Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (10)

8.
Банкок

Таксито на Фу зави надясно, като си проправяше път из претовареното движение в обратната посока. Мина под една арка и спря в каменист двор.

Храмът на орхидеите беше двуетажна постройка, на входа висяха два китайски фенера. Имаше около дузина коли, паркирани в двора. Шофьори чакаха шефовете си и играеха карти на светлината, която идваше от входа. Някои от тях бяха във военна униформа.

Вътре любезен младеж взе от Фу сто бахти. На стената имаше будистки олтар, пред който горяха ритуални свещи. Посочиха му една врата и той се качи горе. Клубът беше тъмен, миришеше на парфюм, тамян и опиум. Фу нагоди очите си към тъмнината и видя бар, около който седяха тайвански и китайски бизнесмени, явно говорещи си по работа. Един китаец, вероятно управителят, седеше сам и броеше купчина банкноти с помощта на сметало, осветено от зелена настолна лампа.

В предната част имаше две редици маси и малък дансинг. Зад него на седалки от киносалон седяха около тридесет тайванки.

Дансингът и естрадата се осветяваха от разноцветни лампи: студено синьо, секси червено, оргазмено оранжево. Останалата част от стаята се осветяваше само от трепкащи китайски фенери, които висяха на сърмени въжета от тавана и се полюляваха от вятъра, който идваше от климатичната инсталация.

На подиума танцуваше момиче на около седемнадесет години, абсолютно голо, с изключение на обувките с висок ток. Тя беше много красива — от деликатните черти на лицето до нежните глезени. Цялото й тяло изглеждаше като прекрасно произведение на изкуството — леко закръглени бедра, пълни гърди, златистокафява кожа, дълга до раменете черна коса.

Синът на Уон седеше на една маса с пълничко момиче. Пиеше бира, за да покаже, че това е момичето, както Фу беше поръчал. Ако пиеше уиски, значи не беше успял да намери момичето. Винаги съществуваше възможността някой да е платил на управителя, за да я вземе за цяла нощ в хотела си, и тогава трябваше да опитват и на следващия ден.

Но младият Уон изглеждаше доволен от себе си, докато бавно отпиваше от питието си. Той идеално се справи с предаването — допи бирата си, пъхна една банкнота в ръката на момичето и стана да си ходи. Преди тя да успее да помръдне, Фу се настани на стола до нея и инстинктивно тя го посрещна с широка усмивка. Друго момиче му донесе уиски и веднага прибра парите — четиридесет бахти. Фу забеляза, че всички маси са заети от момичета и европейци. Някои изглеждаха плахи, други — пияни.

Момичето до Фу започна да говори на тайванска версия развален английски, сгуши се до него и насочи ръката му към гърдите и бедрата си.

— Искаш ли момиче? — попита тя. — Триста бахти. Всичките са добри момичета. Чисти. Ще ти доставят удоволствие.

Той поклати глава.

— Може би по-късно.

— Китаец ли си? — запита тя. — От Китай ли си?

— Не, от Англия.

Тя плесна с ръце.

— Англия! Винаги искала отиде в Англия. Имате крал като нас в Тайланд.

— Кралица.

— Кралица? — извика тя възмутено. — Не, не. Сигурна съм, че той силен мъж. Много силен. Като теб.

Фу се усмихна. Току-що забеляза, че движенията на момичето на подиума притежаваха грацията на старите народни танци. Изведнъж музиката рязко премина в забързан ритъм. Млад мъж се появи от сянката и започна да се люби с момичето. То се отпусна на колене с облегната на ръцете си глава и издигнат задник. Докато младежът чукаше ожесточено, тя сменяше позите, като накрая остана по гръб с крака на раменете му. Момичето се изви в престорен оргазъм. Краката й се обвиха около кръста на партньора и той тръгна между масите. Тялото й протегнато пред неговото, главата и дългата коса висяха надолу, а ръцете й се движеха грациозно. Драмата образуваха една черна форма, люлееща се в тъмнината. Младежът постави нежно момичето върху масата на Фу, от която домакинята бързо махна пепелника и чашите. Главата на момичето се притисна към гърдите на Фу, ръцете й погалиха лицето му, а тялото й продължаваше да се движи ритмично в синхрон с движенията на младежа.

Двойката се премести по другите маси и изчезна сред бурни аплодисменти. Започна старо парче на Клиф Ричард. Фу видя, че музиката идва от стар джубокс в ъгъла. Всички момичета излязоха на дансинга и затанцуваха, като се усмихваха с надежда на мъжете по масите. Някои от тях бяха облечени в красиви европейски рокли, други с бикини и сутиени. Няколко бяха голи — те танцуваха на подиума. Всички се движеха с невероятна грация, млади прекрасни тела, стегнати и нежни. Всички имаха деликатни черти и загадъчни усмивки. Ефектът беше хипнотичен. Никоя не беше над двадесет години, а най-младата изглеждаше на четиринадесет. После дансингът се опразни. Някои от момичетата поведоха мъже надолу по стълбите.

На сцената се появи следващата партида момичета. Една от тях използваше влагалището си, за да отваря бирени бутилки със силен шум. Бен намери всичко това доста безвкусно. Мястото беше прекалено западняшко за китайския вкус.

— Как се казваш? — попита той пълното момиче.

— Лампай. А ти?

— Фонг.

Тя въобще не реагира.

— Тук идват ли много китайци?

— Да. Някои си говорят за бизнес. Някои си взимат момичета. Не много. — Тя се сгуши по-плътно до него. — Китайци не обича слаби тайландски момичета. Искат големи цици, дебело дупе, дълга коса. Много китайци харесват мен — добави тя гордо.

Фу се подсмихна. Като видя това, Лампай се наклони към него.

— Триста бахти? — каза тя. — Ще ми е приятно да се любя с теб. Силен си.

Той поклати глава.

— Двеста и петдесет? Да не съм много дебела за теб?

Фу предположи, че тя е ветеран над двадесетгодишна възраст. Широката й гръд изглеждаше почти майчинска в сравнение с тънките тийнейджъри, които отново се виеха по сцената. Две бяха голи, една имаше бикини, които сваляше надолу, за да покаже окосмяването си. Изглеждаше учудващо еротично пред почти невинната голота на другите.

За двеста бахти той позволи на Лампай да го отведе през вратата надолу по стълбите.

* * *

Стаята беше студена, осветена само от свещи. Леглото изглеждаше чисто. Прозорецът гледаше към градината с дървета, които бяха сиво-сини от лунната светлина.

Момичето се изхлузи от роклята си и се разходи пред него, като сваляше сините си бикини. Не носеше нищо друго. Беше по-слаба, отколкото очакваше, с големи гърди и закръглени твърди бедра. Тя събра ръцете си и се поклони в традиционния поздрав за добре дошъл, после се засмя.

— Харесваш ли ме?

— Много си красива — каза Фу, докато тя откопчаваше ризата му.

Момичето плесна с ръце.

— Красива? О, правиш ме щастлива. На колко години мислиш, че съм?

— Деветнадесет? — предположи той галантно.

Тя се разкикоти.

— Деветнадесет? Аз съм на двадесет и четири! Отговарям за останалите момичета. Не приемам много мъже. Прекалено стара съм. — Момичето доби тъжен вид. — Плаща се повече, когато си с мъже.

Фу разбра намека и й даде две банкноти от по сто бахти. Той силно се надяваше, че Уон е намерил правилното място. Можеше и тук да не намери Фонг. Хвърли ризата си на единствения стол в стаята — в джоба му имаше доста пари и той искаше да я държи под око. После пъхна малкия револвер под нея.

Фу легна и момичето коленичи над него.

— Искаш любов сега? — попита тя. — Може първо направи масаж.

Тялото й се притисна към Фу и се раздвижи. Той й се ухили.

— Лежи си и си мисли за Англия — измърмори той.

— Да. Прекрасно място Англия.

Ръцете и езикът й се движеха навсякъде, нежно го докосваха, тялото й се прехвърли върху него.

— Ти много силен — прошепна тя. — Много силен.

Накрая Фу постави още две банкноти под свещта, за да може тя да остане цял час. Започна нежно да гали гърдите й.

— Имаш ли много китайци тук?

Тя сви рамене.

— Да.

Вече си мислеше за следващия клиент. Трябваше да действа по-бързо. Но как?

Изведнъж го видя на перваза на прозореца. Зачуди се как не го е забелязал, когато влезе в стаята за първи път. Все пак това беше една от следите, по които насочи Уон. Малкото балансиращо човече се полюляваше нежно от струята на климатичната инсталация. Съвсем същото като в Катманду.

Фу се протегна и взе фигурката.

— Хитро. Както и да го бутнеш, винаги се връща обратно. Подарък ли ти е?

— Да. Доволен клиент.

— Китаец?

— Да. — В гласа й се усещаше нетърпение. — Казах ти, всички харесват мен. Но господин Лин… — добави тя гордо. — Той много важен.

Фу се отпусна мързеливо на леглото и заговори на развален английски като момичето:

— Откъде той? Защо даде подарък?

Момичето отново беше коленичило пред него и галеше гърдите му. Не спря, но очите й изведнъж станаха тревожни.

— За какво задаваш въпроси?

Фу сви рамене.

— Без причина. Той от Банкок ли е?

— Не. От Хонко… — Устата й се затвори като капан. Спря да го гали и ръцете й се разтрепериха от ужас. — Ти да не полицай? Не питай още въпроси! Господин Лин голям приятел на шеф. Шеф също китаец. Те няма харесат твои въпроси. Господин Лин плаши мен. Много. Той никога не взима друго момиче. Само мен. Идва в кола, спи, сменя дрехи. Отива в друга кола.

Тя започна да плаче. Фу я прегърна нежно през раменете.

— Добре, добре. Не искам да знам. Забрави. Не казвай на шефа си, че си говорила с мен. Той може да те нарани лошо. Забрави, забрави.

Момичето избърса очи с ръката си като дете и се успокои. Сълзите й преминаха в широка усмивка, когато Фу й даде още една банкнота и си тръгна, като я остави гола до вратата на стаята.

* * *

В тъмнината Фу намери път отзад през градината към алея, която водеше към „Сукхумвит роуд“. Лин от Хонконг. Нищо не му говореше. Но там можеше да е под друго име. Поне това беше стъпка напред, дори ако беше оплескал нещата, като говори с момичето. Не го направи както трябваше. Беше загубил уменията си. Трябваше да стане по-естествено. Надяваше се момичето да има достатъчно акъл в главата и да не каже нищо за разговора им.

Вървеше от петнадесет минути, когато усети зад себе си прокрадващи се по алеята стъпки. Рязко се обърна и изруга. Китаецът беше на около пет метра и се приближаваше към него с протегната ръка, която държеше нож. По рефлекс Фу посегна към големия черен нож, скрит в колана му, извади го и отскочи встрани. Всичко свърши за секунда. Мъжът посегна към него. Фу го ритна в слабините с всичка сила. Последва вик и мъжът се присви. Фу го последва с ножа, като вложи цялата си сила. Острието премина през врата на китаеца. При разкъсването на артериите бликна струя кръв. Изненадан, човекът отпусна ръце. Очите му се изцъклиха, тялото му потръпна и той тежко тупна на земята.

Сърцето на Фу биеше силно. Той избърса ножа и се огледа, но наоколо нямаше никой. Трупът лежеше в сенчестата алея в разширяваща се локва кръв. Ако имаше късмет, щяха да го помислят за пиян или наркоман поне за час-два. Животът беше евтин в страничните улици на Банкок.

Фу коленичи за момент. Не можеше да види лицето на трупа хубаво заради тъмнината. Светна със запалката си. Слабото жълто пламъче освети чертите на мъжа, когото беше видял да брои пари в Храма на орхидеите. Фу беше предположил, че той е управител, но не можеше да е големият шеф, за когото говореше момичето. Като проклинаше безшумно, той тръгна обратно към клуба. Насили се да върви нормално. Атаката поне доказа, че Лин и Фонг са един и същи човек, който имаше какво да крие — достатъчно, за да се реши на убийство. Но какво да прави с момичето? Тъпата малка кучка сигурно веднага е изтичала при шефа си и се е изповядала. Дявол да я вземе!

* * *

Фу спря в сенчестата градина и преброи прозорците. Третият отляво беше нейният. Той се долепи до него и погледна вътре. Не можа да види лицето й. То беше заровено във възглавницата. Тя лежеше по корем на леглото и плачеше. Раменете й се тресяха от плача. По гърба й имаше грозни белези.

Фу се скри под рамката на прозореца, нагласи заглушителя на малкия си револвер и го пъхна обратно в колана си. Протегна се и видя, че прозорецът не е добре затворен. Отвори го, бързо се изправи и се прехвърли през перваза, като се приземи леко като котка.

Момичето се надигна и изпищя. Той я хвана за раменете и покри устата й с ръка. Усети я да трепери силно в здравата му хватка. Лицето й беше обезобразено, подутата буза почти скриваше едното око.

— Млъкни! — нареди Фу. — Аз няма да те нараня. Стой тихо и се облечи!

Вместо това тя се хвърли обратно на леглото и се разрева неудържимо. Фу опита дръжката на вратата. Беше заключена отвън. Той загаси лампата, седна до момичето и почисти белезите й с кърпа, която намокри на мивката. След няколко минути тя притихна.

— Какво, по дяволите, стана? — прошепна той настойчиво, като се надяваше, че никой не е чул шума, който тя вдигна.

— Нарани ме лошо. Наистина лошо — изхлипа тя.

— Кой те нарани? Разкажи ми какво стана, но говори тихо.

Тя кимна. Зачервените й очи го гледаха с ужас.

— Казах на мистър Чен, че си задавал въпроси. Той се ядоса. Удари ме с юмрук и с пръчка. Питаше какво съм ти казала.

— Ти каза ли му?

Момичето го изгледа през сълзи.

— Разбира се. Казах му. Той попита отново. Продължи да ме бие.

Тя изохка, когато Фу притисна нежно мократа кърпа до израненото й лице.

— Кой е този мистър Чен? — попита Фу кротко.

— Управителят.

— Ти каза ли на още някого?

— Не. Той ме заключи тук, когато спря да ме бие.

— Той дали е казал на големия шеф — приятеля на мистър Лин?

Тя поклати глава.

— Голям шеф не тука. Отишъл на плажен хотел в Патан.

Слава богу, помисли Фу. Значи говорила е само с един човек, който вече беше мъртъв, а той не е имал възможност да съобщи на никой друг, преди да тръгне след него. Просто не е имал достатъчно време.

— Добре — каза той делово, като поглеждаше тревожно към вратата.

На всеки няколко минути преминаваха хора. Чуваха се тежките стъпки на мъже и лекото потракване на високите токчета на техните придружителки.

— Откъде си, Лампай?

— Какво искаш да кажеш? Какво значи откъде?

— Къде е домът ти? Семейството? Банкок?

Тя поклати глава.

— Не. Село на север. Дълъг път — близо до Лампанг.

— Родителите ти там ли са?

Момичето кимна.

— Добре. Трябва да се облечеш и да напуснеш това място още сега. Ще отидем на гарата и ще намерим влак, отиващ на север, кой да е влак. Можеш да стигнеш до Лампанг откъдето и да е. Разбра ли?

— Но защо ходя обратно в село? Тук има работа.

— Боже Господи! Виж сега, малък идиот. Мистър Чен те наби, защото си говорила за мистър Лин. Ако Лин разбере, той няма да те бие, направо ще те убие. Разбираш ли?

Фу помисли, че Фонг може да я намери и в Лампанг, но бързо прогони ужасната мисъл.

Момичето отново започна да плаче кротко, но облече роклята и обувките си. Бръкна под леглото и извади плик, който прибра в чантата си.

— Това спестяванията ти ли са? — попита Фу. — Има ли още нещо, което искаш да вземеш?

— Хиляда бахти — каза тя с треперещ глас. — Нямам нищо друго.

— Ще ти дам всичките си пари, когато те кача на влака.

Импулсивно той бръкна в джоба си и извади рисунката на Лазар. Поднесе я към нея.

— Това ли е Лин?

Тя погледна рисунката и кимна мълчаливо.

— Добре. Сега отиваме на гарата.

Фу й помогна да излезе през прозореца. Тя изохка, когато бедрата й докоснаха перваза. В алеята Бен сложи ръка около раменете й. Изкушаваше се да я пусне, горкото момиче. Можеше ли да я накара да разбере?

— Знаеш, че трябва да идеш в Лампанг? Никога вече не трябва да се връщаш в Банкок. Съжалявам, но наистина никога вече не можеш да дойдеш тук.

Тя кимна и кротко каза:

— Мразя те.

На края на тъмния пасаж имаше ярко осветена улица. Миришеше силно на нафта от автобуса, който чакаше на светофара. Той беше пълен и представляваше идеално средство за бягство. Щяха да са на сигурно място в потната тълпа хора и след около миля можеха да слязат и да вземат такси. Когато автобусът се раздвижи, Фу бутна Лампай към него.

В този момент тя се паникьоса, дръпна се от ръката му и побягна към алеята през улицата. Тичаше между коли и камиони, които хвърчаха като състезателни коли, за да не изпуснат зелената светлина. Шофьорът на таксито изсвири и зави рязко, но беше твърде късно.

Бен погледна ужасено как момичето беше подхвърлено във въздуха като парцалена кукла. Тя се изтърколи по капака на таксито и попадна под колелата на един камион. Движението спря. Фу забърза натам, но един поглед му беше достатъчен, за да разбере всичко. Главата й беше под остър ъгъл с врата като малката главичка на мъртва птичка.

Той тръгна по пътя, без да спира. Когато полицията пристигна, Фу изчезна в тълпата. Чувстваше се отвратително.