Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (8)

6.
Банкок

Бенджамин Фу взе редовния полет на Тайските въздушни линии от Катманду до Банкок. По небето нямаше облаци и той можеше да види земята ясно. Сянката на самолета преминаваше над кафявите хълмове и тъмнозелените гори на Бирма.

Спуснаха се бавно към равнината на север от Банкок. Тя представляваше правоъгълник от оризови поля, простиращи се до хоризонта, разделен на две от калните извивки на река Чао Прая. Някои от нивите изглеждаха сиви от залялата ги вода, други — изумруденозелени от оризовите стръкчета. Наричаха равнината оризовата купичка на Азия. Само това неизбежно щеше да я направи привлекателна за комунистите рано или късно.

На летище Банкок горещината, която разтапяше асфалта, изгори краката му. За секунди ризата му се превърна в мокър парцал. Очите му се свиха, за да избягнат слънцето.

Той си проправи път през тълпите и хаоса и намери такси. Две минути пазарлък сведоха таксата до поносимите шестдесет бахти. Таксито се включи в движението към града, което беше обичайната лудница от японски коли, камиони и автобуси, покрити с червени и златни будистки амулети; красиви тайванки с цветя в косите, които се возеха на задните седалки на мотори; военни джипове. Всички плътно един до друг, твърдо решени да форсират двигателите и натискат клаксоните колкото се може по-силно. За Фу характерните черти на Банкок щяха да останат безмилостната жега, задръстванията и шумът, а не златните храмове или салоните за масаж.

В пълен контраст встрани от пътя селяни кротко ловяха риба в мърлявите езера. Монаси с обръснати глави и шафранени роби се разхождаха сериозно в редица, стиснали здраво дървени просяшки панички. Жени в черни пижами и широки сламени шапки работеха превити на оризовите поля.

Той взе стая в хотел „Азия“ и разопакова багажа си. Беше пренесъл пистолета си — „Смит и Уесън“ 38-и калибър — по най-простия възможен начин — увит между ризите в куфара му. По всички летища вече претърсваха ръчния багаж, но не и предадения. Когато в Банкок взе куфара си, сънливите митничари дори не го попитаха има ли нещо за деклариране. А ако го бяха попитали, Фу носеше два дипломатически паспорта за спешни случаи — филипински и индонезийски. Рисковано беше да ги използва, но за съжаление Обединеното кралство, на което той служеше, не беше въвело дипломатически паспорти.

Макар да беше револвер, и следователно по-обемист от плоския автоматик, „Смит и Уесън“ можеше да изчезне незабележимо в джоба. Беше от малкия модел с петсантиметрова цев. Като много други професионалисти, Фу не се доверяваше на автоматиците и предпочиташе заредения револвер. В куфара имаше и кутия куршуми, заглушител и тежък плосък нож.

Фу погледна амунициите си с неприязън и прокара пръсти през посивялата си коса. Остаряваше за тази работа. Вероятно шпионажът в Европа беше различен, по-чист. В Азия насилието винаги съществуваше и независимо колко шпионски сателита се използваха, човек все още се нуждаеше от старомодните умения. Умението да останеш жив в тъмна алея. Да усетиш кога човекът, който ти се усмихва, лъже.

Фу въздъхна, наля си една бира от хладилника в стаята и включи климатичната инсталация. Остаряваше… живееше по този начин, откак напусна Шанхай през 1947 година. Прекалено дълго. Той се замисли за момент за родителите си, както правеше всеки ден, бягащи от Яндзъ до Ханчжоу, точно преди народната освободителна армия на Мао да превземе Шанхай. Замисли се за смъртта им заедно с десет други семейства. Закараха ги в скалиста клисура над реката, така че тези, които случайно оживеят от разстрела, да се издавят.

Комунистите извършиха това зверство, но и националистите не бяха по-добри. Фу избяга не толкова от комунизма, колкото от една страна, която беше унищожена от гражданската война и от японците точно преди той да се роди. През всеки ден от краткия му живот диктаторите се бореха за надмощие и невинните страдаха, гладни, бездомни, селата им бомбардирани или изгорени. Неговият собствен дом беше унищожен при въздушно нападение на националистите и двете му сестри загинаха в разрушенията. Той успя да изрови Мей-Лин с голи ръце. Нейното крехко телце бе смазано от голям къс почернял бетон.

Когато всичките му роднини умряха, той тръгна на юг, за да си създаде нов живот. Дори сега, след тридесет години, той все още мислеше за Китай като за свой дом и често чувстваше, че няма корени в Хонконг.

Фу рязко се върна към настоящето. Някъде в този мърляв град живееше един китаец, когото той никога не беше виждал. Разузнавач, който сигурно се представяше като търговец. Може би притежаваше и нощни клубове, но можеше да е взел кибрита от друг човек. Докато пиеше бирата си, Фу разучаваше телефонния указател на Банкок, напечатан на тънка евтина хартия, по-подходяща за други цели. Имаше деветнадесет Фонг, включително и фирма „Предприятия Фонг ЛТД“, която изглеждаше доста обещаващо. Той си отбеляза адреса й. После направи малко тефтерче от два листа, единия с китайски фамилии Фонг, другия с тайвански. Първо щеше да провери китайците.

Фу знаеше, че е почти невероятно да намери своя човек по този начин. Сигурно тук се подвизаваше под друго име. Той рязко затвори указателя. Трябваше да разпростре по-широка мрежа. Направи две телефонни обаждания, слезе с асансьора до хотелското фоайе, излезе на улицата и махна на един самлар — син велосипед с три колела, мотоциклетен двигател и балдахин над двете пътнически седалки.

Безопасната квартира се намираше на „Суриуонгс роуд“. Резидентът от посолството беше вече там. Фу го познаваше отпреди — дребен, шкембест човечец на име Фалън, с нос на заклет пияница, — но никога не беше работил с него.

Фу обясни проблема си и му подаде фотокопие от рисунката на Лазар, което беше направил по пътя от хотела си.

— Колко души имате тук на разположение? — запита той в заключение.

Фалън се усмихна уклончиво.

— Само няколко, приятел, а преди да ги използвам, ще трябва да попитам Лондон. Но смятам, че можем да ти помогнем. Ще трябва да обиколим гигантско количество барове и салони за масаж, дори ако изключим тези, в които не би се появил китаец. И ако въобще сме в състояние да открием нещо, оттам нататък ще трябва да се оправяш сам, приятелю.

— Естествено.

— Добре тогава. Вече знаеш какво не можем да направим. Още от утре вечер ще задействам шест-седем човека, ако Лондон се съгласи. Предлагам да се срещнем след четиридесет и осем часа на друго място.

Той даде на Фу един адрес, после запали лулата си.

— Още нещо, приятелю?

Фу гледаше през цепките на щорите.

— Отсреща нямаше ли един хубав малък ресторант, наречен „Хелена“?

Фалън се ухили и облече сакото на смачкания си ленен костюм.

— Съвсем прав си, приятел. Омар в чеснов сос с масло и към него хубаво изстудено бяло „Фраскати“. — Той премлясна. — Затвориха го. Ще трябва да заведеш любимата си някъде другаде.

Фу тръгна първи. Отиде до кейовете и нае лодка. Облегна се на възглавниците и се загледа в препълнената с лодки река. Пред него високата гофрирана кула на Уат Арун блестеше в червено и златно от късното следобедно слънце. Най-добре изглеждаше по време на залез, макар да се казваше Храм на зората.

Лодката навлезе в полумрака на тесен канал. Двата бряга бяха покрити с колиби, скупчени една в друга, за да се поддържат. Нямаха стъкла по прозорците. Въжета с пране висяха над канала, който вонеше от мръсотиите и боклука, гниещи в плътната му кафява вода. Лодкарят стоеше на кърмата и не спираше да говори. В момента обясняваше на развален английски, че вечер работел като келнер, за да може да си позволи да има слугиня вкъщи. Селско момиче, което не струва много. Той имаше нежно лице и глас, изпълнен с негодувание. Смяташе, че когато дойдат комунистите, няма да има слуги, но движението ще е по-добро.

Спряха до паянтов склад, където прозорците имаха стъкла, а вратите — тежки месингови брави. Фу слезе на брега, направи знак на лодкаря да го чака и натисна звънеца. Китаец в дълга традиционна носия отвори вратата. Той се усмихна на Фу приятелски и се поклони сериозно.

— Добре дошъл, подмладил си се! — извика китаецът и поведе Фу към дълга зала, натъпкана с тонове коприна. — Отдавна не сме се виждали, но за мен винаги е удоволствие.

Преминаха през малък офис, където чиновници тракаха на сметала, и влязоха в голяма стая, обзаведена с лакирани шкафове и паравани. Другият китаец затвори вратата решително.

Фу взе ръката му и нарисува с пръст върху дланта му знака на Триадите.

— Уон Сун-ли, спешно се нуждая от помощта ти. Търся един човек, който не иска да го намеря.

Другият китаец кимна, без да задава въпроси.

— Заедно в добро и зло — произнесе той. — Кажи ми как искаш да ти помогна, братко. Но първо…

Той отвори един шкаф и извади бутилка мао-тай^[1] и две малки порцеланови купички, които бързо напълни.

— Когато пиеш със стар приятел, и хиляда чаши са малко!

Всичко беше уредено един час преди Фу да си тръгне. В лодката по обратния път той провери адреса на клуба от кибрита, който намери в двора на склада на Фонг. Реши да го посети тази вечер.

* * *

— Хубав масаж ли искаш? — попита шофьорът на таксито.

— Не, искам един клуб, наречен „С дъното нагоре“.

— Стриптийз ли искаш?

— Не…

— Искаш ли масаж?

Фу разбра, че шофьорът знае само два английски израза — масаж и стриптийз. Той бръкна в джоба си и извади кибрита. Шофьорът поклати глава.

— Не добро. Ти китаец? На „Сукхумвит роуд“ добро място. Много китайци ходи там.

— Аз пък искам това място. — Фу категорично потупа кибрита.

Беше грешка. Клубът се намираше в Патпонг, банкокското осветено от неон Сохо, претъпкано със стриптийз клубове и салони за масаж, които обслужваха основно западняци с дебели портфейли. Клубът се оказа салон за масаж. В ярко осветения хол имаше бар с лъскав хромиран плот и много огледала отзад. Приличаше на клиника. Фу се подсмихна скрито на стерилността. Китайските барове, да не говорим за бордеите, никога не изглеждаха така.

Зад стъклото се виждаше стая, в която седяха около четиридесет тайванки. Те си бъбреха, гледаха телевизия или плетяха. Някои носеха вечерни рокли, други нищо, освен бикини. Всичките имаха кръгче с номер. До прозореца усмихнатият управител обслужваше няколко европейци и отбелязваше номерата на поисканите момичета.

— Сто и петдесет бахти на час — каза той. — Двойно за нещо по-специално.

Никъде наоколо не можеше да се види китаец. Фу разбра, че няма да открие нищо тук. Можеше да получи единствено трипер, ако продължеше да се мотае около момичетата. Купи си една бира и за момент се замисли дали си заслужава да изследва хълмовете плът на едрата австралийка, която го беше закачила във фоайето на хотел „Азия“.

— Сигурна съм, че всички вие, ориенталците, сте еднакви — мръсници, които не дават минута спокойствие на момичетата. — Тя се изкикоти, като че ли нямаше търпение да разбере дали това е истина. — Ще се видим по-късно, готин.

Фу тъжно си даде сметка, че се надява да не я види. Приключенията за една вечер отдавна му омръзнаха. Те не можеха да излекуват самотата на китаец, изживял по-голямата част от живота си между европейци, нито пък самотата на разузнавача, който не се доверява никому.

* * *

Следващите пет дни се оказаха също толкова разочароващи.

В „Предприятия Фонг“ нямаше нищо интересно. Посрещна го американски китаец с очила без рамки и силен бруклински акцент. Той не се заинтересува от китайските платове, предложени от „Мау-Ло. Внос-износ ЛТД“ от Хонконг.

Фу работеше по списъка си. Направи безбройни телефонни обаждания от хотелската стая; обикаляше града, облечен в спретнат сив костюм, с рикша или лодка такси. На бизнесмените, които посещаваше, се представяше като самия себе си — вносител от Хонконг. На цивилните граждани — като застрахователен агент. Градът излъчваше кошмарна жега от зори до късна нощ, въздухът беше адски влажен. На края на четвъртия ден знаеше, че няма да има никакъв успех. Видя се с всички Фонг от указателя, освен един, който беше починал, и друг — затворник от три години. Никой от тях не приличаше на рисунката на Лазар. Нямаше нищо, което да покаже, че някой от тях може да има връзка с Непал.

Всяка вечер Фу посещаваше два или три клуба. Петима от посолството вършеха същата работа и разпитваха управители и домакини, които се държаха неискрено и не помнеха нищо.

* * *

На шестата сутрин китайският търговец на Фу му се обади в хотела. Срещнаха се един час по-късно в градината на Храма на наклонения Буда.

— Нашите братя намериха мястото — каза Уон без всякакви предисловия. — Един мъж, който прилича на рисунката, е бил там, но не и през последните няколко седмици. Едно от момичетата има дървена фигурка като описаната от теб.

— Това е прекрасно, прекрасно! — възкликна Фу.

Толкова за мощта на ЦРУ и британското разузнаване, с техните досиета, компютри и сателити… братството беше по-способно, на него можеше да се разчита. Той се обърна към другия мъж:

— Правени ли са директни запитвания? Искам да кажа — на самото място?

— Не, никакви. Не подозират нищо. Използвахме други източници. Синът ми ще бъде там довечера и ще ти покаже момичето. Не се съмнявам, че можеш да се справиш сам след това.

— Къде е мястото?

— На „Сукхумвит роуд“. Нарича се Храм на орхидеите.

Когато се разделяха, Уон се поклони на Фу и той отвърна с малко по-нисък поклон. Други благодарности не бяха подходящи. Един ден щеше да дойде ред на Фу да помогне. Той премина през градината на храма почти без да забележи тълпите от бръснати монаси, повечето от които бяха тийнейджъри.

В един сенчест ъгъл Фу намери каменна пейка и седна, като извади тефтер и лист с номера. Използваше молива си като линия. Започна да прехвърля късата телеграма, която беше написал с главни букви, в личния си цифров код. Той пропусна всички имена на хора и места, като направи специален код за тях в друга телеграма. Името на Фонг го нямаше дори във втората телеграма — от Катманду, — той беше наричан кодово Харди.

После Фу изгори оригинала и листа с номерата над една леха. Двамата монаси, които минаха покрай него, си помислиха, че е коленичил почтително, за да се помоли на каменния Буда, полускрит зад лилиите. Не знаеха, че той дори не е забелязал Буда и бързаше, защото трябваше да направи доставката си след двадесет минути.

Точно в десет и четиридесет и седем Фу излезе от кабинка в мъжката тоалетна в хотел „Ереван“, като остави зад себе си тоалетна, в която течеше вода и свит на руло екземпляр от „Банкок Пост“, който съдържаше телеграмите му. В същия момент един млад втори секретар от посолството излезе от бара и влезе в същата кабинка без отличителен знак.