Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (18)

16.
Лондон

Фотоархивът се намира в Челси: малка спретната къщичка в джорджиански стил на гърба на казармите в Челси. На предната врата има адвокатска месингова табела. Задната гледа точно към казармите. Може да се влезе и от двете страни. Датира отпреди войната, но сега досиетата се съхраняват в компютри.

Вкарваш в него ключовите думи и дузина справки излизат напечатани на принтерна хартия. Всяка снимка, а те са хиляди, има по няколко справки: например „КГБ; руснак; мъртъв; очистен през 1953“. След като от компютъра излезе груб подбор на данните, ти просто трябва да седнеш и да ги разгледаш — снимки, официални портрети, изрезки от вестници, остарели отдавна, телефотографии — увеличени, но замъглени.

Вкарахме „Тайван; армия; китайска националност; министерство на отбраната; разузнаване“ и мрачно загледахме десетките метри хартия, които започнаха да излизат от принтера. Чиновниците ни донесоха тънките стоманени чекмеджета за досиета със снимки. Всяка снимка беше монтирана на картон с прикрепени справки и забележки.

Първия ден Рут прегледа около триста, без да разпознае нищо. Закарах я обратно до Уиндзор късно следобед. Тя уморено се прозяваше, очите й бяха зачервени. На следващия ден доктор Бери ни съобщи, че тя може да напусне болницата, ако желае, и Рут се премести в една от сигурните къщи в Ричмънд, преди да се върне за следващата изтощителна сесия в Челси.

Минаха пет дълги дни, преди да ни излезе късметът. Намирахме се на последния етаж в къщата, седнали до неизбежната сива метална маса, заобиколени от досиета и безпорядък: лампа, две лупи, парчета картон с кръгли дупчици по тях, с които можеш да изолираш нечие лице от групата.

Рут изморено преглеждаше десетото за деня чекмедже.

— Ето го! — изведнъж каза тя и показа китаец във военна униформа, застанал до огромна картечница. Зад него се виждаше дълга редица пехотинци, които изкачваха някаква планина.

— Кой? — запитах аз.

— Човекът, с когото Лин се срещна в Макао.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Обърнахме снимката и прочетохме справката на гърба.

Име: Чен (други имена не се знаят)

Дата: 1944

Място: Китай. Точната позиция — неизвестна. Вероятно по време на кампанията срещу японците. Или комунистите.

Положение: Офицер (чин — неизвестен) в армията на Чан Кай-ши.

Впоследствие: Малко е известно. От 1960 — чин полковник. Разузнаваческа дейност в Министерство на отбраната в Тайпе, Тайван.

— Пипнахме го! — извиках аз. — Браво, Рут!

Тя се усмихна и ме целуна.

— Заслужаваше си, нали? И погледни — има редица прекрасни снимки към досието.

Имаше наистина и поръчахме да ни донесат всичките.

* * *

Прекарахме останалата част от следобеда, разглеждайки още снимки на Чен, чиито други имена си оставаха неизвестни. Чен сред група млади китайски кадети във военната академия през трийсетте години. Чен почти невидим на банкет в Чунцин през 1945 година, където Мао Цзе Дун и Чан Кай-ши вдигаха чаши за тост. Помислих си, че това е било точно по времето, когато Мао изчакваше подходящия момент за последния сразяващ удар. Чен, хванат от далечно разстояние на улица в Тайпе, тридесет години по-късно. Чен на прием в американското посолство в Тайпе през 1977 година.

Оставих Рут сама и се обадих на Хемлок, като го помолих да провери дали имаме нещо за полковник Чен от тайванското Министерство на отбраната. Когато се върнах, Рут гледаше през лупата една овехтяла черно-бяла снимка.

— Дейвид — каза възбудено тя. — Погледни това!

Застанах до нея и надзърнах през лупата. Виждаше се група от четири човека, седнали около маса на тераса, която гледаше към някаква планина. Масата беше покрита с остатъци от ядене, чаши и бутилки. Вляво имаше ориенталска постройка: дракони, които подскачаха по инкрустирани корнизи. Двама китайци — келнери, облечени в бели сака — стояха до вратата.

— Това е Южен Китай — каза Рут. — Мястото се нарича Цин-цзи, годината е 1947.

Единият от мъжете на масата беше Чен. Другият беше цивилен. Двете жени — европейки, но във военни ризи. Чен носеше униформа. Беше много елегантен, но изглеждаше притеснен, като че ли мястото му не е между другите, които всички изглеждаха развлечени.

— Кои са те? — попитах.

— Опитвам се да се сетя. — Веждите на Рут се повдигнаха и тя нервно почука по снимката. — Виждала съм някъде жената вдясно. Някъде… тук е много по-млада, но съм виждала лицето й…

Тя рязко остави снимката и се обърна към мен с усмивка.

— Тя е! — Рут почти крещеше. — Боже Господи!

— Коя? — извиках аз. — Коя е тя, за бога?

— Рускиня. Казва се Ана Левшина. Когато бях във Виена, много преди ти да пристигнеш, отидохме да я посрещнем на унгарската граница една сутрин. Освободили я от лагер, за да я разменят срещу агент на КГБ, който е бил арестуван тук. Това е тя, Дейвид. Сигурна съм!

Замислих се.

— Сигурна ли си? Искам да кажа — какво, по дяволите, е правила в Китай през 1947 година?

— Абсолютно сигурна съм!

— Дори да е същата, тя може вече да е умряла…

— Разбира се, че не е умряла. Тя беше от хората, които оцеляват. А това е следа, нали? Тя трябва да е някъде в Англия или поне в Австралия, или в САЩ. Можем да поговорим с нея. Ние сме обратно в играта, Дейвид, сигурна съм!

— Първо трябва да я намерим — измърморих аз.

Но още докато го казвах, се протегнах към телефона и набрах номера на службата за сигурност.

* * *

Макар и да реагирах веднага, когато Рут откри жената на име Левшина, бях настроен доста скептично. Дори да я намерим, нямаше никаква гаранция, че ще ни каже нещо важно.

Но мнението ми се промени след по-малко от час. Малко преди да напуснем архива, моят човек от службата за сигурност ми се обади. Телефонистката го свърза с нас в Челси. Изглеждаше озадачен и предварително се извини. Имали досие за Левшина, разбира се, имали досиета за всички съветски бежанци.

— Прибрано е в сейфа — каза той. — Според формулярите за поръчка никой никога не го е взимал, но го няма там. Изглежда, е изчезнало. Много странно. Може да е объркано. Сега разследваме.

Помислих си, че разследването щеше да е безсмислено. Някак си знаех, че няма да го намерят. Някой беше премахнал досието. Подозирах, че няма да е лесно да се намери и самата Левшина. Но трябваше да успеем. Тук имаше нещо странно и чувствах, че Рут е открила липсващата връзка, която щеше да подреди цялата схема.

Левшина доста се беше постарала да направи трудно откриването й. Всяка следа, която опитвах, стигаше до задънена улица. Ставах все по-раздразнен и притеснен.

Първо отидохме в службата за емигранти. Била натурализирана около шест месеца след пристигането си в Англия. Използвала адреса на някакъв апартамент в Белсайз парк. Няма смисъл да обяснявам, че когато Рут се обади там, апартаментът се заемаше от третия секретар на египетското посолство. Собственик беше компания за недвижими имоти. Да, имали наемател на име Ана Левшина преди около пет години. Не, нямали идея къде е тя сега.

Беше кандидатствала за паспорт от апартамент в Хампстед.

— Паспортният офис не изисква съобщение, че си сменяте адреса — каза чиновничката с отегчен глас.

Знаех си го, по дяволите, самият аз прекарах три години в Бразилия по този начин.

Разрешили й да се регистрира като лекар след полагане на различни изпити — явно бързо се е справила с английския, защото това се случило само три години след пристигането й. Общият медицински съвет я имаше в списъка си, също с адреса в Хампстед. Обикновено те имат и настоящия адрес, но не в случая с Левшина. Предложиха ми да проуча всички болници и здравни власти в Обединеното кралство. Или, помислих си горчиво, във всяка англоговореща страна в западния свят.

Накрая Хемлок разсече гордиевия възел.

— Тя може да не се крие от британските власти, Дейвид — замислено издуха той дима от мърлявата си лула. — Може просто да се чувства по-спокойна, ако съветските власти не могат да я намерят лесно. Опита ли в отдела за приходите? Искам да кажа — ако тя печели парите си някъде из Англия, то тя трябва да плаща и данъци. Е, естествено, може да се е преместила и другаде — САЩ, Австралия, Нова Зеландия.

Или Южна Америка, мрачно помислих. Но грешах. Тя беше плащала данъци и остатъците от доходите й бяха изпращани в една от големите банки. Те имаха офиси в Сити. Изпратихме там агент от специалния отдел в униформа.

Подейства като вълшебство. Британските банки не са така тайнствени по отношение на клиентите си като швейцарските. Нервният мениджър погледна към масивния, облечен в синьо гръден кош от другата страна на бюрото му и забърза към досиетата.

Доктор Ана Левшина работеше не в Южна Америка, а само на около сто и петдесет мили от Лондон — в Девън. Живееше в малко селце на крайбрежието, наречено Бранскомби. Миналата година беше прибрала 8487 лири с обяснението, че поддръжката на колата й струвала много скъпо.

Мениджърът все още уверяваше, че ще вкара клиентката си в затвора заради укриване на данъци, когато сержантът се извини и тръгна към вратата.

* * *

Реших да взема с мен Рут. Тя познаваше Левшина, която живяла два дни в апартамента й, когато пристигнала във Виена. Левшина можеше да приеме лице от миналото по-спокойно, отколкото някой напълно непознат.

Потеглихме с моя „Сааб“ на следващата сутрин. Беше слънчев есенен ден и имах чувството, че отиваме на екскурзия. Носехме се по М3 между разораните полета и пасящите крави. На края на магистралата поех по А303 през Салисбъри. Завих при Хонитън, през кафявите блатисти земи и скоро се озовахме в Бранскомби. Беше красиво селце, с бяло-розови къщи, разхвърляни из наситенозелената долина към морето. Няколко рибарски лодки бяха оставени на пясъчния плаж.

Къщата на Левшина се наричаше „Къпина“, но не можахме да я намерим. Карахме нагоре-надолу из долината и усещахме как лицата на селяните ни следяха с подозрение. Най-после спрях да поискам информация от един възрастен мъж, който доставяше хляб с едно малко камионче.

— „Къпина“? — запита той с мек девонски акцент, като чешеше замислено главата си. — Май не го знам това място. Как е името на хората?

— Доктор Левшина.

— Аа, докторката. Ами така трябваше да кажете. Последната вдясно, но нея я няма сега.

Сърцето ми се сви. Благодарих му и Рут отиде до вилата, красива бяла къща със спретната градинка. Наблюдавах я, докато чукаше на вратата и после отиде да говори с една жена, която простираше пране в съседния двор.

Рут се върна и седна до мен.

— Тя е в болницата в Ексетър. Рак. Била болна от дълго време и отишла там преди месец. Моля се на Бога да стигнем навреме.

— Аз също — промърморих и подкарах колата.