Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (5)

3.
Катманду

Полицейският инспектор спря колата, един двадесетгодишен „Морис“, по средата на тесен пазар. Магазините имаха отворени към улицата витрини, с камари зеленчуци, чували брашно и цинкови кофи, натрупани върху разбитата улица. Под един свод се виждаха стъпала, които водеха към тъмна алея.

— Ето го, господин Ло — каза той на Фу. — Това е всичко, което знам. Мъртвият — казахте, че ви е братовчед — е бил наричан Чан Ли. Живял е тук над двадесет години. Ръководел е склад за килими на фирмата „Уинг-Фонг. Внос-износ“. Изглежда, че никой не го е познавал добре. Никога не е имал неприятности с полицията.

Фу кимна мрачно. Вече беше прекарал два дни в Катманду, като отдели доста ценно време, за да намери подходящия полицай, и не искаше да излезе от колата, докато не изцеди всичко, каквото можеше от него.

— Кои са Уинг и Фонг? — запита той.

— Никой никога не е чувал за Уинг. Когато разпитвах хората, имаше предположения, че Фонг съществува и е идвал тук от време на време по бизнес. Но китайското общество е доста затворено, както разбирате. Вие самият сте китаец и може да имате по-голям успех от мен.

— Откъде е този Фонг?

Непалецът разпери ръце.

— Кой знае? Това не е Европа. Нашият имиграционен контрол не е компютризиран, господин Ло. Хората попълват формуляри на летището или на границата. Понякога верни, друг път — не. Визи се издават за шейсет и пет рупии. Нашите граничари могат да попълват тези формуляри. Или да си свият цигари с тях, или да ги използват за тоалетна хартия…

Фу изчака.

— Но нали проверявате тези, които са вече попълнени? Например на летището?

— Искате доста да научите за далечен братовчед на убития, господин Ло… Да, проверяваме ги. — Полицаят строго изгледа китаеца, като че ли нямаше илюзии по отношение на истинската му професия. — Някакъв Фонг, който се представя за търговец, е идвал тук от Банкок на всеки няколко месеца. Имал е тайвански паспорт. Проверих в тяхното посолство — номерът на паспорта се оказа фалшив. Дал е адрес в Банкок, с улица и номер. Оказа се, че това е адресът на Кралския дворец в Тайпе… — Той сви рамене. — Но това не означава, че Фонг е престъпник или шпионин. Много китайски бизнесмени имат по няколко паспорта, някои от които може да са фалшиви…

Фу кимна.

— Разбирам. Е, благодаря ви за помощта, инспекторе. Сега бих искал да не ви задържам. Ще отида сам до склада.

Той бръкна в джоба си и извади банкнота от сто рупии.

— Разчитам на дискретността ви по отношение на моето любопитство.

Инспекторът не взе банкнотата.

— В моята работа ние сме дискретни към всичко, господин Ло. Но аз живея без подкупи и благотворителност, както би трябвало да живеят всички мои сънародници, ако не искаме да бъдем използвани за бойно поле на китайци, руснаци, американци и индийци.

Той посочи към малко голо детенце, чието лице беше покрито с възпалени рани.

— Дайте парите си на някое от сиропиталищата. Те имат нужда от тях. Сбогом, господин Ло. На добър час.

Фу излезе от колата, спъна се в една коза, която лежеше в прахта, и заслиза по стъпалата.

Алеята беше тясна и зловеща. Тук-там беше осветена от слънчев лъч, минаващ през някой процеп между сградите. Над отворените канали, в които плаваха нечистотии и кафява вода, кръжаха ята от комари. От мрачните входове тъмни лица гледаха високия китаец подозрително, докато преминаваше покрай тях.

Фу се чудеше какво ли си мислят за китайците. В Непал винаги е имало търговци от Китай, но присъединяването на Тибет към Пекин през 1959 година беше повратен момент. Първо, хиляди бежанци прекосиха Хималаите. После, като че ли за да се извини, Китай започна да помага на съседите си. Зелени тролеи вървяха по построени от китайците пътища с ток от китайски електростанции. В примитивната провинция селяните вероятно ги боготворяха — тихи, вълшебни превозни средства, които не са теглени от мулета или волове.

Това, разбира се, трябваше да заздрави връзките между Китай и Непал и да отслаби тези с Индия. Но вероятно непалците бяха само благодарни и не разбираха намека — те бяха спокойни хора.

* * *

Складът на „Уинг-Фонг“ се намираше в по-открита част на града, където зловонните алеи отстъпваха място на павирани улици с магазини, някои от които — китайски. Между тълпите сновяха колоездачи. Складът представляваше двуетажна тухлена сграда с капаци на прозорците. Грубата дървена врата не беше заключена. Вътре беше полутъмно. По стените висяха богато украсени килими, а други на рула бяха натрупани покрай стените до тавана. Миришеше на юта и прясно изпредена вълна. Беше тихо и спокойно. Дебелите стени не пропускаха уличния шум.

Отзад Фу намери малък двор. Няколко каменни стъпала водеха до втория етаж, където масивна дървена врата висеше само на едната си панта, като че ли някой я е издънил с ритник. Фу се изкачи там. Стъпките му отекваха в тишината.

Вторият етаж представляваше голяма стая с облицовани в дърво стени. Цепките в капаците на прозорците, които гледаха към улицата, пропускаха достатъчно светлина, за да може да се види, че едната дъска беше счупена. Зад разцепеното дърво имаше широко пространство, празно, с изключение на няколко откъснати електрически кабела.

В стаята имаше легло диван, старомодна каса с отворена врата, празна, и метално бюро, от което всички чекмеджета бяха извадени. Мястото явно е било претърсвано. Но не беше разхвърляно и по пода нямаше петна. Завели са Чан Ли някъде другаде, за да го убият, някъде, където виковете му не са се чували.

Когато се върна в двора, Фу видя празните чекмеджета от бюрото, наредени спретнато близо до купчина пепел. Той коленичи и я разрови. Имаше следи от стари фактури на китайски и няколко обгорени листа хартия, покрити с цифри. Голямо радио е било изкъртено от празното място зад ламперията горе.

Фу се порови още малко и откри остатъците от рекламен кибрит, очевидно от някакъв стриптийз клуб в Банкок, който се казваше „С дъното нагоре“. Може би огънят не е бил плануван. В противен случай този, който го е запалил, щеше да използва бензин, за да е сигурен, че всичко ще изгори. Но ако са бързали много, може просто някой от тях да е извадил кибрит от джоба си и да се е надявал, че няма да останат следи. А който и да е убил Чан Ли, е бързал.

Той си представи сцената. Един или двама мъже, влачещи жертвата си към чакащата кола. Други двама, които претърсват мястото и унищожават всичко, което може да покаже, че убитият е бил шпионин.

Из двора имаше няколко бараки с каменни стени и ламаринени покриви. Фу прегледа всичките. Имаше само килими, нищо друго. Той отново застана до купчината пепел и се замисли. Откак Тибет стана част от Китай, Катманду се превърна в разузнавателен център за китайците, а и за техните врагове. Чан Ли и човекът, който се наричаше Фонг, са били агенти, но чии? Кой е убил Чан Ли? Врагове, които са се опитвали да изтръгнат информация? Работодателите му като наказание? Но наказание за какво? Провал? Предателство? Дали Фонг е убил Чан Ли, или е организирал убийството му? Или Фонг също е щял да бъде убит, ако е бил в града? Имаше прекалено много възможности. И откъде всъщност е този Фонг? Как е истинското му име? Защо въобще Лондон смяташе, че това е важно? Фу въздъхна.

Точно щеше да се върне в горната стая, когато чу металическо изщракване като от предпазителя на пистолет. Гърбът му се вцепени и той усети, че някой го наблюдава от сенките зад вратата на склада. Инстинктивно очите му потърсиха прикритие, но нямаше такова. Голият двор беше като капан.

* * *

Фу стоеше неподвижно, докато човекът вървеше към него. Той беше европеец с неподдържана черна коса и увиснали мустаци. Носеше две големи обици, джинси и фланелка с надпис „Исус спасява, Мойсей инвестира“.

— Здрасти, човече! — ухили се новодошлият към мрачния китаец. — Аз съм Лазар от Ню Йорк. Къде е оня кретен Чан? — Той говореше със силен бруклински акцент.

— Казаха ми, че е мъртъв.

Фу все още не беше съвсем спокоен, но шумът, за който реши, че е от предпазителя на пистолет, идваше от два месингови медальона, които висяха на врата на мъжа и се удряха, когато той се движеше.

— Умрял? Тоя мръсник! Дължи ми сто кинта.

Човекът запали кафява цигара и из двора се разнесе сладникавата миризма на марихуана.

— Ти негов приятел ли си, Конфуций? Ще ми върнеш ли парите вместо него?

Фу поклати глава отрицателно.

— Не. Аз също съм кредитор.

Американецът сви рамене.

— Мамка му. Май ще трябва да си взема един-два килима, вместо дълга. От какво умря тоя идиот? Някой тибетец ли го заколи?

— Да го заколи ли?

— Разбира се. Той вечно се влачеше в бежанския лагер, а тия хора са доста груби, Конфуций. Естествено, те си седят под белите молитвени знаменца и си тъкат килимчета, но все още преминават планините, отиват до Китай и се връщат обратно с контрабанда. Може Чан да се е опитал да ги прекара.

— А може и да е купувал килими от тях.

— Разбира се, че е купувал килими от тях. И какво още? Тоя мошеник Чан търгуваше с хероин, човече, залагам си задника. И противният му партньор също е в този бизнес.

По време на разговора бяха достигнали до уличната врата. Фу не искаше да изпусне американеца.

— Бихме могли да пийнем по едно някъде и да обсъдим общото си нещастие.

Лазар се изсмя.

— Ти откъде си бе, човек? Единственото място за пийване тук е това! — Той посочи надолу по улицата към квадратна цистерна, до която се стигаше по няколко стъпала. Стените й бяха покрити с ръжда и мръсотия. В долния й край капеше вода от каменен чучур. Една жена в червено сари пълнеше месингова кана. Голи деца се търкаляха в прахта.

Американецът дръпна яко от цигарата си.

— Знаеш ли, Конфуций, харесваш ми. Защо не дойдеш в моята колиба? Имам бърбън и някаква противна непалска бира.

Без да чака отговор, той махна на една рикша, чийто водач се пазеше от слънцето с черен чадър, вързан за кормилото. Той изглеждаше изненадан от енергичната стъпка на сериозния, не много млад китаец, който се отпусна на задната седалка, покрита с балдахин с ресни.

* * *

Лазар живееше в дървена колиба на края на града. Млада непалка в джинси переше дрехи в един малък поток, до който беше коленичила. Тя скромно извърна поглед, когато двамата мъже преминаха.

— Това е една от жените ми — обясни Лазар, като въведе Фу в дълга стая. Тя представляваше спретната работилница. В единия й край стърчеше старомодна печатарска преса, а в другия — дърводелски тезгях. Миришеше на пресни стърготини. В единия ъгъл имаше купчина дърворезби. Над малка ниша висеше завеса, явно за да отдели спалнята. Лазар наля на Фу щедра доза бърбън.

— Благодаря ви, господин Лазар. Наздраве!

— Не господин Лазар, човече, само Лазар.

— Разбира се. Това е доста необичайно име. Винаги ли така си се казвал?

Новият познат на Фу отново избухна в смях.

— Имената са загубено нещо, Конфуций. Може и да съм имал друго име преди, но попаднах в Лаос, заедно с американската армия. И умрях. Лесно е да умреш при оня климат във Виетконг.

— Тук в Катманду ли възкръснахте?

— Да, човече. Да, точно като оня тип от Библията. Аз бях възпитан като добър баптист.

Лазар разрови по тезгяха и започна да подрежда в редица резбовани фигурки, като нежно издухваше стърготините, попаднали във вдлъбнатините им. Някои представляваха фигурки на Буда, други — на птици. Имаше една великолепна глава с естествени размери, в която Фу разпозна момичето край потока. Той я взе и огледа критично.

— Вие сте истински художник, Лазар. Това е прекрасно.

— Разбира се, Конфуций. Туристите харесват такива неща. Един тип долу на пазара продава работите ми като древно непалско изкуство. А под тезгяха и тези вървят твърде добре.

Той показа дълга плоскост с еротични хиндуистки мотиви на двойки, които се любеха в най-озадачаващи пози.

Фу я докосна с усмивка.

— Сигурно западняците много си падат по това. Наистина сте уловили същността на оригинала.

— Да. Има хора, дето си падат по секскартинки. Други харесват забавни фигурки като моя балансиращ човек.

Лазар постави една дървена фигурка на тезгяха. Беше малко човече, високо около пет сантиметра, което стоеше върху кълбо. То държеше тънка резбована пръчка пред себе си, като циркаджиите, които ходят по въже. Лазар го побутна с пръст и то се залюля от едната страна на другата, но после отново застана изправено.

— Това е изключително! — възкликна Фу. — Каквото и да го правиш, все си стои право.

— Разбира се, Конфуций, елементарна динамика. Оня задник Чан имаше четири такива, страхотно ги харесваше.

Той посочи към печатарската преса.

— Вършех му и цялата печатарска работа. Писма, фактури, разни ей такива. За тях ми дължи сто кинта.

Фу кимна сериозно, докато хипито наливаше следващото уиски.

— Какъв човек беше Чан?

Лазар сви рамене.

— Ами затворен. Мошеник, но не привличаше внимание.

До момента американецът беше изпушил четири цигари марихуана и седеше мързеливо отпуснат във вехтото кресло. Докато говореше, едната му ръка държеше уискито, а другата не спираше да рисува разсеяно по скицника, облегнат на коляното му. Лазар беше импулсивен и талантлив — истински артист. Изглеждаше, че ръцете му работят, независимо от бързо замъгляващия се мозък.

Фу гледаше как собствените му черти се появяват в скицника, а после политат към пода след откъсването на хартията. Чувствителните пръсти нарисуваха голо момиче с лицето на онова отвън.

— Познаваш ли партньора на Чан — Фонг?

Лазар го изгледа учудено.

— Фонг не е партньор. Той е шефът. Противно копеле.

— В какъв смисъл?

Лазар сви рамене отново.

— Откъде да знам? Виждал съм го само два пъти, но съм сигурен, че тези двамата въртяха някакъв бизнес, който нямаше нищо общо с килимите. Другите китайци не си падаха по Фонг. Когато идваше в града, можеше веднага да го почувстваш — паника, Конфуций, истинска гнусна, отвратителна паника.

Той побутна скицника към Фу. На листа се виждаше карикатура на плешив китаец с дълъг закривен нос и дълбоко разположени очи.

— Това е твоят Фонг, Конфуций. Той е от типа хора, дето вашите императори са използвали, за да режат ташаците на хората парченце по парченце. Както ти казах — мръсно копеле.

Лазар посегна към уискито, скицникът падна на земята. Вратата се отвори и непалката влезе. Носеше панер с пране. Остави го на земята и се приближи към американеца, като все още извръщаше поглед от Фу. Тялото и бедрата й бяха меки и гъвкави. Когато се движеше, те леко се полюляваха. Лазар я плесна по задника и тя изчезна зад завесата с кикот, като си играеше с ципа на джинсите си.

Хипито се изправи на крака, преглътна и я последва.

— Почини се един час, Конфуций. Сипи си още бърбън. Ще се върна.

Той дръпна завесата зад себе си и тя издаде скърцащ звук.

Фу вдигна карикатурата на Фонг от пода, сгъна я и я прибра в джоба на ризата си. После изгори своята рисунка над един пепелник, извади от портфейла си три банкноти по сто рупии и ги остави на мястото на дървеното балансиращо човече, което прибра в другия си джоб. В склада нямаше такова дървено човече.

Той отвори вратата тихо и се усмихна на ритмичните звуци, които идваха иззад завесата. На изхода се поколеба, после се върна и взе и рисунката на голото момиче.

Докато вървеше по каменистата алея към града, той весело си тананикаше. Чан Ли е бил шпионин, а Фонг, неговият шеф, е наредил да бъде убит. Това изглеждаше очевидно. Фонг беше от Банкок и Фу притежаваше лика му. Не беше много, но поне можеше да се нарече начало.