Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (4)

2.
Лондон

Оставих доклада на Фу и отидох до прозореца.

Офисът се намираше на петия етаж и гледаше към ръждивите релси на изоставена линия. Едва преди няколко седмици се върнах от четиригодишен престой в Токио и кабинетът беше обзаведен така, както го наследих. Имаше модерно бюро и подходяща маса за съвещания с шест стола, всичките от светло дърво. Същата мебелировка може да се намери в офисите на всички служители от среден ранг в Уайтхол и в данъчните служби из цяла Англия. Останалата част от стаята беше по-стара с едно поколение, като че ли министерството е сменило бюрото и масата, но нищо друго. Две масивни зелени кожени кресла, поставени до махагонова маса за кафе, няколко шкафа за документи от Втората световна война, карта на света, която е била стара още през 1918 година, и викториански часовник.

Но аз наследих повече от мебелировката. Далечният изток беше труден проблем, а Фу — едно от най-добрите неща в него, макар да излъчваше някаква загадъчност. Може би това се дължеше на произхода му. Баща му бил търговец в Шанхай, който паднал под властта на комунистите през трийсетте години. Цялото семейство умряло през гражданската война и японското нахлуване, с изключение на Фу. През 1947 година той потеглил на юг, като се скитал из опустошената страна. Най-после успял да избяга през границата в Хонконг. Бил само деветнадесетгодишен и без стотинка. Борил се да си създаде нов живот в мизерията на копторите в Цзюлун. Все още носеше техните белези, но за десет години успял да се превърне в преуспяващ търговец и британски гражданин. Също така през последните двадесет години беше доста ценен разузнавач и стоеше начело на Хонконгската резидентура. Не знам дали не губех времето му в Катманду. Може би това убийство беше само акт на отмъщение, но можеше и да е важно. Дали мъртвият, който и да беше той, е имал нещо важно да ни съобщи?

Когато го помолих да отиде в Непал, Фу не протестира, но ми изпрати телеграма, в която напомняше, че около година по-рано е молил за помощник и че той няма възможностите да провежда безкрайни специални разследвания без никаква подкрепа. Разузнаваческата работа е като всяка друга, що се отнася до работната ръка, но планът на Фу съвпадна с една моя собствена идея.

Заключих документите в бюрото и слязох два етажа по-долу при Стивънс, началника на отдел „Кадри“.

— Стив. — Опитах се да звуча твърдо. — Искам някой говорещ китайски с малък опит (няколко години са достатъчни) за сътрудник на Фу в Хонконг.

Той се облегна назад и се изсмя.

— Сигурно се шегуваш, Дейвид! Шефовете не разрешават нови щатове за срок, по-кратък от две години. Но може и да успея да уредя нещо за около шест месеца. Добре ли е?

— Е, поне е някакво начало.

— Всички това казват. Наистина ли се нуждаеш от него, или само се грижиш за щастието на Фу? Той ни струва цяло състояние.

— Не. Естествено, той ме е молил за помощници, но и аз мисля, че там имаме нужда от нов човек, някой от Лондон. Тревожа се за положението в Хонконг. Всички са там от години и са си станали местни жители. Искам да сложа някой мой човек.

Стивънс повдигна вежди.

— За да държи Фу под око ли?

— Не съвсем. Просто някой нов, който да напомня на Фу, че е контролиран оттук.

— Защо? Не се ли проявява задоволително?

— Напротив, съвсем задоволително. Но аз се чувствам леко неспокоен. Из целия проклет Китай съществува мрежа от търговци, войници, рибари, крадци, Триади и бог знае какви още. Пристигат информации, но ние не знаем нищо за източниците им.

Стивънс поучително размаха пръста си пред очите ми.

— Ти знаеш прекалено малко, Дейвид. Всеки, който се връща от зоната на действията, реагира по този начин. Недей да избързваш. Разбира се, аз ще видя какво мога да направя.

Той си отбеляза нещо в бележника.

— Говорещ китайски. Не искаш много, а? С известен опит, нов роб за господин Нерн. По-добре европеец? Предполагам, че ако е китаец, може да се повлияе от Фу, нали?

— Да. Да е роден в Британия и да е англичанин.

— Добре, Дейвид, остави това на мен. — Той въздъхна като човек, който е чувал същите неща и преди.

Върнах се горе и влязох в офиса на секретарката ми. Както обикновено беше празен. Керъл сигурно беше на ранен обед или късно кафе, или една от безкрайните си разхубавителни сесии в дамската тоалетна. Забелязах отражението си в огледалото зад бюрото и потръпнах. Изглеждах десет години по-стар, отколкото съм: повехнала кожа, опъната върху ръбати кости, дълбоки очни кухини, над които имаше гъсти черни вежди, подчертаващи мрачния им вид. Косата ми посивяваше. Добре, че не се гледах внимателно, докато се бръснех. Когато Маргарет почина при автомобилна катастрофа преди десет години, започнах да запълвам празнината, като отдавах прекалено много часове на службата, и то всеки ден. Сега това си проличаваше.

Свих рамене, отидох си в стаята и започнах да се ровя из купчината с дневните задачи.

* * *

Късно следобед главата на Стивънс надникна през открехнатата ми врата.

— Не мога да ти намеря никой от нашите досиета, Дейвид. Но има един тип, който наскоро ни писа с молба да бъде преназначен. Бил е наш човек в продължение на четири години. Има научна степен по китайски от Кеймбридж, родителите са англичани, но е роден в Хонконг. Има чудесни препоръки — бил е учител или нещо такова. Ще свърши ли работа?

— Как се казва?

— Не съм преглеждал документите — Манли се занимаваше с тях — някакъв тип, наречен Аш. Р. У. Аш. Какво ти става бе?

— Нищо — усмихнах се безсилно. — Той не е тип, Стив. Жена е. Бяхме заедно във Виена, преди да отида в Токио.

— Идеално. Значи знаеш всичко за нея. Компетентна ли е?

— Какво? А, да, напълно. — Гласът ми звучеше далечен, като че ли говореше някой друг.

— Прекрасно. Тогава ще я помоля да дойде и да си поговори с теб, нали?

Аз се поколебах.

— Тя ли е единствената, която можеш да ми предложиш?

От една страна, тържествувах, но, от друга, бях леко уплашен.

— Няма ли още някой?

— Боже Господи, старче! Мислиш ли, че имаме много говорещи китайски? Ти си страхотен късметлия, че въобще мога да ти намеря някой, а твоята приятелка Аш е вършила чудесна работа, докато е била при нас.

— Вероятно ще бъде по-добре аз да й се обадя.

— Както желаеш, Дейвид. Ще ти дам телефона й.

Аз вече го знам, помислих си.