Кен Фолет
Обратно броене (15)

12:00 на обяд

Втората степен се състои от единайсет „сержантчета“, монтирани пръстеновидно около главното тяло. Третата степен е снабдена с три такива двигателчета, хванати заедно с три напречни дъги. На върха на третата степен е четвъртата, състояща се само от една ракета, а на носа й, най-отгоре, е самият спътник.

 

 

Предстартовото броене показваше X минус 630 минути и Кейп Канаверал вреше и кипеше.

Ракетните специалисти бяха еднакви навсякъде — проектираха оръжия, щом правителството поискаше, но това, за което мечтаеха, бе Космосът. Екипът на „Експлорър“ бе построил и изстрелял много ракети, но тази бе първата, която щеше да се отскубне от земното притегляне и да полети отвъд атмосферата. За по-голямата част от екипа това щеше да бъде сбъдване на цял живот жадувана мечта. Елспет се чувстваше точно по този начин.

Тяхната група бе разположена в хангар D и хангар R, които бяха един до друг. Учените бяха стигнали до извода, че стандартният хангар за самолети върши чудесна работа и за ракети — разполагаше с обширно централно пространство, където можеха да преглеждат ракетата от всички страни, плюс двуетажен отсек от двете страни на хангара — прекрасно място за кабинети и дори за малки лаборатории.

Елспет в момента бе в хангар R. В офиса на шефа й, Уили Фредериксън, тя разполагаше с отделен малък кабинет с бюро и пишеща машина. Шефът й бе ръководител на площадката за изстрелване и прекарваше почти цялото си време извън офиса. А нейната работа бе да пише и да разнася графика на площадката за изстрелване.

Проблемът се състоеше в това, че графикът постоянно се променяше. До този момент никой в Америка не бе изстрелвал ракети в Космоса. През цялото време изникваха нови и нови проблеми, инженерите и механиците непрекъснато импровизираха начини да се подобри тази или онази система или пък да се свали този или онзи компонент.

Така че задължението на Елспет бе редовно да обновява графика. Трябваше да поддържа връзка с всеки човек от екипа, да отбелязва промените в плана в стенографския си бележник, после да прехвърля съдържанието на пишещата машина, след това да го фотокопира и най-накрая да го сортира. Естеството на работата бе такова, че трябваше да ходи навсякъде и да знае едва ли не всичко. Ако някъде изникнеше проблем, тя първа научаваше за него, а веднага след това — и как е бил преодолян. Длъжността й бе секретарка и й плащаха като на такава, но никой не би могъл да върши тази работа без научна степен. Обаче Елспет не таеше недоволство от ниското заплащане, беше доволна, че работата й е интересна. Някои от състудентките й от Радклиф все още пишеха писма под диктовката на мъже в сиви костюми.

Обедното й издание на графика бе готово — тя събра пачката изписани листове и тръгна да ги разнася. Краката я боляха от непрекъснатото тичане нагоре-надолу, но това днес я устройваше — не й даваше време да се притеснява и тревожи за Люк. Ако решеше да прави онова, което й се искаше, сега щеше да вдига телефона през пет минути и да пита Антъни дали има нещо ново. Но това би било глупаво. Той щеше да й се обади, ако нещо се обърка, сам й бе обещал. А през това време не беше зле тя да си гледа работата.

Най-напред се отби в отдела по печата, където пресаташетата неспирно въртяха телефоните, информирайки доверени репортери, че изстрелването ще стане довечера. Военните искаха журналистите да присъстват на събитието, за да отразят триумфа им. Обаче информацията щеше да бъде пусната чак след самото събитие. Заплануваните изстрелвания често бяха отлагани и дори изцяло отменяни, тъй като проблеми — дал господ. Специалистите се бяха научили от горчивия си опит, че едно най-обикновено отлагане заради отстраняването на някой дребен проблем може да бъде представено от пресата така, че да изглежда като пълен провал. Затова се бяха споразумели с по-големите новинарски агенции. Предоставяха предварителни сведения за предстоящото изстрелване само при условие, че нищо няма да бъде публикувано, докато не се чуе „огън в соплото“, което означаваше, че ракетният двигател е запален.

В службата работеха само мъже и повечето от тях я проследиха с поглед, докато прекосяваше стаята, за да даде графика на шефа им. Знаеше, че е привлекателна с тази външност на белолика скандинавска принцеса и с високата си, представителна фигура, но вероятно имаше и още нещо — може би решителното очертание на устата или опасната искрица в зелените й очи — което караше мъжете, готови да подсвирнат подире й или да й кажат „сладур“, да си помислят още веднъж дали да го сторят.

В лаборатория „Ракетни двигатели“ тя завари петима учени, съблечени по риза, седнали на дървената пейка и вперили загрижени погледи в някакво парче метал в средата на стаята, което сякаш току-що е било извадено от пожар. Шефът на групата, доктор Келер, вдигна глава и кимна:

— Добро утро, Елспет.

Английският му бе със силен акцент. Както и повечето учени, той бе германец, пленен в края на войната и доведен в Америка да работи по ракетната програма.

Тя му подаде екземпляр от графика и той го взе, без да го погледне. Елспет кимна към парчето метал и попита:

— Какво е това?

— Кормилна плоскост.

Елспет знаеше, че първата степен се управлява от кормилни плоскости, монтирани в опашната част.

— Какво й е?

— Изгорелите газове разяждат метала — обясни той. Немският му акцент се засили, докато загряваше на любимата си тема. — И това става винаги. В по-голяма или по-малка степен. Обаче при нормално гориво на алкохолна основа плоскостите издържат достатъчно, за да си свършат работата. Днес обаче използваме ново гориво — „Хайдайн“, което има по-дълъг период на изгаряне и по-висока скорост на излитане, но пък разяжда плоскостите до такава степен, че от тях нищо не става — Разпери безпомощно ръце. — А нямаме време за тестове.

— И доколкото разбирам, затова изстрелването може да се отложи.

Чувстваше, че едва ли би могла да издържи още едно отлагане. Напрежението я убиваше.

— Точно това се мъчим да решим — Келер огледа колегите си. — И мисля, че отговорът ще бъде: „Дай да рискуваме“.

Останалите мрачно закимаха.

Елспет изпита облекчение.

— Ще стискам палци — каза тя, извръщайки се да излезе.

— Повече от това и ние не можем да направим — отвърна Келер и останалите се засмяха кисело.

Тя отново излезе на изгарящото тропическо слънце. Хангарите бяха разположени в огромно, покрито с пясък поле, отвоювано от ниския храсталак, палмите и грубата като шкурка трева, режеща краката, ако човек прояви непредпазливост да тръгне през нея по къси панталони. Прекоси прашната алея и хлътна в хангар D, усещайки с облекчение хладната милувка на сенчестата му вътрешност.

В телеметричната зала Елспет срещна Ханс Мюлер, известен под името Ханк. Той насочи пръст към нея и каза:

— Сто трийсет и пет.

Това беше игра, която двамата с удоволствие играеха. Сега трябваше да каже нещо необичайно за това число.

— Еее, много е лесно — отвърна Елспет. — Вземаш първата цифра, прибавяш квадрата на втората, накрая добавяш и куба на третата и получаваш числото, което първоначално си казал.

И тя му даде равенството: 1 + 3² + 5³ = 135.

— Добре — съгласи се с неохота той. — Кое е тогава следващото число, отговарящо на същите условия?

Тя се замисли дълбоко за момент, после каза:

— Сто седемдесет и пет. 1 + 7² + 5³ = 175

— Правилно. Печелиш голямата награда! — той бръкна в джоба си и извади един десетак.

Тя го взе и каза:

— Давам ти шанс да си го върнеш. Сто трийсет и шест.

— Аха — смръщи вежди съсредоточено той. — Чакай малко… А, да… Събираме кубовете на трите му цифри. Тоест 1 + 3³ + 6³ = 244. Сега повтаряме същото с получения сбор и получаваме числото, което първоначално сме казали, а именно 2³ + 4³ + 4³ = 136.

Тя му върна десетака и заедно с него му подаде и екземпляра от графика.

На излизане погледът й попадна върху текста на някаква телеграма, забодена с кабарче на стената: „Аз Вече си имам едно малко спътниче, време е и ти да си имаш“. Мюлер я видя, че го чете и обясни:

— От жената на Стюлингер е — Стюлингер беше шеф на научния отдел. — Родила е момче.

Елспет се усмихна и продължи нататък.

Завари Уили Фредериксън в комуникационната заедно с двама военни техници — пробваха телетипната връзка с Пентагона. Шефът й беше висок и слаб мъж, плешив, с коронка гъста и къдрава коса около голото теме, досущ като тонзурата на средновековен монах. Телетипът не работеше и Уили бе ядосан. Поемайки обновения график обаче, той я погледна с благодарност и каза патетично:

— Елспет, ти си едно двайсет и два каратово парче самородно злато.

Още не бе изрекъл думите и зад него се приближиха двама мъже — млад служител с карта в ръцете и Стименс, един от учените. Служителят вдигна картата и рече:

— Проблем — подаде картата на Уили и продължи: — Джетстриймът се придвижва на юг със скорост 146 възела.

Сърцето на Елспет замря. Знаеше прекрасно какво означава това. Джетстриймът представляваше вятър в горните слоеве на стратосферата — някъде между 9 и 12 хиляди метра. Обикновено не минаваше над Кейп Канаверал, но можеше и да се премести. И ако е достатъчно силен, можеше да отклони ракетата от курса.

Уили загрижено попита:

— И докъде е стигнал?

— Почти над цяла Флорида е — отвърна служителят.

Уили се обърна към Стименс:

— Това е предвидено, нали?

— Не съвсем — отговори Стименс. — Всичко, разбира се, е в сферата на предположенията, но смятаме, че ракетата може да издържи на ветрове до 120 възела, не повече.

Шефът на Елспет отново се обърна към служителя:

— А каква е прогнозата за довечера?

— До 177 възела и никакви признаци джетстриймът да се върне на север.

— Мамка му! — изруга мъжът и прокара длан по голото си теме. Елспет разбра какво си мисли. Изстрелването можеше да се отложи за утре. — Я пуснете един метеорологичен балон! — заповяда той. — В пет часа отново ще видим каква е прогнозата.

Елспет си отбеляза да добави срещата с метеоролозите в пет часа към графика, после си тръгна, чувствайки се като убита. Инженерен проблем можеше да се разреши, но с времето нищо не можеше да се направи.

Излязла отново навън, тя се качи на един джип и се отправи към Ракетна площадка 26. Пътят беше черен, прорязан направо през храстите и пясъците и джипът подскачаше по неравностите и коренищата. Стресна белоопашатото еленче, което се бе навело да пие вода от канавката — с два големи скока животното се мушна в гъстака. По носа имаше много дивеч, криещ се из храсталака и ниските горички. Хората разправяха, че имало и алигатори, и флоридски пантери, но Елспет не бе виждала нито едните, нито другите.

Спря пред бункера и погледна към Ракетна площадка 26В, на около триста метра от нея. Крановата установка представляваше съоръжение, свалено от нефтена кула, пригодено за целта и боядисано с яркооранжева антикорозионна боя, за да устои на влажния и солен тропически въздух. От едната му страна се виждаше асансьорът за достъп до платформите. Колко е грозно, направено без никакво чувство за естетика, помисли си Елспет. Грубо-практична функционалност, без капка мисъл за това как ще изглежда отстрани.

Дългият бял молив на „Юпитер С“ бе като че ли в плен на оранжевите прегръдки на железните стрели на крана, оплетен в тях като стършел в паяжина. Мъжете използваха местоимението за женски род, когато говореха за него, въпреки формата му на фалос, и Елспет също мислеше за „Експлорър“ в женски род. Брезентът, хвърлен върху горните степени като венчално було и криещ ги от любопитни погледи, сега бе свален и ракетата стоеше, гордо изправена към небето, проблясвайки с безукорно нанесената върху нея бяла боя.

Учените не разбираха много от политика, но дори и те знаеха, че очите на цял свят са приковани в тях. Преди четири месеца Съветският съюз бе смаял света, изстрелвайки в орбита първия космически спътник, наречен „Спутник“. В цял свят продължаваше нескончаемата Студена война между капитализма и комунизма. От Италия до Индия, през Латинска Америка и Индокитай — всички ясно разбраха посланието: комунистическата наука е по-добра. На това отгоре само месец след това руснаците изстреляха втори спътник, „Спутник 2“, с куче на борда. Американците бяха като попарени. Днес куче, утре човек.

Президентът Айзенхауер им обеща, че до края на годината ще има и американски спътник. И на първия петък от декември, в дванайсет без четвърт на обед, Военноморският флот изстреля ракетата си „Вангард“ пред цялата световна преса. Тя се вдигна на няколко метра във въздуха, избухна в пламъци, килна се на една страна и се тръшна на бетона, разбивайки се на милиони парчета. „Избухник“, беше заглавието в един от вестниците на другия ден.

„Юпитер С“ бе последната надежда на Америка. Трета ракета нямаха. Ако изстрелването днес се провалеше, Съединените щати щяха да отпаднат от надпреварата за Космоса. Идеологическият разгром щеше да бъде най-малката от последиците. В американската космическа програма щеше да настъпи пълно безредие и в обозримо бъдеще СССР щеше да контролира космическото пространство.

И всичко това, помисли си Елспет, зависи от една-единствена ракета.

На колите бе забранено да се доближават до площадката за изстрелване, с изключение на автомобилите от първостепенна важност, като например цистерните с гориво. Тя остави колата пред бункера и закрачи през празното пространство към площадката, вървейки покрай дебелите кабели и тръбопроводи, свързващи двете съоръжения. В задния край на нефтената кула, на нивото на земята бе монтирана дълга метална кабина, боядисана в същото оранжево, в което бяха офисите и машините. Елспет влезе вътре.

Шефът на крановата установка, Хари Лейн, седеше на сгъваем стол, нахлупил строителна каска, и мрачно разглеждаше някакъв чертеж.

— Здрасти, Хари! — поздрави го тя лъчезарно.

Той изхъмка. Не обичаше около площадката да се мотаят жени и никакво чувство на куртоазия не можеше да го накара да скрие това от нея.

Тя хвърли екземпляр от графика на металната маса и си тръгна. После се върна в бункера — ниска бяла постройка с тесни прозорци със зелени стъкла. Бронираните врати бяха отворени и Елспет влезе. Отвътре постройката бе разделена на три — командна зала, заемаща цялата ширина на бункера, и две зали за изстрелване — А отляво и В отдясно, обърнати към площадката за изстрелване, обслужвана от бункера. Елспет влезе в зала В.

Силното слънце, промъкващо се през зелените стъкла, хвърляше странни отсенки и човек оставаше с впечатление, че сякаш се намира в аквариум. Пред прозорците, зад командните табла, бяха насядали цял ред учени, до един облечени в ризи с къс ръкав, сякаш бяха в униформа. На главите си имаха слушалки с микрофони, позволяващи им да поддържат връзка с площадката за изстрелване. Вдигайки поглед над командните табла, учените можеха да видят в един момент какво става там, но можеха да погледнат и към цветните телевизионни монитори, които показваха същата картина. Покрай задната стена на залата бяха наредени уредите, отчитащи с писците си всяка промяна в температурата, налягането на горивото и дейността на електрическата система. В отсрещния ъгъл имаше скала на кантар, отчитаща теглото на ракетата на площадката за изстрелване. В залата цареше атмосфера на спокойна напрегнатост — хората тихо мърмореха нещо в микрофоните и протягаха ръце към командните табла, щракайки кнопка тук, натискайки бутон там, непрекъснато следейки с поглед показанията на уредите пред тях. Над главите им имаше екран, показващ в предстартово броене колко време остава до изстрелването. В момента, в който Елспет погледна към него, цифрите се смениха от 600 на 599.

Тя остави графика и излезе от постройката. Връщайки се обратно с джипа в хангара, мислите й отново се насочиха към Люк и изведнъж й дойде наум, че има прекрасно извинение да звънне на Антъни. Щеше да му каже за джетстрийма и след това да попита за Люк.

Това я ободри. С повишено настроение тя паркира джипа отпред и изтича по стълбите до малкия си кабинет. Набра директния телефон на Антъни и той веднага отговори.

— Има вероятност да отложат изстрелването за утре — каза му тя. — В стратосферата са се появили силни ветрове.

— Не знаех, че и там има ветрове.

— Има един и му викат джетстрийм. Отлагането още не е решено окончателно. В пет часа е насрочена среща с метеоролозите. Как е Люк?

— Нали ще ми се обадиш да ми кажеш какво е решението от тази среща?

— Разбира се. Как е Люк?

— Ами… имаме малък проблем.

Сърцето й замря.

— Какъв проблем?

— Изтървахме го.

Елспет изстина.

— Какво?

— Успя да се изплъзне от хората ми.

— Бог да ни помага! — прошепна тя. — Сега вече загазихме.