Кен Фолет
Обратно броене (47)

11:00 сутринта

Траекторията на полета е планирана предварително. Веднага след излитането сигналите, предавани до компютъра, активират системата за управление и вкарват ракетата в курса.

 

 

Полетът на МАТС до Хънтсвил бе пълен с генерали. В Редстоун Арсенал се занимаваха не само с конструиране на ракети. Там беше щабът на Ракетни войски. Антъни, който държеше под око такива неща, знаеше, че там се разработват всякакви видове ракетни оръжия — от голямата колкото бейзболна бухалка „Червено око“, предназначена за поразяване на въздушни цели от пехотата, до огромните ракети въздух-въздух „Честният Джон“. Без съмнение базата бе видяла много лампази.

Антъни си бе сложил черни очила, за да скрие синините, направени му от Били. От устната му вече не течеше кръв, а счупеният зъб се виждаше само когато отвореше устата си да говори. Макар и в такъв окаян вид, той се чувстваше изпълнен с енергия — Люк бе съвсем близо.

Дали не трябваше да го убие веднага щом го видеше? Бе изкусително просто и лесно. Но се безпокоеше, че няма представа какво точно е намислил Люк. Трябваше да реши този въпрос. Обаче още щом се качи на самолета, заспа. Не бе мигвал четирийсет и осем часа и бе изтощен. Засънува, че е отново на двайсет и една години и високите дървета в Харвард пак са се раззеленили, и животът отново му предоставя славни възможности, разстлани пред него като гладък път. В следващия момент Пит вече го разтърсваше по рамото, един ефрейтор отваряше вратата на самолета и той се събуди, дълбоко вдъхвайки топлия въздух на Алабама.

Хънтсвил разполагаше с гражданско летище, но не бяха кацнали на него. Полетите на МАТС кацаха на пистата в самата Редстоун Арсенал. Единствените постройки на летището бяха дървена барака и кула — желязна решетъчна конструкция със стаичка за управление на полетите отгоре.

Антъни разтърси глава, за да прогони остатъците от съня и закрачи по изгорялата от слънцето трева. Носеше чантата си, в която бе сложил пистолета, един фалшив паспорт и пет хиляди долара в брой — бойната готовност, без която не тръгваше на дълъг път.

Адреналинът шумеше бясно в кръвта му. През следващите няколко часа щеше да убие човек — за първи път от войната насам. При тази мисъл стомахът му се сви. Къде да го направи? Единият вариант бе да изчака Люк на летището, да го проследи и да го гръмне някъде по пътя. Този вариант обаче бе твърде рискован. Люк можеше да забележи, че го следят и отново да избяга. Той и бездруго не бе лесен обект. Ако не бъде изключително внимателен, Антъни като нищо пак може да го изтърве.

Най-добре беше да разбере къде възнамерява да отиде, да се добере дотам преди него и да му устрои засада.

— Аз ще поразпитам малко из базата — каза той на Пит. — А ти иди на летището и гледай. Ако Люк дойде или нещо друго стане, обади ми се тук.

В края на пистата чакаше млад мъж с пагони на лейтенант и табелка в ръцете, на която пишеше: „Г-н Каръл, Държавен департамент“. Антъни се здрависа с него.

— Полковник Хикъм ви изпраща поздравите си, сър — каза лейтенантът с официален тон. — Както ни помолиха от Държавния департамент, осигурихме ви кола — той посочи един масленозелен Форд.

— Прекрасно — каза Антъни.

Преди да се качи на самолета, се бе обадил в базата и открито намеквайки, че действа по заповед на самия директор на ЦРУ — Алън Дълес, поиска да му бъде оказано сътрудничество при изпълняване на жизненоважна задача, чиито подробности са строго секретни. Номерът бе минал — лейтенантът гореше от усърдие да бъде полезен.

— Полковник Хикъм би се радвал, ако наминете през щаба при първа възможност.

Лейтенантът му подаде карта. Ама тази база е огромна, каза си Антъни, разгръщайки картата. Простираше се на няколко километра на юг, чак до река Тенеси.

— Щабът е отбелязан на картата — продължи младежът. — Освен това имаме съобщение за вас. Да се обадите на господин Карл Хобърт във Вашингтон.

— Благодаря ви, лейтенант. А къде е кабинетът на доктор Клод Лукас?

— В Изчислителния център — той извади молив от джобчето си и отбеляза мястото на картата. — Обаче целият персонал оттам се е изнесъл в Кейп Канаверал.

— Доктор Лукас има ли секретарка?

— Да, госпожа Мариголд Кларк.

Тя можеше да знае движението на Люк.

— Добре. Лейтенант, това е моят колега Пит Максел. Трябва да отиде до гражданското летище, за да посрещне един самолет.

— За мен ще е удоволствие да го закарам дотам, сър.

— Много ще ви бъда благодарен. А ако трябва да ми се обади тук, в базата, кой е най-добрият начин?

Лейтенантът обърна поглед към Пит.

— Сър, винаги можете да оставите съобщение в кабинета на полковник Хикъм, а аз ще се опитам да го предам на господин Каръл.

— Идеално — отсече Антъни. — Да вървим.

Той се качи във Форда, отново хвърли поглед в картата и потегли. Намираше се в типична военна база. Прави като стрели пътища насичаха горите, разстъпващи се тук-там, за да дадат път на ливади с ниско подстригана като прическата на затворник трева. Всички постройки бяха с плоски покриви. Бяха много добре обозначени и той скоро намери Изчислителния център — Т-образна постройка на два етажа. Антъни се запита за какво ли им е толкова пространство само за да правят изчисления, после се сети, че сигурно имат мощен компютър.

Спря отпред на паркинга и се замисли. Трябваше да зададе един-единствен прост въпрос: къде точно в Хънтсвил възнамерява да отиде Люк? Мариголд сигурно знаеше, но щеше да защитава Люк и да се държи подозрително към непознат, особено към такъв с две синини под очите. От друга страна пък, бяха я оставили тук, докато всички останали бяха заминали за Кейп Канаверал за голямото събитие, и на нея вероятно щеше да й е скучно.

Антъни влезе в сградата. Във външния офис имаше три малки бюра, две от които бяха празни. На третото седеше негърка на около петдесет години и с очила, облечена в лека памучна рокля на цветчета.

— Добър ден — каза той.

Тя вдигна глава. Антъни свали очилата си и очите й се разшириха от удивление, когато го видя на какво прилича.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна?

С откровена самоирония Антъни каза:

— Госпожо, търся си жена, която да не ме бие.

Мариголд избухна в смях.

Антъни придърпа един свободен стол и седна срещу бюрото й.

— Идвам от кабинета на полковник Хикъм — продължи той. — Търся Мариголд Кларк. Къде мога да я намеря?

— Това съм аз.

— О, не. Тази госпожа Кларк, която търся, е възрастна жена, а вие сте младо момиче.

— Хайде, хайде, стига сте ме занасяли — укори го тя, но се усмихна широко.

— Доктор Лукас е на път за насам… но вие сигурно знаете това.

— Той ми се обади тази сутрин.

— В колко часа го очаквате?

— Самолетът му каца в два и двайсет и три.

Полезна информация.

— Значи ще бъде тук някъде около три.

— Не се знае.

Ах!

— Защо?

И накрая тя му каза онова, което искаше да чуе.

— Доктор Лукас каза, че първо ще мине през тях и после ще дойде тук.

Идеално. Не можеше да повярва на късмета си. Люк щеше да отиде у дома направо от летището. А Антъни щеше да отиде там преди него, да го изчака и да го застреля веднага щом прекрачи прага. Нямаше да има никакви свидетели. А ако сложи заглушителя, никой дори няма да чуе изстрела. Щеше да остави трупа, където е паднал, да се качи в колата и да се омете. И тъй като Елспет е във Флорида, тялото нямаше да бъде открито поне няколко дни.

— Благодаря ви — каза той на Мариголд и се изправи. — За мен бе удоволствие.

После излезе от кабинета, преди Мариголд да го е попитала за името му.

Върна се в колата и подкара към щаба — дълга триетажна монолитна постройка, приличаща отвън на затвор. Намери кабинета на полковник Хикъм, но полковникът бе излязъл и един сержант го въведе в празна стая с телефон.

Обади се в съоръжение Q, но не за да говори с шефа си Карл Хобърт. Вместо това помоли да го свържат с шефа на Карл — Джордж Купърман.

— Какво има, Джордж? — попита той.

— Снощи да си стрелял по някого? — попита го Купърман без заобикалки.

Антъни с усилие се сдържа да не напсува онзи, който се е оплакал на Купърман.

— Ооо, по дяволите, кой ти каза?

— Някакъв полковник от Пентагона се обадил на Том Ийли в кабинета на директора, а Ийли казал на Хобърт, който се изпразнил от кеф.

— Няма никакво доказателство, аз обрах всички куршуми.

— Да, ама полковникът открил една шибана дупчица в стената, широка около девет милиметра, и се сетил от какво е. Улучил ли си някого?

— За нещастие — не.

— Сега си в Хънтсвил, нали?

— Да.

— Трябва веднага да си дойдеш тук.

— Значи не съм говорил с теб.

— Слушай, Антъни. Винаги съм държал юздите ти отпуснати, защото при теб има резултатност. Но повече няма да мога. Оттук нататък си сам, приятел.

— Ей така най-много обичам.

— Късмет тогава!

Антъни затвори и остана така известно време, взрян в телефона. Нямаше повече време. Каубойските му методи вече започваха да не минават. Не можеше повече да пренебрегва нарежданията. Трябваше да приключи с това по най-бързия начин.

Обади се в Кейп Канаверал и се свърза с Елспет.

— Люк обаждал ли се е? — попита я той.

— Обади ми се в шест и половина тази сутрин — гласът й потреперваше.

— Откъде?

— Не ми каза нито откъде се обажда, нито какво възнамерява да прави, защото се страхуваше да не би телефонът ми да се подслушва. Обаче ми каза, че ти си виновен за амнезията му.

— В момента е на път за Хънтсвил. А аз съм в Редстоун Арсенал. Оттук отивам у вас и ще го изчакам там. Как да вляза?

Тя отвърна на въпроса с въпрос:

— Още ли се опитваш да го предпазиш?

— Разбира се.

— Нали всичко ще е наред с него?

— Полагам всички усилия.

Елспет помълча малко, после продължи:

— Под саксията с бугенвилията отзад има ключ.

— Благодаря.

— Моля те, погрижи се за Люк.

— Казах, че полагам всички усилия!

— Не ми викай! — повиши тя глас, доближавайки се вече до нормалното за нея държане.

— Ще се погрижа за него! — отвърна той и затвори.

Стана да си върви, но телефонът иззвъня.

Антъни се поколеба за миг дали да отговори. Можеше да е Хобърт. Но Хобърт не знаеше, че той е в кабинета на полковник Хикъм. Само Пит знае, помисли си той и вдигна слушалката.

Беше Пит.

— Доктор Джоузефсън е тук! — каза той.

— По дяволите! — Антъни бе сигурен, че Били няма нищо общо. — Сега слезе от самолета ли?

— Да, и сигурно се е качила на по-бърз самолет от този на Люк. Седна в залата и явно се кани да чака.

— Него — решително отсече Антъни. — Мамка и! Дошла е да го предупреди, че сме тук. Трябва да я махнеш оттам.

— Как?

— Не ме интересува… Просто измисли начин да се отървеш от нея.