Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (25)

23.
Виена

— Как е пълното ви име?

— Николай Антонович Головкин.

— Професия?

— Аз съм офицер в Комитета за държавна сигурност с чин майор.

— Местожителство в Съветския съюз?

Той даде адреса на една кооперация в град в Украйна.

— Най-близкият град е Лвов.

— Как трябва да се върнете там?

— Утре трябва да взема полета на „Аерофлот“ до Москва, с връзка в Лвов.

— Къде трябва да отседнете тази вечер?

— Трябва да се обадя по телефона на един колега. Той работи в посолството ни тук и има апартамент на Дунава — на „Шифмюленщрасе“. Винаги отсядам при него. Това е постоянен ангажимент.

— Името му?

— Гречко.

— Кога трябва да му телефонирате?

Головкин сви рамене.

— По всяко време, след като пристигна. Той е в офиса до пет часа, но когато му телефонирам, се обажда в блока и нарежда да ме пуснат в апартамента.

— На кого се обажда?

— На охраната. Нашето правителство наема целия блок и охраната е от посолството.

— Ще се обадите на Гречко сега — наредих аз. — Ще му кажете, че отивате на пазар в града. Той ще ви разбере — всички руснаци използват възможността да пазаруват на Запад. Кажете му, че ще отидете на „Шифмюленщрасе“ следобед. Не искаме липсата ви да възбуди подозрения.

Бауер подаде телефона на Головкин, но голямата му космата лапа остана плътно върху вилката.

— Моят колега ще набере номера на посолството — казах аз. — Когато телефонистката отговори, можете да потърсите вашия приятел Гречко. Моля ви, не се опитвайте да му предадете разни глупави съобщения. Ако го направите, веднага ще включа устройство, което ще заглуши гласа ви и ще създаде впечатление за преплетени жици. А заплахата, която ви споменах по-рано, ще бъде изпълнена веднага. Намираме се само на около час път с кола до унгарската или чехословашката граница.

* * *

Головкин послушно проведе разговора си по телефона и аз поднових въпросите си, доволен от факта, че имаме на разположение поне няколко часа, преди някой да потърси Головкин. Лицето му си оставаше безизразно и той отговаряше примирено.

Каза, че скоро след преместването на Левшина в Магадан той постъпил доброволно в централната администрация на затворите и поправителните заведения. Останал в същия отдел, в кабинет на московското околовръстно шосе, допреди пет години. Не направи опит да отрече, че е организирал освобождаването на Левшина. Останал кротко на същата служба още шест месеца, след като Левшина прекосила границата, после се огледал за смяна. Бил в добро положение и можел да го направи. В продължение на дванадесет мрачни години бил доверен офицер и вършел работа, която повечето му колеги смятали за унизителна. Никога не бил повишаван и изглеждало, че няма друга амбиция, освен да отгледа сина си, който постъпил в университета една година преди Левшина да избяга на Запад.

След като нея вече я нямало, той побързал да се махне от местопрестъплението, далеч от Москва, на място, където ще бъде забравен. Направил всичко възможно, за да помогне на Анна, но никога не си простил това, че не я подкрепил.

— Какво можех да направя?

Очите му търсеха потвърждение, че не е виновен в предателство към любимата си. Застанал зад еднопосочното огледало, аз се чувствах като воайор. За няколко минути той рухна напълно.

— Щяхме да бъдем разделени завинаги, в различни лагери… — хълцаше той. — Щяха да пратят детето в сиропиталище… животът му щеше да е кошмарен заради факта че е син на двама предатели… погрешно ли постъпих?

— Мисля, че действията ви са изисквали толкова кураж, колкото и ако открито бяхте застанали зад Левшина — отговорих аз съчувствено. — Спасили сте и нея, и сина си от много по-страшна съдба.

Той кимна трагично и продължи да обяснява как прибавил досието й към купчина, която трябвало да бъде унищожена. Объркал го с хилядите досиета на други затворници, повечето от които вече умрели, а после подписал нареждането за изгарянето им.

— Исках да предпазя момчето дори след смъртта ми.

Когато свършил всичко необходимо в офиса си, той помолил за среща със старата си позната от Ленинград — генерал-майор Н.А. Киров, сега ръководител на Шесто главно управление.

Никой не знаел каква дейност изпълнява управлението на Киров. То се намирало далеч от Москва и било забулено в тайнственост. Смятало се, че работи по дългосрочни внедрявания на агенти и подривни операции вън от Съветския съюз. Но никой не знаел със сигурност.

— И какво се случи? — запитах аз.

Головкин отново гледаше примирено. Седеше на твърдия дървен стол като човек, който винаги е губил и винаги ще бъде побеждаван.

— Наредиха ми да отида в управлението на Киров. Дадоха ми билет за влака до Лвов, където ме посрещнаха и ме закараха на около двеста километра навътре в страната.

— И там се срещнахте с Киров?

— Да, в нейния кабинет. Базата представлява група модерни постройки с подсилена военна охрана. Основната сграда прилича на банка. Има сейфове за секретни документи и въоръжена охрана, но офисите са с дебели мокети, а нейният — с великолепна мебелировка.

Очевидно Киров си го припомнила от младежките дни в Ленинград, а после проверила досието му в Москва. Държала се дружелюбно и приятелски, съвсем не като висшите офицери, с които той бил свикнал. Приела го в персонала си следващия месец.

— На каква длъжност?

— Куриер. Пренасям съобщенията й — когато не желае да използва дипломатическата поща — или шифровани съобщения до нашите посолства зад граница. Тя много държи на сигурността на връзките си.

— Написани съобщения?

— Понякога. Понякога шифровани. Понякога устни — тогава всичко е само в главата ми.

— Можете ли свободно да влизате и излизате от Съветския съюз при тези си задачи?

— Имам документи на куриер на КГБ — мога да минавам през руските граници и всички източноевропейски страни винаги, когато се налага.

— Без да ви претърсват?

— Естествено — аз съм личният куриер на един от най-силните офицери на КГБ. — Той спря, като че ли щеше да добави нещо.

— Продължавайте — наредих аз. — Моля ви, не укривайте нищо!

— Не е важно — сви рамене Головкин. — Понякога се налага да взимам предпазни мерки срещу възможни затруднения по границите. Доста хора по високите места завиждат на властта и положението на генерал Киров…

— Какъв вид предпазни мерки?

— Различно. Може да нося невинно шифровано съобщение, дори фалшиво, като истинските документи са снимани на микроточки и залепени върху точките в паспорта ми.

— Значи Киров ви се доверява?

— Тя има причини да ми се доверява. Бях й благодарен, че ми осигури място, където да се скрия, а и винаги до днес съм проявявал лоялност към нея. А вие знаете причината за днешното ми поведение.

— Сега носите ли съобщение на микроточки?

Той кимна нещастно.

— В паспорта ли?

— Да.

Посочих с жест на Сандърс да върне паспорта на Бауер.

— Посочете ни точките — заповядах аз, когато Бауер постави паспорта в ръката на Головкин.

Той съсипано изпълни заповедта, а австриецът леко ограждаше с молив всяка от точките. После Сандърс взе отново паспорта и тръгна веднага към посолството. Тук, в ловната хижа, нямахме необходимото оборудване да увеличим точките, да ги преснимаме и да ги върнем обратно на местата им.

— И сега — любезно казах аз, — моля ви да ни разкажете всичко, което знаете за операцията, чийто куриер сте. Не премълчавайте нищо. Ако не искате да ви предадем на господарите ви, трябва да ни сътрудничите напълно. Повтарям — напълно.

* * *

— Започна миналото лято — подхвана Головкин. — Една неделна вечер генерал Киров ме повика във вилата си — в частната си вила.

— Къде се намира вилата?

— Само на няколко километра от базата. Простичко място, но великолепно разположено. Тя си почиваше на слънце, в единия край на градината. — Той спря, като че ли част от спомена го притесняваше.

— Моля ви, продължавайте. Нямаме много време.

Той хвърли към огледалото мрачен поглед, несъответстващ на примирения му вид.

— Генералът носеше лятна рокля без гръб и с голямо деколте. Беше правила слънчеви бани. Видях, че гърбът й е покрит със зловещи белези. Тя наметна шал около раменете си, но, смятам, намерението й беше да видя белезите — да ми напомни, че е била затваряна и измъчвана малко преди смъртта на Сталин. Напомняше ми, че е истински марксист, а не нагаждач или само „началство“…

Не отговорих нищо.

— Пихме по едно питие — продължи той — и тя ми каза, че се налага да помогна за една специална задача — строго секретна и с голямо политическо значение. Но участието ми нямаше да е голямо. — За първи път Головкин иронично се подсмихна. — Трябваше да направя четири пътувания до Далечния изток и да пренеса съобщения за агент, работещ в Хонконг, а после да й предам отговорите му.

— Кой е агентът?

— Китаец. Използва името Лин. Бил е внедрен в Хонконг преди много години.

— Защо генералът не искаше да използва по-прост метод за свръзка?

— В Хонконг няма съветско посолство. Наши дипломатически представители не са допускани там. Следователно Лин се нуждаеше от връзка, с която можеше да се среща другаде. Останах с впечатлението, че генералът не иска тези съобщения да минават през някое от съветските посолства или пунктовете на КГБ в чужбина. Тя държеше китаецът Лин винаги да осъществява връзката в различна страна, за да избегне привличането на внимание, ако пътува често до едно и също място.

Разумно, помислих си аз, но какво всъщност правеше Киров, което да изисква такава тайнственост, че да избягват дипломатическите служби, та дори и КГБ? Бяхме в неведение.

Головкин се срещал с Лин в Катманду, Рангун, Токио и Банкок. Настояваше, че само е носел съобщенията, но не е знаел съдържанието им. При едно от пътуванията носел съобщение за Лин. Следващия път взимал отговора. Имал два еднакви паспорта, предавал единия на Лин и се връщал в Лвов с другия, следващия път процедурата се повтаряла.

— Значи сега имате съобщение от Лин за Киров?

Той кимна.

— И как й го предавате?

Головкин изглеждаше озадачен.

— Просто отивам в кабинета й и си оставям паспорта.

— И не знаете нищо за операцията? Не знаете за какво става дума?

— Знам, че Лин е посредник с Тайван. Генералът организира някаква помощ за Тайван — военна помощ, която трябва да е напълно тайна. Предполагам, че заплашва континентален Китай. Това е всичко, което знам. Аз съм просто куриер.

Вярно е, по дяволите, помислих аз.

— Това последното ви пътуване ли е?

— О, не — каза Головкин. — В паспорта ми има доста въпроси до генерала, които се нуждаят от отговор. Организирал съм да се срещна с Лин отново — петото ми пътуване за десет дни.

— Къде?

— Тук, във Виена.

— Защо? Защо не отидете пак на Изток?

— Защото не остана много време вече.

— Време за какво?

— Не знам. Казах ви, наистина не знам.

Очевидно го бяхме изцедили за момента, така че Шенк и Бауер го качиха в една от спалните. Той хапна малко хляб и наденица с бутилка бира и заспа на леглото напълно изтощен.

Сандърс се върна от посолството с паспорта на Головкин, в който микроточките бяха възстановени. Той имаше фотоувеличения на съдържанието им. Нашите увеличители „Никон“ се различаваха от използваните от руснаците и снимките бяха странно нашарени. Но съдържанието се виждаше достатъчно добре — няколко диаграми и много неясен цифров код. Силно се надявах, че ще успеем да го дешифрираме.

* * *

В пет следобеда, когато Шенк и Бауер оставиха с колата Головкин на една празна, покрита със сняг улица близо до Гринцинг, вече беше тъмно. Операцията по изнудването завърши.

Головкин каза, че датата на завръщането му във Виена е деветнадесети декември — вторник. Щеше да дойде през Унгария, с кола. Имахме безопасна къща близо до границата и той се съгласи да дойде до нея и да ни даде паспорта си, за да копираме микроточките. После щеше да продължи пътуването си и да се срещне с Лин. Щеше да се върне в Русия и след около няколко седмици да се върне във Виена с друга мисия — винаги използвал един и същ маршрут при пътуванията си на Запад. Това щеше да е последната му мисия — ние му предложихме политическо убежище и пенсия. Той каза, че би искал да отиде в Австралия. Казах му, че ако синът му иска и успее да мине границата, също ще получи убежище.

Головкин не беше видял лица, с изключение на двамата австрийци. Сигурно беше разбрал, че сме американци или англичани, но не зададе повече въпроси. Бауер ни съобщи, че той въобще не проговорил в колата, докато карали надолу към Кахленберг. Когато го свалили, той просто им кимнал, взел очукания си куфар и тръгнал към светлините на селото. Там можел да хване трамвая към града — било последната му спирка.

Казаха, че изглеждал много самотен, докато се отдалечавал в тъмнината.