Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (12)

10.
Хонконг

Два дни по-късно Рут се събуди рано след първата си нощ в „Облачните земи“. Чувстваше се странно, че живее в обезопасена къща, мебелирана и оборудвана напълно от някой друг. Струваше й се, че прилича на крадец, който е решил да прекара нощта в обрания дом.

Тя излезе от блока и тръгна към влаковия терминал. Оттам пое по тясната пътека към скалите зад железопътната линия. След неколкостотин метра пътеката стигна до първата спирка. Зелен знак, подобен на старите железопътни табели в Англия, гласеше: „Баркър роуд — 1190 фута над морското равнище“.

Къщата на Лин се намираше вдясно, на стръмна улица, наречена „Плантейшън роуд“, която беше солидно залесена и напомняше по странен начин за английския пейзаж, ако човек се абстрахираше от кошмарната жега и небостъргачите в центъра, които се виждаха между дърветата.

Рут стигна до къщата неочаквано, докато се катереше по хълма. Бялата вила стоеше самотно. Никъде наоколо не се виждаше друга сграда. Малък път вървеше нагоре по хълма към широка квадратна сграда, на около петдесет метра над пътя. Тя беше боядисана в бяло и построена в испански стил. На първия етаж имаше просторна веранда с много сводове. Ливадата беше наклонена към пътя, а встрани имаше двор, където прислужница, облечена в черни панталони и бяло сако, изхвърляше боклука в голяма кофа. На входа откъм шосето стоеше каменна саксия с жълт шибой. На нея се виждаше гравирана датата 1879 и името на градски лондонски фонтан. Вероятно е била пренесена през половината свят от човек, изпитващ силна носталгия. Всъщност цялото това място имаше напълно европейски вид, като че ли Лин го е купил от някой чужденец и не е променял нищо. Имаше спретната табела „Вила Вирджиния“.

Рут забеляза металните кутии от двете страни на пътя, които говореха за наличието на електронни алармени системи. На малки интервали между градинските храсти се виждаха черните закръглени форми на радио аларми с широк обхват. Доста изискано. Лин се стараеше да си осигури усамотение.

Нямаше никакъв признак на живот, освен прислужницата. Не се виждаха и наблюдателите на Уинг Он, макар и Рут да знаеше, че единият е скрит някъде зад къщата, а другият — в храстите. Тя тръгна нагоре по улицата. Точно завиваше зад ъгъла, когато голям сив мерцедес изхвърча към шосето, спря за секунда и потегли нагоре по хълма. Рут се скри в храстите, докато отминат. Караше млад прислужник китаец. На задната седалка седеше плешив китаец в тъмен костюм и четеше вестник. Рут разпозна човека от рисунката на Лазар. Докато колата набираше скорост, тя погледна часовника си. Точно седем и половина.

Нагоре имаше още къщи. Сигурно бяха скъпи като тази на Лин. Дърветата се поразредиха и откриха великолепна гледка към пристанището.

Рут зави зад ъгъла. Тузарските вили преминаха в блокове и тя се намери обратно в „Облачните земи“. Отиде до кафе „Връх“, където келнери по ризи почистваха терасата. Рут седна в един сенчест ъгъл под знак, който умоляваше клиентите да не внасят отвън храна и напитки.

Тя се загледа замислено към широката долина и тюркоазения океан. Удоволствието от чая и закуската пропадна, когато си припомни Лин. Видя го само за секунда, но в профила му имаше нещо доста зловещо. Вероятно въображението й пресилваше нещата, но за трети път от два дни насам Рут се зачуди дали можеше да се справи и почувства неясен страх.

* * *

Намирах се в Лондон и не знаех нищо за тревогите на Рут. Имах по-съществена грижа — дали въобще си струваше да разследваме връзката Катманду — Банкок — Хонконг. Беше късна вечер и седях в офиса си, задимен от лулата на Хемлок. Масата беше покрита с двеста или повече прихванати съобщения. Дипломатически и военни сигнали от нашите потенциални врагове, понякога наши приятели, защото кой знае какво може да донесе бъдещето, прихванати от въздуха и разшифровани от компютрите в Челтънхам. Казват, че джентълмените не четат чужда кореспонденция, но в наши дни и това се случва.

Тънките листа на компютърните разпечатки бяха с надпис „Строго секретно“, но това беше по-скоро с цел да предпази източниците, отколкото съдържанието, което често е пълен боклук или сме го чели във вестниците дни преди да го разшифроваме. Но невинаги…

Сегашният ми проблем се състоеше в това, че странни неща се случваха из цяла Азия. Не по определена схема и изглеждаха напълно безсмислени. Движения на войски в Русия близо до границите с Китай и Афганистан. Военна тревога в Тайван. Солиден радиотрафик между Москва и Пекин, Токио, Тайпе, Делхи. Ставаше нещо и ние трябваше да разберем какво. Имах чувството, че Лин знае, но може и да грешах. Погледнах към Боб Хемиок, потънал в дим от лулата си. Миришеше на запалени камилски фъшкии.

— Не схващам, Хемлок. Искаш да кажеш, че нямаме нищо за този тип Лин или Фонг, или бог знае какъв.

— Нищо, Дейвид. Абсолютно нищо, като изключиш това, което получаваме сега.

— Не е възможно. Мръсникът е нечий агент. Разузнавач. Бил е такъв през последните петнадесет години. И през цялото това време никога не е направил нищо, не е осъществил връзка, която да е отбелязана от нашите или на ЦРУ хора?

— Никога, старче. Нито веднъж. От една седмица провеждам разследване на Гроувнър скуеър^[1], но и там няма нищо. Сигурно е добър, дяволски добър.

— Трябва ние да го вербуваме — изръмжах нервно. — Но сега сме го взели на мушка. Рано или късно ще направи ход и тогава ще го заковем.

* * *

В събота Рут последва инструкциите за среща с Фу. Взе автобус до Уанчай, после трамвая, който отиваше до кея за Отдалечените острови. Хонконг не е един-единствен остров, а група от три големи острова и сто или повече по-малки. Те се намират близо до континентален Китай, Каулун и Новите територии, където живее основната част от населението. Черно-бели кораби и фериботи осъществяват връзките из колонията.

Отново валеше и когато Рут мина от спирката на трамвая до кея, усети носталгия. Беше забравила характерната миризма на олио, гниещ боклук и разлагащи се остатъци от ресторантите, която те караше да се радваш, че подметките ти се намират между теб и мръсната улица.

Рут взе ферибота до Пенг Чау, като плати два и петдесет за луксозна класа. Заслужаваше си. Един час пътуване на палубата с климатична инсталация, с цветни стъкла на прозорците и бар. От високоговорителите долиташе „Дъбови сърца“ и „Властвай, Британия“, прекъсвани от воя на китайска музика.

Когато корабчето навлезе в залива, Рут се изправи на палубата да гледа как се смаляват небостъргачите. Над тях се издигаше върхът, покрит със зелени гори и забулен от облаци. Беше тихо и спокойно, нямаше тълпи и въздухът беше учудващо чист и свеж. След десетина минути остров Хонконг остана вляво. Небостъргачите се замениха от колиби, построени на скалите. Те бяха наклонени една към друга като пияници. Фериботът премина покрай закотвените в залива кораби: петролен танкер, американски самолетоносач, бял презокеански параход, дузина ръждясали товарни корита и редица баржи с червено знаме с пет жълти звезди.

След половин час Фу се присъедини към нея. Носеше анорак и смачкано платнено кепе, които доста променяха вида му. Застанаха заедно до парапета, единствените на палубата. Но дори да не бяха сами, ръмженето на моторите и плясъкът на вълните щяха да направят разговора им неразбираем за останалите.

— Е — попита тя нетърпеливо, — къде отиде?

В осем сутринта беше телефонирала на Фу, за да му каже, че колата на Лин го е закарала до летището. Фу се зае със случая.

— Токио. Това означава, че няма да го има поне два дни. Ще оставим екипа на Уинг Он да дежури за всеки случай, но можеш да прекараш уикенда спокойно.

— Следят ли го?

— Естествено. Имам човек на същия самолет. В Токио ще помогнат местните хора — те имат повече възможности от мен. Може да ни насочи към нещо, а може и да е само пътуване по бизнес. Имаш ли нещо друго за мен?

Рут му подаде плик, който съдържаше писмените й доклади. Той небрежно го пъхна в джоба си.

— Направи ли снимки на Харди?

— Да, вътре са.

— И негативите ли?

— И негативите.

Разбраха се да се видят отново след четиридесет и осем часа и Фу изчезна в пътническата зала.

* * *

Рут прекара уикенда на плажа. Лежеше, плуваше, четеше и се пазеше от свалячите — австралийци с хубав тен и чудаците от английските банки в центъра.

Късно следобед в понеделник тя прекоси залива с ферибота за коли. Небето притъмня и заваля проливен дъжд. Рут подкара минито си към Новите територии. Мястото за среща беше кафене близо до рибарския кей в Ша Тин. Намираше се на тясна улица, превърната в тунел от зелените платнени навеси, прогизнали от дъжда. Примитивни магазини, отворени на улицата, и тълпи хора правеха движението почти невъзможно. Превит на две стар китаец премина покрай Рут забързано и почти й извади окото с чадъра си. Млада китайка в джинси седеше на земята и почистваше риби, които лежаха на улицата в мръсна локва. Тя изглеждаше безразлична към хората, преминаващи почти върху нея. Малката спретната пекарна представляваше оазис от чистота и ред. Рут влезе вътре и си купи торбичка с кифлички за един долар. Старецът, който я обслужи, прибра алчно парите. Той беше с бръсната глава, носеше торбеста черна пижама и синя престилка. Панталоните му свършваха на десет сантиметра от кльощавите глезени. Той отбеляза продажбата на тракащо сметало.

От малкото кафене, което се намираше до витрината на шивач с реклама „Немачкаеми костюми“, излизаше пара. Фу седеше до метална маса и пиеше бира. Днес очите му не се усмихваха. Изглеждаше мрачен.

— Харди със сигурност има нещо да ни каже. Но не играе по правилата на Куинсбъри^[2].

— Какво е станало? — попита озадачено Рут.

— Кацна в „Нарита“ — международното летище на Токио. Взе автобус до града, после влак до старото летище в Ханеда, което все още се използва за местни полети. Взе самолет до Фукуока на остров Кюшу, после обратен полет до Хонконг. — Фу разпери ръце. — Пълен кръг.

— Това ли е всичко? Сигурно е установил контакт някъде.

— Да. Във влака до Ханеда.

Рут се развесели.

— Значи имаме нова следа. Разкажи ми всичко.

— Не знам нищо. Той беше под наблюдение всяка минута извън Хонконг. Със сигурност другаде не е установявал контакт — единствената възможност е влакът. Но не знам какво е станало.

— Не го ли следяха във влака?

— Разбира се, следяха го. Един от нашите хора в Токио — Джими Колиър. Качил се заедно с него на влака. Но в Ханеда Колиър не слязъл.

— Искаш да кажеш, че е изчезнал?

— Не съвсем. Пътят минава през доковете на пристанището. Японската полиция намерила Колиър тази сутрин. Извадили го от морето. Той имаше фалшив английски паспорт, така че те се обадиха в посолството.

— Значи Лин, извинявай, Харди го е убил?

— Да. Харди или контактът му. Удушили са го с парче жица. Професионална работа. Бързо и безшумно.

Фу поклати глава.

— Трябва да внимаваш. Нашият приятел Харди има лоши навици.

* * *

Животът на Лин се върна в обичайното си русло и наблюдението продължи. Всяка сутрин в седем и половина той напускаше испанската вила в сивия си мерцедес, шофиран от прислужник. Винаги минаваше през центъра, Уанчай и тунела до офисите на „Макензи-Лин“ в Цзюлун, от другата страна на залива. Връщаше се със същата кола в шест вечерта.

Понякога обядваше в хотел „Пенинсюла“ или в „Мандарин“ — пекински ресторант в Уанчай. В други дни не напускаше офиса. Когато се прибереше вечер вкъщи, не излизаше, освен един-единствен път, когато отиде до салон за билярд, където изигра няколко игри с известен застрахователен брокер и един съдия.

Кореспонденцията му се отваряше, телефоните му се подслушваха. Изглежда, всички обаждания от офиса бяха служебни и законни. Обажданията от дома му правеше най-вече прислужницата, която поръчваше продукти. По всичко личеше, че Лин води доста скучен живот.

Дните се превърнаха в седмици, седмиците в унил месец. Рут откри, че й е писнало до смърт от прекарваните в наблюдение на безмълвната къща часове, от прослушването на телефонни разговори за внос на китайски килими и от самотата в апартамента й. Срещите с Фу, макар и кратки и секретни, представляваха приятелски и вълнуващ оазис.

Тя му докладваше на всеки три дни. Докладите бяха писмени, но му ги предаваше лично и ги обсъждаше. По телефона не говореха нищо. Рут се впечатли от професионализма му и се ласкаеше, че постепенно той я приема като добър агент и разчита на нея да ръководи и анализира наблюдението над Лин. Изглеждаше, че Фу никога не се дразни от скуката на наблюдението и очакването, вероятно защото трябваше да се грижи за още много неща. Но беше чувствителен към настроенията на Рут. Като че ли винаги знаеше как се чувства, без тя да му казва, и успяваше да я ободри и развесели. Докато си почиваше от ролята на разузнавач, той й разказваше неприлични китайски вицове. Понякога Рут усещаше, че той би искал да й разкаже за себе си. И макар това никога да не се случи, тя щеше да е доволна, ако го беше направил.

При всяка среща уговаряха следващата и една резервна, в случай че нещо се обърка. Срещаха се на самотно място на остров Лама, на уличен ъгъл в Цзюлун, в храма „Пак Тай“.

* * *

Фериботът стигна до Чюнг Чау за един час. Островът имаше форма на гира: два гористи хълма се издигаха от морето, свързани с плоска ивица земя. Рут слезе по мостика и зави наляво по кея. Заливът беше претъпкан със стотици лодки: повечето джонки, с квадратна кърма от излъскано дърво, над която висяха пране и рибарски мрежи. Между тях плаваха лодки таксита с ръмжащи мотори. Бордовете им бяха обезопасени с автомобилни гуми, покрити с водорасли. По кея стърчаха полуразрушени сгради. Жени в черни пижами и сламени шапки продаваха жива риба, миди, скариди, омари и петнисти змиорки, които се гърчеха в бистрата вода. Отсеченият ритъм на китайските пазарлъци оглуши Рут. Тя бавно си проправи път между тълпите от хора и сергиите към края на кея. Пред всяка малка къщичка имаше боклук. Вътре изглеждаха тъмни и грубо мебелирани, осветени само от телевизори. Носеше се силна воня от канала, който се вливаше в залива, и разлагаща се риба.

На края имаше малък двор на строител на лодки. Блестеше нова полирана дървена джонка. Вдясно се издигаха стъпалата на храма „Пак Тай“: входът се намираше под извит покрив от зелени и позлатени плочи. Пазеха го четири каменни лъва.

Докато Рут се качваше по стъпалата, отвътре се показа възрастна жена и се поклони бързо три пъти. После си тръгна, като държеше в ръка кошница с писукащи пилета. Под торбестите й панталони се подаваха кокалести глезени.

Рут влезе предпазливо в храма и сбърчи нос от миризмата на тамян и влага. Храмът беше тъмен, само тук-таме проблясваха лампи. Олтарът беше позлатен, със сложна изработка. Зад него имаше друг с големи месингови свещници, в които горяха ритуални свещи. Най-отзад, в алков, покрит с червена коприна, стоеше полускрито божеството, заобиколено от китайски митични чудовища и горящ свещник със седем свещи. На чинии пред олтара имаше сложена храна: варени яйца, хляб и две пържоли, покрити с мухи.

В несъответствие с това, точно зад вратата седяха четиримата пазачи, които ядяха вечното фиде с пръчици и шумно мляскане и слушаха радио. Рут усети погледите на мъжете върху себе си и се зачуди дали не е трябвало да си свали обувките. Подът изглеждаше толкова влажен и мръсен, че тя потрепери при тази мисъл. Един от мъжете каза на кантонски, че Рут има хубав задник, и всички избухнаха в смях. Тя усети, че се изчервява, но естествено те я смятаха за чужденка и не очакваха да ги разбере. Смехът спря и един от мъжете отиде до вратата, където шумно се изхрачи. Друг взе телефона и Рут се усмихна, когато го чу да залага на надбягването в Хепи Вали.

Фу й беше казал, че от всяка страна на храма има по един параклис. Тя влезе в този отляво. Фу чакаше там, невидим за групата зад вратата. Преди Рут да проговори, той вдигна пръст до устните си. Иззад вратата долетя друго шумно почистване на гърлото. Фу й се усмихна.

— Всички китайци имат лоши синуси или лоши маниери.

Посочи й храма.

— Интересно, нали? Пак Тай е бог на рибарите. Другите богове около него са наречени „Око за хиляда мили“ и „Услужливите уши на вятъра“. Таоистите имат странно разбиране за религията, но ти сигурно и преди си била в техни храмове.

Тя кимна, като разучаваше впечатляващия бог. Фу я поведе към една врата в задната част на храма, която се отваряше към тясна алея. Когато излязоха навън, той заключи вратата и прибра ключа в джоба си. Тръгнаха по един склон между дърветата и спряха на ниска скала, надвиснала над морето.

В малкото заливче чакаше бяла моторна лодка с кабина. Беше закотвена с нос към морето, а въжето беше вързано за едно дърво на брега.

— Това е „А-Ма“ — каза Фу, — богинята на морето. Няма да повярваш, но аз бях отгледан в католическо училище.

Спуснаха се по пясъчна пътека към лодката.

— Съжалявам за сложното място за среща, но исках допълнителна сигурност. Ще отидем в моето скривалище на остров Лантау. Засега нямаме никакви резултати и ми се струва, че е време да предприемем някакви действия.

Фу каза на Рут да се скрие в кабината, докато той откачи котвата и запали мотора. Тя гледаше как Чюнг Чау изчезва в маранята и почувства да излизат в открито море. Стигнаха скоро до остров Лантау и Фу вкара лодката в малко заливче с чиста и спокойна вода. Рут видя плуващите в плитчината риби и водорасли. Заливът беше ограден от скали, разделени от гористо дефиле. Там стоеше самотна сграда с широка тераса, от която стъпала водеха към дълъг вълнолом и прекрасен плаж. Сградата беше бяло бунгало с покрив от оранжеви керемиди и зелени капаци на прозорците. Зад нея нагоре към дефилето се простираше градина с буйна папрат и бамбук.

— О, Бен! — извика Рут. — Великолепно е!

— Наричам го Лин Чиао.

— Какво значи това? Чиао означава остров, нали?

Той поклати глава.

— Не. Идва от „фенг мао лин чиао“ — перо от феникса и рог от еднорог. Вие, англичаните, бихте казали нещо много рядко и скъпо. Радвам се, че ти харесва.

За момент тя видя уязвимия поглед в очите му, като че ли той беше неимоверно горд с това място и успокоен от одобрението й. Вероятно той все още чувстваше радост от това, че беше успял да избяга от мизерните улички, където беше започнал, и в същото време — неясен страх, че може да го принудят да се върне там.

Той, изглежда, прочете мислите й и се усмихна нежно.

— Това е едно от малкото места, където се чувствам щастлив, Рут. Понякога човек има нужда да се усамоти и възстанови от раните. — Усмивката му се стопи. — Възстановяването е трудно, ако прекарваш целия си ден само като се трудиш, облян в пот, с изключение на четири-пет часа през нощта, когато спиш на пода. Бях късметлия. Някои нещастни копелета в Каулун и Уанчай умират, след като са прекарали живота си по този начин, а той е все пак по-добър от това, което са оставили зад границата.

Рут се трогна от болката и съчувствието в лицето му, но моментът бързо отмина. Той отново се превърна в твърдия разузнавач.

— Освен това Лин Чиао е доста усамотен — до него няма път, а за човек с моята професия това е важно преимущество.

* * *

Доста по-късно, след полунощ, Фу върна Рут до Уанчай. Тя взе такси до самотния си апартамент. Решиха да дадат на Лин още десет дни, за да направи някакъв ход. Ако не го стореше, те щяха да опитат малка провокация, но се оказа, че това не е необходимо.