Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (23)

21.
Виена

Самолетът на „Луфтханза“ се спусна над Виена: Градът изглеждаше прекрасен. Зимното слънце блестеше по сребристосивите камъни и медно зелените куполи на дворци и църкви, събрани около катедралата „Св. Стефан“. После облаци закриха гледката и двигателите заръмжаха, когато самолетът подскочи по пистата.

Посрещна ме едно момиче от посолството. Заведе ме до тих ъгъл на паркинга, където чакаше местният резидент, седнал на задната седалка на черен мерцедес. Беше Ник Сандърс. Понякога го наричаха полковник Сандърс, защото носеше очила и имаше малка брадичка, като основателя на „Кентъки Фрайд Чикън“. Представата за добродушен чичко не отговаряше на истината. Сандърс беше способен тип, който ръководеше важен участък. Радвах се, че Головкин е решил да пътува през Виена.

Поехме по магистралата към града, но отбихме, преди да стигнем центъра, и тръгнахме покрай сивите води на Дунава и множеството складове и пристани. След няколко мили шофьорът се отдели от реката, нагоре по завоите към „Хоенщрасе“. Пътят се виеше между скалите на Кахленберг, които се издигат северно от града. Пътувахме през борови гори около двадесет минути, после отбихме по черен път и спряхме пред една ловна хижа. Беше дървена постройка със стръмен полегат покрив. Сандърс отвори вратата и ме покани вътре с изискан жест.

— Наех я за два месеца, Дейвид. Надявам се, че ще бъдат достатъчни. Мислех, че ще предпочетеш да отседнеш тук, а не в хотел. Малко е примитивно, но идеално за разпита на онзи тип, когато го пипнем. Много е спокойно…

Наистина беше спокойно и студено като в морга. Влязохме в една стая, претъпкана с тежка дървена мебелировка. По стените висяха еленови рога и глави. Стаята излизаше на балкон от скърцащи греди. Нямаше друг шум, освен свиренето на вятъра между дърветата. През пролука в гората хижата гледаше към каменистите хълмове. Далеч долу се намираше градът, заобиколен от заснежени хълмове от три страни и широките кални води на Дунава от четвъртата. В далечината се виждаше голямото колело в Пратера.

Мина вече цял месец от срещата в Делхи, а седмиците вървяха бавно, ужасно бавно. Головкин беше най-добрата, почти единствената следа, която имах, но първо трябваше да го намерим. Ако не успеехме, бях свършен. Мрежата беше разпростряна из целия свят. Навсякъде бях разпратил молби за проследяване, с подробности и копие от тридесетгодишната снимка, придружено от скица на съдебния ни художник с предполагаемия му образ сега. Особено наблегнах на посолствата и консулствата, близки до Русия и нейните сателити: Хелзинки, Хамбург, Берлин, Виена, Истанбул, Техеран, по целия път до Сеул в Южна Корея. Бедният дявол трябваше да е поласкан — след всички години, прекарани в неизвестност, ако знаеше колко много хора отчаяно искаха да го зърнат.

В началото се появиха няколко фалшиви сигнала, после от две седмици — нищо. Започвах да губя вяра в инстинктите си. Вероятно Головкин пътуваше под фалшиво име. Или видът му се беше променил до неузнаваемост. Или се е пенсионирал. Можеше и да е умрял.

И тогава, както често се случва в разузнаваческата работа, точно когато започнах да губя надежда, всичко изведнъж си дойде на мястото. Сякаш някаква свръхестествена сила се забавляваше с надеждите и страховете ми. Съветският куриер Головкин беше забелязан в Бомбай, когато слизал от полет на „Аерофлот“ от Москва. Оттам пътувал съвсем открито до Банкок, докато Фу бързо подготвял екип за наблюдение в Хонконг. След това той постоянно се намираше под наше наблюдение.

Отседнал в хотел „Ориентал“, обикалял уличните пазари и се срещнал с неидентифициран китаец в един храм до широката, кафява река. Фу ми изпрати увеличена снимка, направена от далечно разстояние и през предното стъкло на кола. Китаецът можеше да е Лин, но снимката беше прекалено замъглена, за да се каже със сигурност.

Запитах се колко от предчувствията ми са верни. Никога нямаше да го узная, ако не хванехме Головкин, и то — дискретно, така че московските му господари да не заподозрат нищо, когато го освободим. Той останал в Банкок три дни. Почувствах невероятно облекчение, когато Фу съобщи, че си е резервирал полет до Москва през Виена, вероятно за да докладва на връзка на КГБ, установена там, или просто по навик. Но така или иначе усетих истинско облекчение. Виена беше идеална. Телефонирах на Сандърс и му съобщих изискванията си. После хванах следващия самолет насам.

* * *

Потреперих и влязох обратно вътре. Двама от хората на Сандърс се присъединиха към нас. Единият беше млад тип, на име Кен Джоунс, с развлечено спортно сако и акцент от Ийст Енд. Знаех, че е преподавал руски в университета, преди да стане наш човек, и че е доста добър. Другият беше висок, тромав мъж на около четиридесет, с безволева брадичка и всички белези на тъпак от висока класа — сив раиран костюм, розова риза, бяла яка, вратовръзка с емблемата на старо училище. Името му беше Харпър, но в разузнаването го познаваха като „Пиленцето“ — умалителното на „Пилешки мозък“. Бях забравил, че и той е във Виена, и когато го видях, оптимизмът ми силно намаля.

Седнахме и четиримата около електрическата печка с един реотан. Пиехме нескафе, мръзнехме и съставяхме план за залавянето на Головкин. После се разпръснахме: Сандърс, за да уреди практическите въпроси, които включваха и докарването на двамата биячи, използвани понякога — австрийци, наречени Шенк и Бауер; а аз останах да чакам в хижата.

Преди да тръгне, Кен Джоунс ми показа как да запаля и поддържам огъня в двете камини, отопляващи къщата — масивни квадратни съоръжения, покрити със зелени кахлени плочки и стигащи до гредите на тавана. След няколко часа температурата стана поносима. Запалих огън и в стаята с балкона — пред хижата имаше достатъчно дърва — и започнах да се наслаждавам на тишината и на удобните вехти мебели.

Прекарах целия следобед сам. Около четири часа стана тъмно и градът заблещука със сребристи светлинки под балкона. Чудех се какво да правя за вечеря, когато тишината се наруши от ръмженето на кола, която бавно се изкачваше по пътя. Фаровете й осветиха прозорците и тя спря. Отидох до вратата, като се чудех защо Сандърс се връща — не го очаквах до сутринта.

Дребна фигурка в червен анорак стоеше сгушена до вратата. Рут. Тя се усмихна широко.

— Здрасти, Дейвид.

За момент онемях от изненада. Бях решил Рут да е тук при разговора с Головкин. Беше срещала Левшина два пъти, а аз можех да имам нужда от втори човек да убеди Головкин, че знаем всичко. Но не я очаквах преди следващата сутрин. Още не бях свикнал с мисълта, че ще сме под един покрив, и то тук — във Виена, където бяхме любовници. Почувствах внезапно неудобство и сигурно е проличало по лицето ми.

— Не се ли радваш да ме видиш?

Тя влезе в мрачния коридор и ме целуна.

— Знам, че идвам един ден по-рано, но след като ти тръгна, от Фу се получиха много съобщения. Хемлок щеше да ти ги прати по куриер, но реших, че щом така или иначе аз идвам, нищо не ми пречи да ти ги донеса.

Тя бръкна в джоба на анорака си и ми подаде син плик.

— Благодаря — измърморих аз. Все още чувствах неудобство. — Как стигна дотук?

— Звъннах на Сандърс, когато пристигнах във Виена. Знам номера в дома на резидента, защото преди работех тук. — Тя се усмихна леко. — Не помниш ли?

— Не бих могъл да забравя.

— Той дойде на летището и ме изпрати направо тук с фолксвагена, който е наел за теб. Мислел, че ще имаш нужда от собствен транспорт, и някой от тях щеше да ти го докара тази вечер.

Кимнах.

— Добре. Надявам се, че никой не те е видял на летището.

Рут се изчерви.

— За бога, Дейвид. Стори ми се, че мястото не гъмжи от агенти на КГБ, а и аз се постарах да съм незабележима. Знам, че съм безполезна, но не чак дотолкова.

— Извинявай.

Обърканите ми чувства ме превръщаха в тромав идиот. Забързано смених темата:

— Слушай, защо не отидеш да си избереш къде да спиш — мястото е огромно и можеш да избираш между осем стаи. После ще вечеряме и ще ти кажа какви са плановете ни.

Тя рязко излезе от стаята и чух скърцането на стълбите, докато отварях синия плик.

Вътре имаше няколко снимки на Головкин в Банкок. Вървеше по тясна улица и те бяха направени отгоре, очевидно от някой прозорец, но се виждаше достатъчно ясно. Сега можехме да го идентифицираме веднага щом пристигне. Той беше елегантен възрастен мъж, със слабо, волево лице. В плика имаше и разочароващо съобщение от Фу, че Головкин стигнал до Бомбай, но после се настанил в хотел и отказал резервацията за полета си. Силно се надявах, че не е променил решението си и няма да тръгне по друг маршрут. Но поне го държаха под наблюдение. Сега можех само да чакам и да се надявам.

* * *

На следващия ден дойде Кен Джоунс и постави навсякъде микрофоните. В кухнята имаше два касетофона — в случай че единият се повреди. Микрофоните бяха скрити в еленовите глави по стените на главните стаи.

Валтер Шенк и Хорст Бауер, двете горили на Сандърс, дойдоха при нас като охрана, а всъщност изпълняваха ролята на надзиратели. Рут и аз живеехме в ледено целомъдрие. През деня планирахме работата си делово, а нощем потиснато се оттегляхме по стаите си. На втората вечер излязохме да вечеряме в една кръчмичка навътре в гората. Искаше ми се да отидем до Клостернойберг, но когато стигнахме до колата, загубих смелостта си.

Всеки ден очаквахме Головкин, но той не се появяваше и аз отново започнах да се изнервям. На четвъртия ден увереността ми, че се е прибрал в Москва по друг маршрут, се затвърди. На петия бях убеден, че сме се провалили. Тази същата вечер Шенк и Бауер се разбунтуваха срещу еднообразието и скуката на работата си, която се състоеше в охраняване на двама души, които не се намираха в опасност. Те се оттеглиха в кухнята с бутилка шнапс и се напиха.

Рут и аз вечеряхме скромно с хляб и салам, придружени с бутилка бяло вино от Гумполдскирхен. Около десет се качихме горе. На площадката Рут спря и погледна през прозореца. Видях тялото й да се напряга.

— Какво има?

— Мисля, че видях нещо да се движи там.

Не видях нищо, освен сняг и черните сенки на дърветата, но слязох долу и наредих на Шенк и Бауер да излязат навън и да проверят. Мърморейки, те облякоха палтата си и излязоха на студа, като оставиха облак от алкохолни пари зад себе си.

Върнаха се след двадесет минути.

— Диво прасе — измърмори Бауер. — Казва, че е австрийско, а не от КГБ.

И двамата се разсмяха гръмко, прошепнаха няколко ругатни за лудите англичани и отново се запиха.

Върнах се до стаята на Рут и почуках. Не последва отговор, затова влязох вътре. Тя стоеше гола и гледаше през прозореца. Обхванах с поглед познатата тънка талия и заоблени бедра. Бял белег проблясваше високо на единия й крак, точно под извивката на хълбока й. Тя се обърна рязко и загаси единствената лампа до леглото. Разбрах, че не иска да видя другите белези по тялото й.

— Всичко е наред — казах аз. — Няма никой навън.

Прекосих тъмната стая и взех лицето й в ръцете си. Нежно я целунах. Тя бавно обви ръце около врата ми и отговори на целувката. Отначало колебливо, с треперещи устни, после с почти груба страст. Поведе ме към голямото дървено легло.

По-късно лежахме един до друг, потънали в мекия дюшек. Говорехме за миналото. След това отново започнахме да се любим. Рут беше изобретателна и страстна както винаги, но предишното отчаяние го нямаше. Беше заменено от жизненост, която много ме зарадва. Накрая, в ранните сутрешни часове, заспахме в прегръдките си.

* * *

Събудих се от звъна на телефона. Рут спеше с глава на гърдите ми. Обаждаше се Сандърс. Попита дали искам да карам ски в десет часа. Това означаваше, че Головкин е във въздуха и ще пристигне на летището в десет. Почти изкрещях от облекчение. Не го загубихме; акцията започваше отново.