте на топло.

Люк му хвърли предпазлив поглед, питайки се дали е истински.

А вътре наистина беше топло, особено след зимния студ навън. Люк разкопча охлузения си шлифер, а Пит каза:

— Добро утро, пастор Лонегън.

— Идвали ли сте тук? — попита пасторът. — Забравил съм името ви.

— Аз съм Пит, а той е Люк.

— Двамата апостоли, а? — ведрото му настроение изглеждаше неподправено. — Малко сте подранили за закуска, но има току-що сварено кафе.

Люк се запита как може Лонегън да се държи така весело, след като е трябвало да стане толкова рано, за да сервира закуска на зала, пълна с отрепки като него и Пит.

Пасторът им наля кафе в дебелостенни чаши.

— Мляко и захар?

Люк не знаеше дали обича да си слага мляко и захар в кафето.

— Да, благодаря — каза той, налучквайки.

Взе чашата и отпи. Течността бе гъста като каймак и адски сладка. Реши, че вероятно го обича чисто. Но сега то потисна глада му и той бързо го изпи до капка.

— След няколко минути ще си кажем молитвата — продължи пасторът със същия бодър тон. — И когато свършим, прочутата овесена каша на госпожа Лонегън ще е готова.

Люк си каза, че резервите му са неоснователни. Пастор Лонегън бе такъв, какъвто изглеждаше — ведър човек, обичащ да помага на хората.

Люк и Пит седнаха на грубо скованите маси и Люк разгледа другаря си. До този момент бе успял да види само мръсното лице и парцаливите дрехи. Сега видя, че по него няма и помен от признаците, съпътстващи всеки дългогодишен алкохолик — никакви спукани вени, никаква съсухрена кожа, белеща се от лицето, никакви рани или отоци. Вероятно бе много млад, по негова преценка — на около двайсет и пет години. Имаше обаче един недостатък. От дясното му ухо започваше червен белег по рождение и стигаше до челюстта му. Зъбите му бяха неравни и черни. Тъмните мустачки вероятно бяха пуснати с цел да отвлекат вниманието от лошите зъби още от времето, когато се е грижел за външността си. Люк усети у него някакъв потиснат гняв. Вероятно си бе изградил теория, че страната е била съсипана от хората, които мрази — китайски имигранти, изобретателни негри или някаква секретна общност от десетина богаташи, тайно дърпащи конците на стоковите борси.

— Какво си се вторачил такъв? — изръмжа Пит.

Люк сви рамене и не отговори. На масата имаше вестник, сгънат на кръстословицата, и парченце молив, оставено върху нея. Люк хвърли ленив поглед към почти празните квадратчета, после взе моливчето и започна да ги попълва.

Залата постепенно се пълнеше със скитници. Госпожа Лонегън приготви купчина тежки купи и наръч лъжици. Люк попълни цялата кръстословица, с изключение на един въпрос с шест букви — „Принц Датски“. Пастор Лонегън надникна през рамото към попълнените квадратчета и изумено вдигна вежди, обръщайки се тихо към жена си:

— О, гледай какъв благороден ум пропада тук!

Люк моментално се сети за шестте букви и ги попълни — „Хамлет“. После се запита: „А откъде знам това?“.

Той разгъна вестника и погледна първа страница, търсейки датата. Беше сряда, 29 януари 1958-а година. Погледът му попадна на заглавието: „Американската лунна програма остана на Земята“. Той се зачете в статията:

Кейп Канаверал, вторник. Днес американският военноморски флот се отказа от втория си опит да изстреля космическата си ракета „Вангард“ заради технически проблеми.

Решението се взема два месеца след като опитът за изстрелване на първия „Вангард“ претърпя унизителен неуспех, тъй като ракетата експлодира две минути след запалването. Американските надежди да бъде изстрелян изкуствен спътник на Земята, съперничещ на съветския „Спутник“, вече са насочени към военната ракета „Юпитер“.

Пианото издаде рязък звук и Люк вдигна глава. Госпожа Лонегън свиреше встъпителните акорди на познат химн. Двамата с мъжа й започнаха да пеят „Какъв приятел имаме в лицето на Исус“ и Люк се включи, зарадван, че си го спомня.

Този бърбън има странен ефект, помисли си той. Можеше да решава кръстословици и да пее химни по памет, а не знаеше името на майка си.

След химна пастор Лонегън почете малко от Библията и каза на всички, че могат да се спасят. Тези хора тук наистина имат нужда от спасение, помисли си Люк. Въпреки това не смееше да се уповава на Христос. Първо трябваше да разбере кой е.

След това пасторът държа кратка импровизирана проповед, после всички изпяха благодарствената молитва, наредиха се на опашка и госпожа Лонегън напълни купите им с гореща овесена каша със сироп. Люк изяде три купи. След това се почувства много по-добре. Махмурлукът бързо изчезваше.

Нямайки търпение да започне с въпросите, той се приближи до пастора.

— Сър, друг път виждали ли сте ме тук? Загубил съм паметта си.

Лонегън се вгледа в него.

— Знаете ли, май не съм ви виждал. Но всяка седмица през това място минават стотици, така че може и да бъркам. На колко години сте?

— Не знам — отвърна Люк, чувствайки се глупаво.

— Малко под четирийсетте, като ви гледам. Животът ви едва ли е бил особено труден. Тези неща оставят своя отпечатък върху човека. А вие ходите като на пружини, кожата ви под мръсотията е чиста и умът ви е достатъчно пъргав да реши кръстословица. Оставете пиенето веднага и пак ще можете да водите нормален живот.

Люк се запита за кой ли път пасторът употребява тези думи.

— Ще се опитам — обеща той.

— Ако ви трябва помощ, просто елате тук.

Някакъв млад мъж, който явно беше умствено изостанал, непрекъснато дърпаше ръкава на пастора и той най-сетне насочи вниманието си към него с търпелива усмивка.

Люк пък се обърна към Пит:

— От колко време ме познаваш?

— Не знам, от бая време се навърташ насам.

— Къде сме били с теб по-миналата нощ?

— Хей, я се успокой малко! Паметта ти рано или късно ще се върне.

— Трябва да разбера откъде съм.

Пит се поколеба.

— Това, което ни трябва в момента, е по една бира — каза той, обръщайки се към вратата. — Ще проясни мислите ни.

Люк го хвана за лакътя.

— Не искам бира — каза той решително.

Пит явно не искаше да се задълбава в миналото му. Може би се страхуваше да не изгуби другаря си. Е, в такъв случай лошо. Люк имаше по-важна работа, отколкото да прави компания на Пит.

— Всъщност — добави той — мисля, че не е зле да прекарам известно време сам.

— Хей, какво ми се правиш на Грета Гарбо?

— Сериозно говоря.

— Ама нали някой трябва да се грижи за теб? Ти сам не можеш. По дяволите, та ти даже не знаеш на колко години си!

Пит го гледаше отчаяно и с надежда, но Люк не се трогна.

— Благодаря ти за грижите, но ти не искаш да ми помогнеш да разбера кой съм.

След кратък размисъл Пит сви рамене.

— Имаш право — той отново се извърна към вратата. — Може би пак ще се видим.

— Може би.

Пит излезе. Люк стисна ръката на пастор Лонегън.

— Благодаря ви за всичко — каза той.

— Надявам се да намерите онова, което търсите — отвърна пасторът.

Люк се качи по стълбите и излезе на улицата. Пит бе застанал в другия край на пресечката и говореше с някакъв мъж със зелен габардинен шлифер и кепе в тон с шлифера — явно си проси за една бира, помисли си Люк. Той тръгна в обратна посока и сви зад първия ъгъл.

Беше още тъмно. Краката му бяха ледени и той разбра, че тежките обувки са обути на бос крак. Не се спря, а продължи да върви бързо, забелязвайки носените от лекия студен ветрец снежинки. След няколко минути забави крачка. Нямаше причина да бърза. Нямаше значение дали ходи бавно или бързо. Спря се и кривна в първия вход.

Нямаше закъде да бърза.