Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (14)

12.
Хонконг

Китаецът взе корабчето за Хонконг в четири и половина. Когато го видя, че отпътува, Рут отиде с такси до пощата и се обади на Фу. После се разходи по моста до едно от островчетата и намери спокойно ресторантче, в което да хапне.

Заведението се намираше близо до морето, насред малка бамбукова горичка, която поскърцваше от вятъра. Здрачаваше се и дървените маси бяха осветени от книжни фенери, украсени с китайски йероглифи, символизиращи приятелство и дълъг живот.

Единствените други посетители бяха бяла двойка, които приличаха на австралийци. Изглеждаше, че нямат никакви грижи. Играеха и се смееха с двете си буйни хлапета. Рут им завидя. Шпионажът е самотна работа. Тя все още се чувстваше напрегната и мускулите я боляха. Сигурно беше извървяла над десет километра в адската жега на Макао. Половин литър червено вино й помогна да се отпусне.

Целият този ден представляваше сложен начин да се открие само едно нещо — че Лин има китайски контакт, за срещата, с когото предприе мерки за секретност. Но откъде беше китаецът? Тя се сети за гордата му походка, за посещението му в храма на Сун Ят-сен. И двете показваха, че Червен Китай може да бъде изключен. Сигурно става въпрос за Тайван, както Бен си мислеше. Но защо, за бога? Какво можеше да свързва Катманду с Тайван? Каквото и да беше, явно имаше голямо значение за някого — поддържането на Лин петнадесет години сигурно е струвало цяло състояние.

Рут мисли по въпроса повече от час, но не й дойде никаква идея. Накрая се предаде и тръгна да се разходи по празния плаж. Намери една скала и седна с подвити крака. Загледа се към призрачните форми на белите вълноломи, които се очертаваха в тъмнината.

* * *

Рут взе нощния ферибот до Хонконг. Сви се в едно кресло в празното кафене и моментално заспа. Около четири сутринта пристигнаха на тъмния кей. Можеше да се стои на кораба до осем, но Хонконг не спеше. Целият център светеше, а през реката се чуваше грохотът от претовареното движение.

Очите й бяха замъглени и гърбът я болеше от спането в креслото, така че реши да вземе такси до вкъщи. Моряците все още закотвяха кораба, но малка опашка чакаше вече на мостика. Рут се присъедини към нея и й се стори, че вижда познатата плешива глава пред себе си. Стреснато осъзна, че това е Лин. Бързо се скри зад една от спасителните лодки и се опита да диша спокойно. Стегни се, помисли си Рут. Значи това беше Лин. И какво от това? Всъщност съвсем логично беше, че и той се връщаше с нощния ферибот. Нямаше причина да мисли, че я е видял или пък да знае коя е, дори да я е видял. Но Рут потръпна от ужас.

На кея чакаха няколко таксита. Лин приближи едно от тях, поговори с шофьора, сви рамене и отиде до следващото. Този път влезе вътре и колата потегли.

Рут слезе по мостика, когато той се изгуби в далечината. Останалите пътници и такситата, с изключение на едно-единствено, също си бяха тръгнали. Беше обичайният червен датсун.

— „Облачните земи“, моля. Това е блок, близо до кафе „Връх“ — каза тя на шофьора.

Рут отвори задната врата и се пъхна вътре. Когато видя мълчаливия китаец, който вече седеше на задната седалка, тя се отдръпна.

— Извинете, ме, не знаех…

Тя усети силен удар в гърба си. Още някой се качи в колата и затръшна вратата. Преди да може да протестира, таксито потегли. Нямаше брояч. Това въобще не беше такси.

Рут усети вълна от страх, докато минаваха по тъмните улици. Беше притисната между двама мъже. Този отляво извади нож и го подпря под брадичката й. Убоде я и тя рязко наклони глава назад, за да не я пореже.

— Стой тихо. Много тихо.

Лицето му се приближи до нейното. Тя усети горещия му дъх върху бузата си. Миришеше на чесън и развалени зъби. Рут го погледна с ъгъла на окото си. На всеки сто метра уличните лампи осветяваха лицето му. Сърцето й се сви — това беше младият китаец от терасата на хотел „Бела Виста“.

После увиха одеяло около главата й и тя вече не виждаше къде отиват.

* * *

Колата спря в тъмен гараж и я поведоха надолу по някакви стълби. Когато свалиха одеялото, тя видя, че се намират в мазе без никакви прозорци. Рут нямаше идея къде са я завели.

Очевидно младият китаец отговаряше за операцията. Той седна на стол и подпря брадичка на ръцете си. Другите двама я хванаха здраво. Нямаше любезни предисловия.

— Защо следиш мистър Лин? — попита той.

Рут трепереше, мозъкът й почти се парализира от ужас, но си наложи да мисли.

— Не следя никого. И не познавам човек, наречен Лин.

Опита се да говори твърдо. Поне уличаващото я радио вече не се намираше в джоба й, сигурно беше паднало, когато я бутнаха в колата.

— Кои сте вие? Веднага ме освободете!

Китаецът се изправи и я удари два пъти през лицето.

— Защо следиш мистър Лин? — повтори той меко. — Ако ме излъжеш, ще те нараня много лошо.

Рут прогони паниката си. Лицето й гореше от ударите.

— Слушай, лайно такова, не знам за какво става дума. Пусни ме или ще стигнеш до затвора!

Той я хвана за косата и придърпа главата й към себе си. Рут забеляза, че те не се опитваха да крият лицата си от нея. Ако я пуснат да си отиде, тя ще може да ги идентифицира. Значи нямаха намерение да я пуснат… Стана й лошо.

— Не искаш да говориш с мен? — Тонът му беше равен, но с някаква зловеща нотка. — Може да ти помогнем. Свали дрехите.

Тя започна да се дърпа, но я държаха здраво.

— Върви по дяволите!

— Съблечи се! — извика той. — Или ние ще го направим.

Един от китайците, които я държаха, прошепна:

— По-добре направи това, което ти казва. По-добре ще е за теб.

Те освободиха Рут и три чифта очи се вторачиха в нея. Тя забеляза, че стаята се осветяваше от флуоресцентна лампа. Нямаше мебели, освен една маса, няколко стола и болнично легло без матрак, само гол метал, високо издигнат над земята.

— Добре. — Тя пребледня от ярост.

Свали джинсите и сандалите си, после спря.

— Не нося сутиен — каза тя. — За бога, това не ви ли стига?

Между ризата и бикините й се виждаше ивица плът.

— Събличай се, казах!

Единият китаец погледна встрани, когато тя пусна ризата си на пода.

— И бикините! — изсъска другият.

— Мръсно копеле! — прошепна Рут, но ги събу.

Застана пред тях гола. Чувстваше се унизена и отвратена. Младият китаец се приближи до нея и я огледа. Не я докосна. После отново я хвана за косата и дръпна главата й назад. Светлината я ослепи и тя инстинктивно затвори очи. Той се изхрачи в лицето й.

— Коя си? Защо следиш мистър Лин? Бързо ми отговори, защото иначе ще те нараня много лошо!

Лицето му беше близо до нейното, храчката му се стичаше по бузата й. Стомахът й се обърна и тя усети, че ще повърне. Не трябваше да показва, че е изплашена.

— Доставя ти удоволствие да нараняваш жените, нали? — прошепна тя. — Защо? Май иначе не можеш да се справиш? Сигурно никой не си пада по гнусно копеле като теб.

Тя политна от удара и се просна на пода. Той я ритна силно. После взе дебел електрически кабел и започна да я удря по гърба. Рут изпищя от болка и се сви. Лежеше по корем и дишаше тежко. Трябваше да измисли нещо и да ги излъже. Иначе нямаше да издържи дълго. Тялото й се изви конвулсивно от пронизващата болка в задната част на бедрото й. Замириса на изгоряло. Тя си пое дъх и се завъртя. Китаецът палеше дебела пура със запалката си. Ухили й се. Погледът му беше налудничав. Значи наистина е била права. Той щеше да получи извратено сексуално удоволствие от това. Щеше да продължи, каквото и да му каже тя.

Китаецът се наведе над нея и Рут погледна встрани. Изпищя и се сви, когато той натисна горящия фас в рамото й.

— Англичанка ли си? Или американка? Защо следиш мистър Лин? — изсъска злобно той.

— Не познавам никакъв Лин… не следя никого… аз съм само туристка… — Дишаше толкова бързо, че едва успяваше да произнесе думите. — Слушай, имам богати приятели в Англия… ще ти платя много, ако ме пуснеш. Не! Господи, не!

Рут се сгърчи и се задави от болката. Очите й се отвориха широко, но не видя нищо, освен червени петна. Бяха пълни със сълзи. Смътно усети, че я вдигат и влачат към леглото. Мъчителят й пълнеше кофа с вода от мивката в ъгъла. Той изхвърли съдържанието на кофата върху голите пружини на леглото. Плясъкът беше като от удар с камшик.

Сложиха я на леглото. Пружините се забиха в кожата й. Бяха леденостудени. Рут се втренчи с празен поглед в тавана, докато нечии ръце завързваха китките й стегнато за таблата на леглото. Младият китаец погледна презрително надолу, когато другите разтвориха краката й и ги завързаха за долната табла.

— Сега започваме наистина — меко каза той. — Ще те гледам как се мъчиш. Ще ми разкажеш всичко и ще ме молиш да спра.

Един от другите коленичи до електрическия контакт на стената. Дебел черен кабел, навит като зловеща змия, лежеше в дървена кутия до краката на леглото. Рут видя, че на капака й имаше месингова табелка с някакви цифри и контролен лост. Тя се разтрепери, стисна зъби и се опита да фокусира вниманието си далеч от болката и ужаса. Това не помогна. Цялото й тяло се тресеше. Стаята се завъртя пред очите й, когато той се наведе над нея.

— Когато мръдна лоста, електричеството ще мине през пружините, на които лежиш. Ще се опечеш. — Той се захили. — Ти си доста дебела, ще миришеш на свинско печено. Сега ми кажи защо следеше мистър Лин.

— Върви по дяволите! — извика Рут и стисна юмруци над завързаните си китки.

Китаецът леко помръдна лоста и я заля вълна от болка, пронизваща и хапеща, като че ли тялото й беше притиснато към горящи въглени. Гърбът й се изви над леглото и тя нададе отвратителен животински вой. Но след първия ужасен шок, всичко изведнъж спря. Рут лежеше и се опитваше да не се задави от гаденето, което усещаше в гърлото си. Всяка костичка в тялото й я болеше ужасно, но облекчението беше невероятно. Като че ли бруталният бой беше приключил само с един зловещ удар.

Младият китаец изчезна. Говореше с някой в съседната стая. Тонът му звучеше отбранително. Сега той беше уплашеният. Рут инстинктивно разбра, че Лин е дошъл, но не можеше да го види. Не можеше да разбере и какво си казват, защото главата й се въртеше. Крайниците й все още трепереха и пружините звънтяха под нея. Но трябваше да разбере. Опита да се съсредоточи. Слушай! Те не знаят, че ги разбираш. Най-после чу глас, който говореше кантонски: твърд, гърлен, изпълнен с авторитет:

— Идиоти! Животни! Не можахте ли да изчакате малко с гнусните си забавления? Заповядах ви да я следите, не да я залавяте…

Рут усети ново замайване и чу само отделни думи. Гласът звучеше страхотно вбесено.

— Може да е само съвпадение… разкарайте я оттук. Заведете я… разпитайте я отново и открийте за кого работи, ако въобще работи за някого. После се отървете от нея… знаете начина. Не обърквайте нищо повече. Този път ще изпълнявате това, което кажа…

Вратата се затвори и настъпи тишина. Чу се шум от стъпки и тя усети убождане в китката. Продължи доста време, като че ли изпразваха игла във вената. Светлината стана по-ярка. Чуха се гласове, но много неясни. Светлината отстъпи пред дълбок мрак и Рут изгуби съзнание.