Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (16)

14.
Хонконг

Рут се събуди с ужасен вик. Намираше се в пълна тъмнина, на няколко сантиметра от лицето й имаше дървен капак. Беше погребана жива в затворен ковчег.

Постепенно разумът й се проясни и тя усети, че ковчегът се поклаща като лодка в морето, а тя е заобиколена от дърво и плискащи се вълни. Шумът отекваше оглушително в ограниченото пространство, заедно със солидното бумтене на дизеловия мотор.

Шарка от бледосиви черти в тъмнината над лицето й я наведе на мисълта, че това са цепнатини между дъските на дървена палуба. Китките й бяха вързани с дебело въже, което се впиваше болезнено в тях, но глезените й бяха свободни. Тя протегна крака и разучи от двете си страни, предпазливо, защото се страхуваше от плъхове. Пръстите й не допряха до нищо друго, освен дървената палуба над нея и друга отдолу, по която течеше мръсна трюмна вода. Въздухът беше отвратителен: миришеше на гнили зеленчуци и разложение. Сигурно бяха умрели плъхове, а скърцащите звуци идваха от живите. Тя потрепери и се помъчи да остане спокойна.

Лежеше някъде под палубата на корабче — от друсането по вълните тя реши, че корабчето е моторна джонка. Водеха я да я убият и да се отърват от тялото. Може би на някой от необитаваните острови? Не беше гола, някой й беше навлякъл ризата и джинсите. В такъв случай значи отиваха на един от островите. Можеше да ги види случаен рибар, а гола бяла жена щеше да привлече повече внимание, отколкото облечена.

Въпреки шума наоколо, тя чуваше тежки стъпки по палубата над главата си и понякога викове на китайски. Силно бутна с крак дъските, но те не поддадоха. Защо глезените й не бяха вързани? Сигурно мислеха, че още е упоена… Учуди се колко време е била в безсъзнание. От докосването до грубите дъски усещаше изгарянията, особено тези по рамото и бедрото й, които дяволски я боляха. Стори й се, че лицето на младия китаец се накланя над нея с жестока подигравка.

— Ти си една дебелана, ще миришеш на печено свинско.

Завъртя се рязко и тялото й потръпна, като че ли отново я горяха.

Чу глас, който викаше: „О, Господи, Господи… изведи ме оттук!“, с истерична нотка. Секунда по-късно осъзна, че това е нейният собствен глас. Половината от разума й, която беше успяла да овладее, също се срина. Стомахът й се сви от ужас и тя започна да удря с юмруци по дъските над главата си, като хлипаше неудържимо.

* * *

Ритъмът на двигателя се измени, а с него и движението. Рут се подпря с крака, за да не се търколи към трюма, тъй като дъските се залюляха. Тя отгатна, че са спрели и корабът кошмарно подскачаше нагоре-надолу по големите вълни.

Защо спряха? Дали сега щяха да прережат гърлото й и да я изхвърлят през борда? Учуди се на спокойствието си. Успя да потисне атаката от пълна паника, с която се събуди. Все още се чувстваше напрегната и уплашена, но се завъртя на едната си страна и притегли коленете си към гърдите, за да ги използва да раздалечи китките си и да разтегли въжетата. Бяха парчета електрически шнур, усукани в невъзможни възли. Въпреки силната болка, Рут успя леко да ги разхлаби. Работата се забави от схванатите й ръце и крака.

Сега тя пренебрегна болката и изруга треперещите си пръсти, от които пластмасовите въжета се изплъзваха. Ако щяха да я убиват, тя нямаше да приеме съдбата си кротко. Щеше да се бори с цялата сила, останала в тялото й, но първо трябваше да освободи ръцете си.

Рут спря, задъхана от умора. По палубата тичаха някакви хора и подът вибрираше, така че пролуките в дъските пропуснаха малко повече светлина. Чуха се два резки звука като пистолетни изстрели, после висок, неясен металически звук. Звучеше като китайски глас, който крещи през мегафон. Думите бяха кантонски, но тя не можа да схване всичко.

— Екипаж… палубата. Ръцете горе. Или ще стреляме по вас… идваме на борда.

Възможно ли е да са навлезли в територията на Червен Китай и сега да ги арестуват? Мисли за безкрайни години в китайски затвор минаха през главата й. Е, поне нямаше да умре. Рут се върна към жиците около китките си. Бяха достатъчно разхлабени, за да се изплъзнат, ако можеше да разтегне и последното парче.

По палубата се чуха тежки стъпки и още викове. Вероятно китайските граничари носеха военни ботуши. Най-после тя успя да се освободи и започна да тропа по дъските над себе си, като крещеше:

— Помощ! Аз съм затворничка! Помощ!

Нямаше отговор и тя продължи да вика. Най-накрая чу викове и стъпки над главата си, после скърцане, като че ли отместваха голяма тежест. Изведнъж един правоъгълник над нея се отмести и нахлу светлина, която я заслепи. Инстинктивно закри очите си с ръка. Когато я свали, едно озадачено китайско лице погледна надолу към нея. На главата му имаше черно островърхо кепе на хонконгски полицай.

Полицаят й помогна да излезе, но тя почти не можеше да се държи на краката си. Чувстваше ги схванати и наранени, а и корабчето все още се люлееше силно от вълните. Намираха се навътре в залива, полицейският катер — на около петдесет метра от тях. На предната палуба на катера двама полицаи нагласяха картечница, насочена срещу тях.

Палубата на джонката беше покрита с оръфани въжета и кофи за ловене на раци. Имаше още двама полицаи с насочени пистолети и четирима мъже, подредени в редица с ръце над главите си. Единият беше младият китаец, който я измъчваше. Двама от другите — съучастниците му. Четвъртият беше непознат — сигурно собственикът на джонката. Последните трима изглеждаха сразени и уплашени, но лицето на младия китаец беше неспокойно и внимателно. Личеше, че е професионалист, а останалите — просто дребни престъпници.

Полицаят, който я намери, беше сержант с черна значка. Той не й каза нищо — явно не предполагаше, че тя говори китайски, — но внимателно й помогна да седне на един сандък и започна да вика към катера през мегафона.

Рут се чувстваше прекалено развълнувана, за да го прекъсне, прекалено радостна от облекчение, за да се чуди защо полицията беше спряла точно тази джонка измежду хилядите други в залива. Тя не забеляза китайския националистически флаг, който без съмнение беше отдавна забравен от собственика на джонката, макар и все още да висеше като парцал на мачтата.

Сержантът стоеше облегнат на парапета, за да запази равновесие на люлеещата се палуба. В едната си ръка държеше мегафона, а в другата — револвер. Над кльощавите му колена и дълги черни чорапи се ветрееха широки шорти в цвят каки. Рут чу металическия му глас да обяснява, че е намерил една отвлечена чужденка и е арестувал четирима мъже. Искаше белезници.

Един от офицерите на катера зададе някакъв въпрос. Тя разпозна думата хероин. Вероятно я бяха открили по време на претърсване за наркотици. Сержантът поклати глава и точно щеше да отговори, когато огромна вълна разлюля джонката.

Палубата се наклони на четиридесет и пет градуса и сержантът изчезна зад борда със силен плясък. Револверът му се хлъзна по палубата. Рут падна и счупи един нокът, докато се опитваше да се задържи за дъските. Стана сборичкване и тя видя полицаите и престъпниците да падат на обща купчина. Една фигура се освободи и младият китаец се хвърли към нея. Устните му бяха изкривени в жестока гримаса, а ножът готов да я прониже.

За момент тя остана да лежи неподвижно, омагьосана от бляскавото острие. После изпищя и застана на колене. Като в забавен кадър видя пръстите си да хващат револвера и усети, че погледът й се фокусира върху целта. Последва страхотна експлозия, която разтърси рамото й. Китаецът падна на палубата, гърчейки се. Тя стреля втори път и той застина. Изпод проснатото му тяло потече струя алена кръв.

Палубата вече не се клатеше. Рут пусна оръжието, като че ли беше нажежено — никога преди не беше стреляла.

Катерът се доближи и още полицаи с извадени пистолети се качиха на борда. Един от тях я обгърна с ръка и й помогна да седне. Цялото й тяло трепереше и тя започна да плаче.

* * *

Когато моят самолет се приземи на летище „Кай Так“, всичко беше свършило. Посрещна ме офицер в цивилни дрехи, заведе ме до колата си и ме отведе право в управлението на морските сили. Рут беше закарана там в лечебницата, за да избегне влизането в обществена болница, което щеше да е свързано със задаване на неудобни въпроси.

Вратата във високата каменна стена беше пазена от двама морски пехотинци в бели шорти и кепета. Единият беше китаец, другият, с космати зачервени крака — англичанин. Офицерът, с когото бях, показа пропуска си и влязохме.

Военната болница беше светла и модерна. Посрещна ме една медицинска сестра — англичанка, която очевидно знаеше коя е Рут и кой съм аз, но е била инструктирана да не задава въпроси. Тя ме поведе по някакъв коридор.

— Отнасяли са се с нея изключително жестоко — каза сестрата и ме погледна с неодобрение, като че ли вината беше моя. — Физически ще бъде добре след няколко седмици, но още е в шок. Има амнезия, но предполагаме, че ще се оправи бързо.

Тя ме въведе в малка стая. Рут лежеше на леглото, облечена в раирана пижама с монограм на джоба. Погледна ме като чужд човек. Не знаеше кой съм.