Кен Фолет
Обратно броене (56)

10:29 Вечерта

Научноизследователските уреди на борда на спътника са проектирани така, че да издържат на ускорение от 100 g.

 

 

В бункера в Кейп Канаверал някой вдигна телефона и Люк каза:

— Обажда се Люк, дайте ми ръководителя на изстрелването.

— Точно в момента той…

— Знам какво прави в момента! Дайте ми го веднага!

Пауза. Някъде отдалеч се чуваше броенето: „Двайсет, деветнайсет, осемнайсет…“.

В слушалката прозвуча друг глас — напрегнат и нетърпелив:

— Уили се обажда. Какво, по дяволите, има сега?

— Някой знае кода за саморазрушение.

— Мамка му! Кой?

— Сигурен съм, че е чужд агент. Ще взривят ракетата. Трябва да отмените изстрелването.

В настъпилото за миг мълчание броенето продължаваше: „Единайсет, десет…“.

— Откъде знаеш? — попита Уили.

— Намерих схемата на свързване на кодираните релета в един плик, адресиран до някакъв човек на име Тео Пакман.

— Това не е никакво доказателство. Не мога да отменя изстрелването заради такива мъгляви основания.

Люк пое дълбоко дъх, чувствайки как го завладява усещането за обреченост.

— Ох, божичко, какво още? Казах ти това, което знам. Ти решавай!

„Пет, четири…“

— По дяволите! — изсъска Уили и рязко повиши глас: — Прекратете броенето!

Люк се тръшна на стола. Беше успял. Вдигна поглед към тревожните лица на Били и Мариголд и каза:

— Отмениха изстрелването.

Били повдигна пуловера си и тикна пистолета в колана на скиорския си клин.

— Уф! — изпъшка Мариголд и като че ли за първи път не успя да намери думи. — Брей!

Все още със слушалка на ухото, Люк чу взрива от недоволни и сърдити възклицания. Обади се друг глас:

— Люк? Полковник Хайд се обажда. Какво става, по дяволите?

— Разбрах какво ме е накарало да хукна като луд за Вашингтон в понеделник. Познаваш ли някой си Тео Пакман?

— Ъ-ъ… да. Май беше журналист на свободна практика. Отразява изстрелването за два европейски вестника.

— Намерих един плик, адресиран до него, в който са чертежите на системата за саморазрушение на нашия „Експлорър“ и скица със свързването на кодираните релета.

— Исусе Христе! Ами така всеки, който има тия неща, може да взриви ракетата, мамка му!

— Точно затова накарах Уили да отмени изстрелването.

— Слава богу, че си го направил.

— Слушай сега. Трябва да издириш тоя тип Пакман веднага. Пликът бе адресиран до мотел „Вангард“ и сигурно ще го намериш там.

— Ясно.

— Пакман работи с един друг тип. Двоен агент от ЦРУ на име Антъни Каръл. Именно той ме е пресрещнал във Вашингтон и ме е спрял, преди да занеса информацията в Пентагона.

— Предател в ЦРУ? — не повярва Хайд.

— Абсолютно сигурен съм.

— Ще се обадя в ЦРУ и ще им кажа.

— Добре.

Люк затвори. Беше направил всичко по силите си.

Били се обади:

— И сега какво?

— Май ще трябва да отида до Кейп Канаверал. Изстрелването ще бъде отложено за утре вечер по същото време. Искам да бъда там.

— Аз също.

Люк се усмихна.

— Заслужи си го. Спаси ракетата — той се изправи и я прегърна.

— Живота ти спасих, глупчо! Мен ако питаш, ракетата може да върви на майната си. Животът ти спасих!

Тя го целуна.

Мариголд дискретно се прокашля.

— Изпуснахте последния самолет от хънтствилското летище — каза тя със служебен тон.

Люк и Били се отдръпнаха неохотно един от друг.

— Следващият полет е на МАТС, който излита от базата в 5,30 — продължи Мариголд. — Или пък можете да хванете влака. Той пътува от Синсинати до Джаксънвил и някъде около един през нощта спира в Чатануга. С тази ваша кола можете да стигнете до Чатануга за два часа.

— Идеята за влака не е лоша — каза Били.

Люк кимна.

— Добре — той хвърли поглед към обърнатата маса. — Някой трябва да обясни на охраната откъде са дошли тия дупки от куршуми.

— Утре сутринта ще им кажа — обади се Мариголд. — Няма нужда да висите тук и да отговаряте на въпросите им.

Тримата излязоха навън. Колата на Люк беше на паркинга, а също и наетата от Били, но автомобилът на Антъни бе изчезнал.

Били прегърна Мариголд.

— Благодаря ти — каза й тя. — Беше чудесна.

Мариголд се смути и потърси спасение отново в деловитостта си.

— Искате ли да върна колата ви на „Хърц“?

— Благодаря.

— Хайде, омитайте се тогава и оставете всичко на мен.

Били и Люк се качиха в крайслера и потеглиха. Когато излязоха на магистралата, Били проговори:

— Има един въпрос, по който не сме разговаряли.

— Знам — отвърна Люк. — Кой е изпратил чертежите на Тео Пакман.

— Сигурно е някой вътре в Кейп Канаверал. Някой от учените.

— Точно така.

— Имаш ли представа кой точно?

Люк въздъхна тежко.

— Да.

— Защо тогава не каза на Хайд?

— Защото нямам никакви доказателства, дори мотив. Това е просто интуиция. Но въпреки това съм сигурен.

— Кой е?

С препълнено от мъка сърце Люк тихо произнесе:

— Мисля, че е Елспет.