Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (31)

29.
Хаката

В Хаката Коледа беше обикновен работен ден. По уличните пазари редяха сергиите, когато ние отивахме към летището. Както Фу предрече, военното аташе в Токио ни телефонира около шест, за да ни съобщи, че товарният кораб се е насочил към Корейския пролив.

Самолетът беше двумоторен и можеше да превози осем човека, ако повечето от седалките не бяха премахнати. Заех дясната седалка — на помощник-пилота — и любопитно наблюдавах как Фу се наглася, слага слушалките и излита, като че ли го е правил през целия си живот. Разговорите му с контролната кула се проведоха на обикновения надут английски, който се използва в авиацията навсякъде по света. Дадоха ни коридор за излитане към Осака и после за връщане в Хаката.

Към осем часа сутринта бяхме във въздуха и летяхме на запад, за да намерим екипа на специалната ескадра в бързия им патрулен катер. Времето беше идеално: ясно, без слънце и тук-там с облаци на по-голяма височина. Имахме нужната видимост, но и достатъчно облаци, където да се скрием, ако се наложи. Зад мен беше инсталираното от военните радио, а между нас се намираше радарен екран с очертанията на японските и корейските брегове. Морето беше почти празно. Редките кораби се появяваха като зелени точки на радара, когато стрелката се въртеше.

Намерихме патрулния катер на края на японските териториални води. Движеха се бавно към набелязания район в пролива на Хаката. Защитната му окраска наистина вършеше работа. Никой от нас не ги забеляза, докато не стигнахме на пет мили от тях. Прелетяхме отгоре им и Фу набързо размени няколко думи с Торн, който се намираше на борда. Той отговори с един тъп виц за насочващите се ракети и потвърди, че всичко е наред.

— Само идентифицирайте врага, приятелчета. Ние ще свършим останалото.

На предната палуба се виждаха две торпеда и дребни фигурки на моряци близо до щурвала.

Ние завихме на североизток, прелетяхме над пролива и потеглихме към средния японски остров — Хоншу. Пред нас се простираше Японско море, сив океан, докъдето стигаше погледът, разнообразен от бели вълнички и сини петна там, където слънцето проблясваше иззад облаците.

Прелетяхме над малък военен кораб, фрегата, плаваща под японско знаме. Тя бавно се движеше на юг.

— „Морските сили за самоотбрана“ — изкрещя Фу към мен през грохота на двигателите. — Ще е близо до Хаката след няколко часа. Надявам се нашите акули да не я потопят по погрешка.

Той зави на север и се издигна. Когато оставихме Япония зад нас, океанът изглеждаше празен, но след половин час Фу посочи към малка точка между нас и потъналия в мъгла корейски бряг.

Приближихме се и точката се превърна в модерен товарен кораб, плаващ уверено към пролива.

— Това май са нашите руски приятели — измърмори Фу. — Ще се свържеш ли със специалната ескадра, Дейвид?

Включих на предаване и подадох сигнал. Имаше леко забавяне, преди да ми отговорят — разговаряхме директно, но с кодове на всеки край. Чу се тих глас, който като че ли се страхуваше да не го чуят.

— „Акула“ до „Ловци на бисери“. Чуваме ви високо и ясно. Край.

— „Ловци на бисери“ до „Акула“. Сегашната позиция на целта е… — Погледнах към радарния екран. — Приблизително 133 градуса и 55 минути източно, 35 градуса северно. Край.

— Виждаме го на екрана си, Ловецо. Край.

— „Ловци на бисери“ до „Акула“. Добре. Сега се махаме от въздуха. Ще се свържем скоро с вас с потвърждение или обратното. Край.

Фу снижи и летяхме почти успоредно с кораба. Беше товарен съд с четири високи крана, по един във всеки ъгъл на широката палуба. Корпусът му беше сив, а надстройката над мостика — бяла. На борда нямаше признак на живот. Не се вееше знаме, но името ясно се виждаше, написано на кирилица — „Калинин, Владивосток“.

Издигнахме се в облаците и отново направихме радиовръзка.

— „Ловци на бисери“ до „Акула“. Целта е потвърдена. Край.

Радиото изпращя в отговор.

— Благодарим, Ловци. Изчислихме, че ще навлязат в пролива след четири часа. Ще може ли след около три часа да потвърдите идентификацията? Край.

Свалих слушалките и изкрещях към Фу:

— Искат ново потвърждение след три часа. Можем ли да го направим?

Той кимна.

— Добре — изрева Фу. — Това ще ми даде време да заредя в Осака.

Включих предавателя отново.

— Ще го направим, „Акула“. Край.

Кацнахме в Осака, заредихме и излетяхме около обед. Пътувахме мълчаливо в продължение на един час, после Фу се свърза с Хаката и поиска въздушен коридор за кацане след половин час. Наближихме пролива откъм североизток. Облаците бяха изчезнали и бледото слънце огряваше само два кораба — товарния кораб отдясно и японската фрегата, която видяхме преди вляво от нас. Далеч на хоризонта се виждаше неподвижна точка, която вероятно беше патрулният катер.

Направих бързо предаване и дадох новите координати на целта ни.

— „Акула“ до „Ловци на бисери“. Имаме същите координати — изпращя радиото в потвърждение. — Кое е другото корито няколко мили на юг? Край.

— Японска фрегата. Край.

— Добре, Ловци, ще внимаваме. Край.

Фу се свърза с въздушния контрол над Хаката, даде координатите ни и поиска писта за кацане. Чух го да си мърмори раздразнено на китайски.

— Какво става? — извиках аз.

— От Токио идва голям пътнически самолет. Искат да кръжа наоколо двадесет минути. Адски неудобно.

Издигнахме се и закръжихме над широкия залив. Почувствах, че ми се завива свят. Наблюдавах как огромният „Боинг 747“ идва от запад, забавя и елегантно се приземява на пистата под нас. Още бяхме във въздуха, когато забелязах да минава „Калинин“ — далеч в морето, почти на хоризонта. Точно си помислих, че торпедото на „Акулите“ го е пропуснало, когато огромен фонтан вода плисна към небето там, където се намираше носът на товарния кораб. Двигателите ни заглушиха шума от експлозията, ако въобще е имало такъв.

Търсех бинокъла си, за да видя щетите, когато осъзнах, че Фу се разправя с контролната кула и се спускаме към шарката от бели и червени светлини, които маркираха пистата. Погледнах през прозореца и видях японската фрегата да бърза към другия кораб. Носът й пореше вълните и образуваше пяна. После се спуснахме към брега и дърветата закриха гледката.

* * *

Приземихме се и спокойно преминахме през сградата на летището към колата на Фу. Той настоя да спрем, за да пием по бира и да хапнем купичка фиде.

— Коледен обед, Дейвид — усмихна се Фу. — А и не бързаме. Или сме свършили работа, или не. Сега вече не можем да направим нищо и няма да ни предоставят втори случай — „Акулите“ сигурно вече са на петдесет мили разстояние.

Той подкара колата по един път, успореден на залива. Задминаха ни две полицейски коли с виещи сирени и святкащи сини лампи. Наближихме вдадения в морето нос и стигнахме до малко рибарско селце. Имаше малък залив с каменни вълноломи от двете страни. Спретната редица рибарски лодки бяха завързани за кея. Всички те имаха еднакви извънбордни двигатели „Ямаха“. Малко по-нататък стояха закотвени дузина по-големи лодки с кабини и щурвали.

Къщите бяха тесни, притиснати една в друга, с дървени извити японски покриви. Носеше се силна миризма на солена вода и риба. На кея се беше събрала малка тълпа, която възбудено крещеше и сочеше към морето. Встрани имаше група полицейски коли и един „Нисан Президент“ с официален вид и бели калъфи на седалките. Близо до колите, подчертавайки дистанцираността си от тълпата, стояха полицаите и няколко дребни мъже в сини костюми.

Всички гледаха към морето, където два големи кораба бавно се движеха насам. Първа беше японската фрегата, чиято палуба беше изпълнена с малки сини фигурки. От кърмата й дебел буксир водеше до палубата на товарния кораб, над който бяхме прелетели по-рано. Сега носът му представляваше грозна рана от изкривен метал и явно водата нахлуваше в трюма. Носът беше потопен дълбоко, а целият кораб — силно наклонен. Палубата на „Калинин“ също беше покрита с хора и двете спасителни лодки бяха смъкнати от лебедките им на надстройката. Корабът мудно се движеше зад фрегатата и докато наблюдавахме, водата около разрушения нос забълбука и той потъна по-дълбоко.

Един офицер на кърмата на фрегатата крещеше към „Калинин“ през мегафон, но очевидно не получаваше отговор. След няколко минути военният кораб се приближи до брега. Товарният го последва нерешително. Носът му се завъртя към тесния плаж под селото, корпусът потръпна и се чу звук от раздиране на метал. Бяха го докарали в плитчината.

Екипажът на фрегатата хвърли буксира през борда и след малко ръмженето на двигателите й показа, че бързат да се върнат в безопасност в по-дълбоки води, навътре в залива.

Фу ме дръпна за ръкава.

— Поздравления, Дейвид! Свършихме работа. Целият откачен план всъщност проработи!

Върнахме се бързо до колата.

— И все пак, приятелю — добави той, — предлагам бързо да се разкараме оттук. Да оставим другото на посолството и политиците.

— Какво ще правиш?

— Връщам се веднага в Хонконг. Предполагам, ти ще искаш да идеш в Токио за последното действие.

— Така мисля. Сега ще се обадя в посолството. Уокър всъщност не ми даде никакви инструкции по отношение на това, което трябва да правя след днешния ден. Сигурно е имал съмнения, че няма да успеем.

— Но ние успяхме, приятелю. Успяхме!

* * *

Върнах се в хотела и телефонирах на резидента ни в Токио. Той си беше вкъщи и звучеше леко пиян. Все пак беше Коледа.

— Успя ли сделката? — запита той.

— Да. Точно както планирахме.

— Прекрасно. Веднага ще уведомя управителния директор. Струва ми се, че един от продавачите — Аш, ще пристигне след един-два дни с доклади за вас. Познавате ли го?

— Да — отговорих. — Познавам го.

Поне веднъж всичко вървеше добре и Рут щеше да е с мен след два дни. Поздравих се щастливо, после се обадих на гарата и си запазих място в експреса за Токио.