Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (32)

30.
Токио

Рут тържествуваше.

— Победихме, Дейвид, победихме!

Разхождахме се из мразовитите градини на британското посолство в Токио — няколко гористи декара, в които се намираха офисът и къщите на персонала, заобиколени от висока каменна стена. Беше разположено в самия център на града, близо до изхода на императорския дворец, и сигурно представляваше един от най-ценните недвижими имоти в Япония. Чувствах се доста странно в ролята на посетител на място, където бях работил четири години, и гостенин в къщата на резидента, която преди беше моя.

Минаха три дни от събитието. Рут току-що пристигна с един от полетите над полюса. Въобще не изглеждаше изморена и настоя да отидем във временния ми офис, далеч от буйните деца на резидента, за да видя писмата, които ми беше донесла. Сградата беше празна, с изключение на охраната и няколко чиновници в залата за шифроване. Всички други празнуваха у дома. Коледа си е празник в английските посолства, независимо от обичаите на местните хора.

Отворих бележката от Уокър, маркирана като „строго секретно“ и предназначена само за очите на резидента и моите. В нея се казваше, че в деня след Коледа английският и американският посланик в Москва настояли да се видят лично с генералния секретар Брежнев. След много разправии, той ги посрещнал в личната си вила извън града. Те му представили общо съобщение от президента и министър-председателя, в което направо се казвало, че планът за изпращане на ядрени оръжия в Тайван е разкрит. Очевидно товарният кораб, който ги пренасял, се ударил в останала от Втората световна война мина и бил изтеглен на брега в залива Хаката, Южна Япония.

Двамата лидери молели за твърдо потвърждение, в двадесет и четири часа, че планът е бил заличен и никога няма да бъде повторен. При получаване на това потвърждение, те ще използват дипломатите си да убедят правителството на Япония, което ще бъде крайно възмутено от разкриването на товара, да помогне в потулването на фактите. Ако потвърждението не бъде получено, те ще се присъединят към правителството на Япония в излагане на подробностите пред света и по-специално пред Китайската народна република. Корабът, товарът му и другите доказателства ще бъдат предоставени за проверка от дипломатите на другите страни, пресата и телевизията.

Ако съветското правителство избере първата възможност, американското, английското и японското правителство ще запазят достатъчно доказателства за събитието, в случай че някога в бъдещето съветското правителство наруши думата си. Но Съветският съюз има право да постигне договореност с Япония за прибирането на кораба и оръжията.

Брежнев ги изслушал без коментар. Двамата дипломати се зачудили дали не е прекалено болен и натъпкан с лекарства, за да разбере за какво става дума. На срещата присъствал секретар, който си водел бележки. Накрая Брежнев ги освободил без отговор, като казал, че неговото правителство ще направи коментар на следващия ден.

— Много мъдро — изръмжах аз и пъхнах документа в сейфа. — Чела ли си го? — попитах Рут.

— Не, Дейвид, но имам груба представа за съдържанието. Какво става тук, в Япония, откак изтеглиха кораба?

— Хоукинс, резидентът, убеди посланика да отиде при външния министър и да му съобщи, че имаме основателни причини да вярваме, че корабът пренася ядрени материали или оръжия. Японците са доста чувствителни на тема ядрени бомби, ясно защо.

— Е, и какво правят те?

— Преди да научат това, били ужасно притеснени, защото вярвали, че корабът наистина се е натъкнал на мина от войната. Те са чувствителни и на тази тема и не обичат да им се напомня за войната. Сега „Калинин“ е обграден с кордон от военни и полицейски катери с гайгерови броячи. Японците искат достъп до товара. Засега капитанът отказва да им каже какво превозва и не им разрешава да се качат на борда.

— Не могат ли просто да превземат кораба?

— Могат, разбира се. Изчакват, защото не искат разправии с Русия, но са казали на Хоукинс, че ако се наложи, ще го превземат насила. Имат право. Той е на техния бряг, разбит и с опасен товар.

— Значи ни остава само да седим и да чакаме. — Тя въздъхна и отиде до прозореца. Навън се стъмваше. — Хайде да отидем да вечеряме на някое романтично японско място. Сигурно знаеш всички великолепни кътчета след дългото си пребиваване тук.

Звучеше добре. Очевидно операцията беше завършила, а нова засега нямаше. Изпитвах нужда да се поразпусна, но не прекалено много. Вътрешният глас ми нашепваше: „Хайде, помоли я да се омъжи за теб. От пет години го искаш.“

— Ще отидем на едно хубаво местенце в Ропонги. — Аз се изправих и я прегърнах.

Тялото й се скова и тя неловко се отдръпна встрани.

— Има и още две новини, Дейвид.

— Добри или лоши?

— От всичко по малко.

— Тогава — първо добрата новина — казах весело. Вече планирах истински японски банкет — фини ордьоври, темпура, шабу-шабу.

— Бен изпрати телеграма от Хонконг точно преди да напусна Лондон. Когато се върнал, открил, че Лин е изчезнал от къщата на върха. Той успял да го открие в малко рибарско селце. Сега, когато корабът е заловен, Лин ще бъде арестуван.

— По-просто би било направо да очистят мръсното копеле, но сигурно трябва да се придържат към закона.

Изненадах се — винаги бях мислил, че хората на Фу от Триадите лесно се решават на убийство.

— Другата новина не е точно лоша, а тъжна.

— Каква е?

— Анна Левшина умря в коледната вечер.

* * *

Смъртта на Левшина хвърли сянка върху цялото ни празненство. Вечеряхме под жизнерадостните светлини и шума на Ропонги, но веселото настроение на Рут се превърна в прекалена сериозност.

Веднага щом седнахме, тя каза:

— Има и още нещо, което трябва да ти кажа, Дейвид. Няма да се върна в службата, нито където и да е в министерството.

Изненадах се, но инстинктивно отговорих:

— Човек винаги се чувства така, когато операцията завърши. Празен. Изтощен от напрежението.

— Не, не е това. Просто не мога да го понеса. Преди никога не бях виждала грубата страна на нещата. Преди пет години във Виена всичко изглеждаше като игра. Но този път беше ужасно. Не мога да работя на място, където използват хората, така както ние използвахме Головкин, а и Левшина.

— Горкият Головкин. Какво ли стана с него?

Щяха да минат още няколко седмици, преди да научим за смъртта му.

— Каквото и да се е случило, сигурна съм, че е мъртъв. А ако ние не се бяхме намесили, щеше да е жив.

— Може би. Но не ние сме създали КГБ. Аз не съм Киров. На огъня се отговаря с огън. Ние водим война, макар и без армии. Това е единственият начин да предпазим света от варварите. Войните са зловещи. Това е част от живота — какво, по дяволите, си очаквала?

Тя поклати глава.

— Дейвид, разбирам всичко. Уважавам хора като теб и Бен, които могат да се справят с това. Знам, че някой трябва да го прави…

— Също като чистенето на канали?

Рут се засмя.

— Не, аз наистина уважавам и двама ви, че имате куража да продължавате. Това е война и ние не можем да си позволим да загубим. Просто не е за мен. Не искам да стана като тази жена — Киров. Тя сигурно е някакво фанатично чудовище. Като хората, които са горили еретиците за тяхно собствено добро по време на Великата инквизиция.

— Трябва да се предпазваме от хора като Киров — в противен случай ще се събудим една сутрин и ще намерим танкове в Уайтхол. — Знаех, че звучи банално, но Рут не реагира.

Усмихна се и стисна ръката ми.

— Съжалявам, Дейвид. Имаме повод да празнуваме, а аз го провалям. Ох, Господи, хайде да танцуваме.

В ресторанта свиреше оркестър и ние отидохме на малкия дансинг, където апатично се пораздвижихме. Притисках Рут до себе си и се опитвах да говоря за други неща.

Не я помолих да се омъжи за мен. В таксито по пътя към посолството се проклинах за това, но просто моментът не изглеждаше подходящ.

* * *

Наблюдаваха дървената колиба в продължение на два дни и инспектор Йенг беше сигурен, че Лин все още е вътре, заедно с двама или трима телохранители. Колибата се намираше на края на рибарското селце. Вчера Йенг беше направил доста снимки, на които се виждаше скривалището, обградено от рибарски мрежи, бидони и кошове за ловене на раци, близо до къс дървен кей.

Сега той и Фу седяха в цивилна полицейска кола, скрита от погледа от купчината боклуци на плажа. Кордон от дванадесет полицаи обграждаше бавно колибата. Движеха се внимателно и никой не можеше да ги види. Ранното утро беше сиво и мрачно, от морето се издигаше тежка мъгла. Бяла пелена покриваше селото и колибата представляваше само едно тъмно петно край брега.

— Можехме да изберем по-хубава сутрин, Фу Ли-ших.

— Противна е — съгласи се Фу. — Но не мога да си позволя да чакам, братко. Военните съобщиха, че на около миля от брега се е появила някаква странна подводница. Сигурно е руска. Ако отложим акцията, Лин ще се измъкне и ще стигне до Владивосток още утре, проклетото му копеле.

Седяха мълчаливо, поглеждаха часовниците си и чакаха. Нападението беше определено за шест и половина.

Изминаха петнадесет минути. Изведнъж се чу ръмжене на мотори, когато две полицейски коли бързо приближиха по пътя и спряха пред колибата. Фаровете им осветиха постройката, полускрита от гъстата мъгла.

През високоговорителя изпращя глас на китайски:

— Полиция. Излезте с ръце на главата. Имате само две минути, преди да открием огън.

Съобщението беше повторено на кантонски, после на хака, после отново на английски.

Цареше пълна тишина. Черните очертания на колибата й придаваха зловещ вид в ярката светлина. Приличаше на готово за скок диво животно. Фу изведнъж се напрегна. Зад капаците на прозорците настъпи леко раздвижване, последвано от стрелба с автоматично оръжие, която заглушаваше всичко. Близо до една от полицейските коли се чу вик и фаровете й изгаснаха. Полицията отговори на огъня с градушка от изстрели. Още един автомат започна да стреля откъм къщата.

— Dew neh loh moh! — изръмжа Фу. — Свършете ги, преди да убият някой от хората ти! Нямате ли автоматични оръжия?

— Да, имаме — шест дула. Надявах се, че няма да ги използваме, но може би ще трябва.

Йенг се наведе и заговори бързо по радиостанцията, която изпращя в отговор.

— Все пак искам Лин жив — извика Фу, но гласът му се удави в пукотевицата от автоматичните оръжия на полицаите.

От стените на колибата се разхвърчаха трески, а вратата й падна. Слаб оранжев проблясък се виждаше между пластовете дим.

Йенг нададе вик:

— Ох, Боже! Сигурно са уцелили варел с бензин или нещо такова — къщата гори!

Стрелбата продължи още няколко минути. Жълти пламъци обхванаха стените и черен дим се смеси с бялата мъгла. Земята потрепери от експлозията и постройката се срина под водопад от червени искри. Развалината потъна в пламъци и полицията спря стрелбата.

Фу чувстваше горещината от пожара дори на петдесет метра разстояние.

— Никой не може да оживее в този пожар — установи той. — Жалко, много исках да си поговоря с Лин.

От селото тичаха още полицаи, които бутаха старомодна пожарна. Тълпа китайци ги следваха на безопасно разстояние.

* * *

До осем часа развалината се охлади и от нея извлякоха три тела, всичките изгорени до неузнаваемост. Фу ги разгледа, както бяха положени на носилките, преди да ги покрият с одеяла и да ги натоварят в линейката. Когато тя потегли, той бавно тръгна към кея, последван от Йенг.

Към кея бяха вързани множество лодки. В средата на редицата имаше празно място. Въжето за връзване висеше подигравателно. Дебела мъгла покриваше морето.

— Знаеш ли, братко, горещината прави странни неща с телата, но нито един от труповете в колибата не приличаше на Лин…

Погледът на Фу премина от мястото на пожара, претъпкано с полицаи, към празното място за лодки и към скритото море.

— Странно, как започна пожарът.

Той бавно поклати глава. Изведнъж удари с юмрук по отворената си длан и изруга на кантонски:

— Не е възможно, не е възможно! Но дали копелето все пак не се е измъкнало?

* * *

На следващата сутрин ме събуди Хоукинс. Спях в стаята за гости в неговата къща. Той стоеше по средата й, небръснат, облечен в халат, и размахваше розовите листа на някаква телеграма.

— За теб — каза той. — Лично от шефа. Трябва сам да я дешифрираш.

Занесох я в кабинета му и се заех с ръководството. Съобщението беше съвсем кратко. Руснаците извикали двамата посланици в Министерството на външните работи и отхвърлили ултиматума. Министърът ударил по масата и обявил твърденията им за „чудовищна фалшификация“, която можела да върне отношенията между Съветския съюз и Запада десет години назад. Дали аз имам някаква идея какво става?

Нямах. Бях абсолютно объркан. Но не задълго. Час по-късно тръгнах за офиса и срещнах Хоукинс, който почти тичаше към мен.

— А, Дейвид — изпъшка той. — Точно идвах при теб!

Дръпна ме в малката дървена беседка. Изглеждаше ужасно мрачен.

— Нещо не е наред, Дейвид. Страхотна бъркотия. Японците се качиха на „Калинин“ вчера. Претърсиха всеки сантиметър от него. Той наистина превозва части за „Волга“. Няма бомби или бойни глави. Абсолютно нищо!

Останах като втрещен.

— Сигурен ли си? — попитах тъпо.

— Естествено. Господи, наистина приличаме на идиоти! Какво да правя? Какво ще каже посланикът на японците?

— По-добре да каже, че сме направили грешка. — Изведнъж почувствах, че не мога да се държа на крака и гласът ми звучи странно, като че ли говори друг. — Мисля, че ще е разумно да се върна в Лондон.

— Струва ми се, че е така. И го направи по-бързо — преди японците да те линчуват.

Отидохме до офиса мълчаливо и аз настоях той да направи повторна проверка в министерството, което беше провело дълги телефонни разговори с Хаката. Но истината беше очевидна — претърсили кораба два пъти и не намерили нищо.

Опаковах си багажа като в транс и купих билет за вечерния самолет до Лондон. Рут не пожела да дойде.

— Ужасно съжалявам, че се получи така, Дейвид, но се нуждая от малко време за себе си, време да помисля. Имам отпуска и искам да се върна в Хонконг. Ще се видим в Лондон.

Закараха ме до летището на смрачаване. Бях сигурен, че Киров нарочно е изкопала капана и ние глупашки паднахме в него. Цялата отговорност за провала лежеше върху мен.

В самолета премислих наново историята, но не стигнах до никакво решение. През останалата част от полета спах.