Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (11)

9.
Хонконг

Рут пристигна на летище „Кай-так“ в Хонконг по средата на тропическа буря. Беше едва три следобед, но небето беше черно. По покрива на таксито тропаше дъждът, а водата в канавките беше дълбока около петнадесет сантиметра. Пред хотел „Лук Куок“ портиерът китаец държа над нея чадър, докато премине от вратата на колата до навеса на сградата.

Рут беше пропуснала съня си по време на осемнадесетчасовия полет, но след кратка почивка излезе навън. Вече не валеше и улиците блестяха под силното слънце. Хотелът се намираше в Уанчай, на остров Виктория, и гледаше към синьото пристанище на Цзюлун и зад него към Китай.

Уанчай не се беше променил, откак Рут го напусна преди дванадесет години. Много от старите китайци все още носеха торбести панталони и жакети с високи яки, закопчани на врата, а жените — безформени черни пижами и кули шапки^[1]. Отсеченият кантонски говор беше оглушителен, а тесните улици — толкова претъпкани, че едвам се вървеше. Покрай нея премина забързан носач с две големи кошници с гъски, които висяха на бамбуков прът през рамената му.

Все още имаше дай пай донг — места за ядене на открито под зелени платнища, опънати над тротоара. Китайски готвачи, изпотени от горещината, държаха тигани над съскащи газови печки. Нагоре излитаха облаци дим. Носеше се апетитна миризма на свинско и скариди. Навесите превръщаха улицата в тунел, влажен от изпаренията и мазнината.

Рут си проправи път между тълпите клиенти, които клечаха на ниски метални столчета и ядяха кюфтета с макарони — в едната ръка купичката, а в другата — потракващите пръчици. Те нагъваха бързо, като че ли това беше последната храна на земята. Лицата и ръцете им изглеждаха бледозелени в светлината, която проникваше през навесите.

Тя се намръщи от вонята на боклук, която идваше от тесен пасаж, където един мъж миеше чаши в мътна кофа и ги слагаше в хартиени пликове с надпис „стерилно“. Рут се усмихна, но застина, защото в същия момент усети, че я следят.

В началото мислеше, че просто китайците я наблюдават неприязнено. Докато не го изпиташ на себе си, си склонен да забравиш за напрежението между китайци и европейци. Хонконг е китайски град и естествено европейците, които притежаваха по-голямата част от богатствата и властта, бяха ненавиждани. Търпяха ги само защото страхът от Червен Китай беше по-силен от омразата към англичаните.

Но не, не бяха погледите. Всеки път, когато спреше да погледне, в някой магазин и се обърнеше назад, виждаше някъде из тълпата все същия китаец с прилично на луна лице. Макар и да я заобикаляха хора и да беше ден, тя се чувстваше леко обезпокоена. Рут предприе решителни действия — премина през тъмен пасаж и влезе в някакъв вход. Там имаше знак, сочещ приемната на гадател, и тя се престори, че разучава залепените на стената цени.

Това не свърши работа. След минута китаецът стоеше до нея и също се преструваше, че разучава цените.

— Мис Лейтън? — попита той, без да я погледне. — Вие елате с мен, моля, при мистър Фу.

Рут беше влязла в Хонконг с паспорт на името на Сюзън Лейтън. Мъжът не изчака отговор и Рут го последва нерешително, като се чудеше какво беше станало с фразите и знаците за разпознаване, които научи в Лондон.

Вървяха съвсем кратко, обратно до „Глоучестър роуд“, който пулсираше от движението към пристанището. Чакаше ги червен датсун такси. Китаецът я вкара вътре и то потегли, като го остави да изчезне отново в тълпата. В продължение на няколко минути Рут се бореше със страха си, че този пратеник може въобще да не е човек на Фу. Но пък идеята, че някой е успял да я разкрие само за няколко часа, беше неприемлива. Все пак таксито не тръгна към някой от зловещите китайски коптори. Скоро те преминаха край бели вили със зелени градини нагоре към върха. Вентилатор в кошница бръмчеше на таблото на колата и осигуряваше поне малко въздух. Спряха горе, където бяха събрани европейските къщи, пред малък блок, наречен „Облачна земя“ — вероятно защото през повече от половината време върхът беше забулен в облаци. Блокът беше в стила на лондонските предградия, стар и покрит с бял гипс, който се лющеше.

— Номер шест — каза шофьорът, когато се наведе да й отвори вратата.

Той подкара обратно веднага щом тя слезе, без да каже нещо за таксата. Рут бързо се огледа наоколо. Наблизо се намираше дървеният павилион на кафе „Връх“ и терминалите на влака към върха — въжената линия, която се изкачваше стръмно към върха на 500 метра височина.

Рут намери входната врата на блока отворена. Нямаше асансьор, само циментово стълбище, което водеше към три площадки. На всяка от тях имаше по два апартамента. Номер шест се намираше на последния етаж.

Тя звънна и висок китаец с изискана бяла коса отвори вратата.

— Бенджамин Фу — представи се той, като се поклони и се здрависа с нея. — Скъпа, мис Лейтън. Моля, влезте. Мисля, че носите нещо за мен.

Минаха през фразите за разпознаване и той я поведе към хола на апартамента. Не беше много широк, но имаше балкон с хубава гледка към пристанището: огряна от слънце синя вода с бели линийки от корабите, които стояха на котва там. Фу показа на Рут кухнята и взе две бири от голям хладилник, натъпкан с продукти. После й показа банята и спалнята с две единични легла. Имаше още една празна спалня и трета, със собствена баня, предназначена за прислужницата. Апартаментът беше подходящ за европеец с приличен, но неголям доход. Като на майор от „Гурка“, помисли Рут горчиво.

Фу включи климатичната инсталация, която зашумя силно. Освен нея имаше и метален уред като електрически вентилатор, който се въртеше бавно на тавана.

— Какво е това? — посочи го Рут.

Фу я погледна любопитно.

— Мислех, че знаеш — заглушител срещу електронно подслушване. Трябва да го направи невъзможно, но така или иначе мястото беше проверено два пъти за микрофони. А ако искаш да се подсигуриш двойно, съществува и това. — Той включи малка черна кутийка, която приличаше на транзистор и издаваше звук като ято побъркани гъски, атакуващи парен чук. — Грачещата кутия на ЦРУ — засмя се той. — Недодялано, но ефективно.

Седнаха на платнени столове на балкона и той разпита Рут за работата й във Виена и Лондон, за предишния й живот в Хонконг. Стори й се, че Фу вече знае много от отговорите, но продължиха около час. Когато изглеждаше задоволен, той сипа по още една бира и се отпусна удобно в стола.

Рут го изучаваше иззад тъмните си очила. Приличаше силно на преуспяващите китайци, които тя познаваше в младостта си — сериозен, облечен в тъмен мохерен костюм. Само очите му, оградени от бръчиците на живот, прекаран в смях и тъга, показваха дълбочината зад неразгадаемата фасада. Той свали тъмносивото сако и го метна вътре. Рут видя без изненада подплата от червена коприна, щампована със златни дракони. Все пак той се различаваше от докторите, адвокатите и търговците в Каулун. Косата му беше сива, но движенията му — на младеж. Раменете му бяха широки за китаец и явно поддържаше физическата си форма. В него имаше нещо много привлекателно. Не напомняше бързо забравящите се мъже, в каквито се превръщаха западните агенти.

Той вероятно усети какво мислеше Рут.

— Яснотата е моето прикритие. — Фу се усмихна с притворени очи, преценявайки фигурата и краката й под памучната рокля. — Изглеждам като преуспяващ търговец, с износен бизнес и два китайски ресторанта. Което и всъщност съм. Нямам официални правителствени връзки, освен малко доброволна незаплатена работа — участвам в няколко китайски представителни съвета, което ми дава добро извинение за посещаване на правителствени офиси. Работи доста добре.

Той въздъхна.

— Факт е обаче, че съм тук от почти тридесет години и работя за твоите хора през двадесет от тях. Разузнавателните служби на други страни трябва да са ме усетили, така както аз познавам техните агенти. Затова не мога да поема разследването на Лин, когото ще наричам Харди занапред. Не искам да намесвам редовния персонал, защото сигурно и те са познати на врага. Искам агентът да е отдалечен до такава степен, че дори Лин да усети, че е следен, да не може да разбере кое правителство го наблюдава. Разбираш ли?

Сърцето на Рут се сви.

— Мисля, че да.

— Та искам да узнаеш с какво се е заел този тип.

Рут се размърда в стола си.

— Смяташ ли, че наистина ще имаш полза от мен? Никога не съм била истински агент. Винаги съм работила с дипломатически имунитет, ръководейки другите агенти.

— Да кажем, че щях да съм по-щастлив, ако имаше повече опит, но Нерн те е изпратил, значи ти има доверие, следователно — аз също ти се доверявам.

— Откъде, по дяволите, да започна? Ти го нарече Лин, това ли е истинското му име?

— Да, Лин. Точно като в Банкок. Това е истинското му име или поне името, под което е живял тук последните петнадесет години.

— Искаш да кажеш, че винаги е живял в Хонконг? Когато си го търсил в Катманду, е бил тук?

— Точно така. Смешно, нали? Бил е на прага ми. Нарича се Лин Ха-сун и е дошъл от Индонезия преди петнадесет години. Създал търговско транспортна компания, наречена „Макензи-Лин“, но изглежда, че Макензи е изчезнал, ако въобще е съществувал. През всички тези години е живял на неколкостотин метра оттук, надолу по склона. — Фу посочи към пролука в дърветата, където се виждаха очертанията на бяла сграда. — Наех този апартамент за теб, за да си близо до него.

— Искаш да кажеш, че не си го познавал? И нашето разузнаване също?

— Никога не сме чували за него. Живял е високонравствен живот. Къщата му се поддържа от слугиня и едно момче, което живее там. Фирмата има около двадесет работници и офиси в Каулун. Законно регистрирана. Петнадесет години… През цялото време дълбоко законспириран, с активни връзки в Катманду и Банкок, може би и някъде другаде. А аз нямам идея за кого работи или какво по-точно прави тук.

— Какво знаем за миналото му в Индонезия?

Фу се изправи и се протегна. Слънцето залязваше зад далечните нагънати хълмове на Китай. Той сви рамене.

— Кой знае? Минало в място като Индонезия не може да се провери. Почти сигурен съм, че е фалшиво. Смятам, че работи за Тайван, но това е само предположение.

— Знаем ли за връзката му с Тайван?

Фу поклати глава.

— Засега не знаем за никакви негови връзки. Много малко ни е известно.

Те се върнаха във всекидневната, където той отключи едно куфарче и извади документи от него. Разположи ги на масата.

— Тези доклади обясняват всичко, от което имаш нужда на този етап. Има подробности за къщата му и офисите.

Рут ги прегледа.

— Трябва ни солидно наблюдение. Не мога да го извърша сама.

— Мили Боже, разбира се! Искам къщата и офиса под наблюдение непрестанно. Искам да бъде следен, където и да отиде. Ще имаш нужда от около дванадесет души, които да работят на шестчасови смени.

— Как би трябвало да ги намеря и да им платя?

Фу се усмихна.

— Нека ти обясня. Ти ще си моята връзка. Ще ми докладваш, но този, който докладва на теб, няма да знае, че аз съществувам. По същия начин тези, които му докладват на него, няма да знаят, че ти съществуваш. Сложна система, а?

— Но аз нямам кой да ми докладва.

— Още не, но ще имаш. Утре сутрин ще се изнесеш от хотела. Вземи ферибота до Каулун и наеми малка кола от гараж „Тай Ки“. — Той посочи една улица на картата на Хонконг, която лежеше отворена на масата. Грачещата кутия продължаваше да шуми. — Използвай паспорта на Лейтън и шофьорската книжка. Изгуби се из Новите територии за един ден. Отседни в странноприемницата на Май По. В шест един мой приятел на име Чарли Йенг ще дойде да те вземе. Ще се идентифицира по стария метод със скъсаната пощенска картичка. — Той подаде на Рут половин картичка на Статуята на свободата с назъбен край. — Другата половина е у Йенг. Той не е от разузнавачите. Главен инспектор е в Специалния отдел, но може да му се довериш напълно. Работя с него от много години. Той ще те заведе да се срещнеш с един човек, наречен Уинг Он — това не е истинското му име, а името на универсален магазин. Уинг Он не ме познава, но аз го знам. Той ще организира наблюдението по твоите инструкции. На него може да се разчита, вършил е доста работа за нас, винаги като връзка. Освен това работи и за полицията.

— А той кого ще наеме? Ще можем ли да разчитаме на тях?

— Да. Те имат връзки с Триадите. За тях е опасно, да нарушат доверието, означава смърт. Но за всеки случай ти ще работиш с тях само чрез Уинг Он. Искай му доклад един път на ден. Не го води тук. Най-добре ще е да изкарате една от смените заедно, като наблюдавате къщата или офиса на Лин. Той ще очаква седем хиляди долара в брой на всеки четири дни, за да плати на другите.

Фу й подаде няколко пачки смачкани банкноти.

— Ето ти петдесет хиляди долара като начало.

— Господи, никога не съм виждала толкова много пари!

— Ще свикнеш. И запомни — това са само хонконгски долари.

Той се изправи и й показа сейф, замаскиран в пода.

— Уинг Он е само част от схемата. Отделно аз организирам подслушване на телефоните на Лин и проверка на пощата му. Ще искам да прослушваш касетите и да ме уведомяваш за всичко интересно. Мисля, че ще е по-разумно да дойдеш да живееш тук, когато се върнеш от Май По. Така или иначе трябва да наемаме това място. Всяка сутрин в седем ще идва една слугиня — момичето работи за мен. Казва се А-минг. — Той показа на Рут снимката й. — Тя ще ти носи телефонните записи. Аз ще се занимавам с кореспонденцията.

Фу й подаде връзка ключове, които ставаха за предната врата и сейфа, после й показа един шкаф с различни видове оборудване: камера с телеобектив, касетофон с микрофон и няколко миниатюрни двупосочни радиопредавателя.

— Всичко е японско. Същите ще използва и Уинг Он.

Продължиха още един час с телефонни номера и кодови думи, които трябваше да бъдат запомнени, договорки за редовни срещи, допълнителни правила в случай че някой не се явеше на уговорената среща. Фу й обясни процедурата за връзка с човека от Специалния отдел — Чарли Йенг, — ако си има неприятности с полицията или се нуждае от помощта им. Фу имаше адски много телефонни номера, така че й се наложи да ги запише, като обеща да унищожи листа веднага щом ги запомни. Той имаше телефони в дома си на остров Лантау, в един апартамент в центъра, в колата си и в лодката.

Стана десет часът, преди да свършат.

— Е, това е — приключи Фу жизнерадостно. — Ще ми докладваш на всеки два или три дни, когато се срещнем, освен ако не се случи нещо извънредно. Аз ще изпращам докладите на Нерн с мои собствени коментари. Аз ще съм нормалната връзка за комуникация относно операция „Скорпион“, както сега я наричаме. Ще ти покажа и как да установиш директен контакт със сигнали с прихващане. В случай че попадна под някоя рикша или… — Той се подсмихна. — В случай че Нерн всъщност те е изпратил, за да ме държиш под око.

Рут се втренчи в него и почувства, че се изчервява.

— Нерн просто ми каза да изпълнявам заповедите ти.

Фу весело се засмя.

— Прости ми тогава. Никога не съм се срещал с Нерн, а съм подозрителен човек. Затова все още съм жив. Както и да е, имаш определена линия на действие, която да следваш, а можеш и да работиш по някое свое подозрение, ако смяташ, че то ще ни отведе до човека зад Лин. Но първо трябва да получиш одобрението ми. Не прави нищо на своя глава.

— Надявам се да се справя с всичко. Доста сложно изглежда.

— Така и трябва да бъде. Не искам да се приближаваш често до Лин. Ако е сериозен — значи е и опасен. Ти ще си моето тайно оръжие и не искам нищо да ти се случи, а и на мен също.

Рут беше свикнала вече с усмивката му и проблясващия в очите му хумор, но за момент те станаха сериозни и мрачни. Тя потръпна.

— Да, разбирам — каза Рут кротко.

* * *

Рут взе влака до центъра и тръгна по „Хенеси роуд“ към Уанчай. Нощта се осветяваше от неонови знаци, които превръщаха тесните улици в най-претъпкания с червени фенери район на колонията: „Монокини бар Венера“, „Стрип карнавал“, „Голите котета“. Витрините рекламираха агенции за придружителки. Имаше стотици снимки на европейки и китайки. Други момичета се мотаеха по ъглите. Входове водеха към китайски салони за масаж, гадатели и майстори на татуировки: „Розовата татуировка. Майстор в подобрения на злополуки. Назначен от нейно величество кралицата“.

Рут намери ресторант „Шампион“ на „Локхарт роуд“. Беше препълнен като преди десет години. Малката му зала се намираше зад прозорец, претрупан с прашни бутилки ябълково вино. Любезен келнер й намери място и тя се навечеря прекрасно с телешко с черен фасул, полято със зелен чай. От телевизора над главата й се носеше шум от някакъв кунгфу филм. Мястото беше все така дружелюбно, както си го спомняше. В него се чувстваха добре дошли и самотното европейско момиче, и китайското семейство от дванадесет човека, които неспирно говореха около кръглата маса за банкети в центъра на ресторанта.

Тя си тръгна след полунощ. Улиците все още бяха шумни и пълни с хора. Ресторантите и магазините по тях работеха. През ярко осветените прозорци и спуснати капаци долиташе вечното бърборене на кантонски.

Рут се разходи до хотела, покрай тесни врати, които водеха в тъмни работилници, отворени към улицата. Вътре се виждаха възрастни китайци, които неуморно се трудеха, облечени само с елечета и сини шорти, дребни и кльощави, с напрегнати мускули по изкривените крайници. Лицата им бяха безизразни, с празни погледи. Работеха като машини. Рут знаеше, че не спират, освен, за да поспят, да изядат купичка фиде или да се облекчат. Също като момичетата, те нямаха какво друго да продадат, освен живота си и силите и уменията на телата си.