Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (34)

32.
Хонконг

Пристигнах в Хонконг късно през нощта. Забавиха няколко часа самолета на летище Банкок. Когато най-после излетяхме, капитанът съобщи, че полетът ни ще продължи по-дълго от необходимото, защото не можем да поемем по нормалния маршрут над Виетнам. Не каза защо, а когато попитах стюардесата, тя не знаеше.

Взех такси от „Кай Так“ до хотел „Мандарин“. Улиците бяха по-тихи от обикновено. На входа на тунела към залива имаше полицаи в бронирана кола. На острова видях патрули на „Гурка“ по ъглите на улиците. На пушките им бяха поставени щикове. Вероятно е имало бунт или нещо такова, но аз бях прекалено уморен, за да се тревожа.

В осем на следващата сутрин напуснах хотела и хванах автобус до Станли, малко селце на другата страна на острова, където Фу щеше дискретно да ме вземе с лодката си. Както винаги, той беше доста внимателен по отношение на безопасността. Автобусът премина покрай няколко патрули от полка „Гурка“: дребни фигурки в каки униформи, застанали до военните коли. Тук-там се виждаше по някоя картечница, полускрита зад чувалите с пясък.

Станли беше странно място — приличаше на скромен английски курорт в Кент или Съсекс. В залива бяха закотвени няколко джонки и лодки, които се полюшваха по вълните, но основното население тук беше европейско и китайците бяха външни хора — свят, далеч от дивашките тълпи и ориенталските миризми на Каулун и Уанчай.

Отначало си помислих, че тук въобще няма китайци, с изключение на слугините и кулитата, чистещи пътищата. После разбрах, че просто имаше равен брой европейци и китайци, а не съотношението двадесет към едно, на което бях свикнал в Хонконг.

Разходих се по крайбрежната алея под палмите, към „Роза и корона“ — английска кръчма, която се намираше в партера на един блок близо до морето. Под дъбовите тавански греди (имитация) имаше доста европейци с елегантни обувки, шалчета на врата и карирани сака. Всички пиеха наливна бира „Сан Мигел“, по пет долара халбата. Естествено — беше неделя сутрин. На стената имаше мишена за стрелички, портрет на кралицата и редица рисувани щитове зад бара — гербове на английски колежи и клубове. От грамофона се чуваше „Аз съм пияч на сайдер“.

Имах още доста време до срещата с Фу, така че седнах до прозореца с бира в ръка и се загледах в преминаващите китайци. Те надникваха през прозорците, озадачени от сериозната група европейци, седнали на столчетата до бара. Разликата с китайските барове беше огромна: нямаше гръмовен смях, по пода не се лееше бира, не се чуваше оглушителна кантонска реч. Но атмосферата в бара беше определено напрегната и всички бяха дошли необикновено рано. Дочух части от разговорите и разбрах, че е станало нещо важно. Не знаех нищо за събитието, след като прекарах последните двадесет и четири часа затворен в самолета, а после и в хотелската стая.

— Стотици танкове — избоботи един мъж с червендалесто лице и покрит с капиляри нос на пияница. — По новините съобщиха, че руснаците искат свикване на Съвета за сигурност.

— Страхотна работа ще свърши това — рязко каза някой друг. — Бомбардират села. Битки във въздуха — всички граждански полети са отклонени на юг от Сайгон.

— Горят мили от джунглата — сигурно използват напалм.

Отидох до бара и си поръчах още една бира. Червендалестият мъж я плати с великодушен жест и ме привлече в техния кръг, като почти не прекъсна спомените си от японската окупация през 1941 година.

— Благодаря, много сте любезен — казах аз. — Наздраве. Станало ли е нещо? Пристигнах от Англия снощи и не съм слушал новините.

— Господи! Не сте чули? Става ли нещо? Да, бих казал, че става нещо. Проклетите китайци нападнали Виетнам, това е събитието, човече.

— Мили Боже! — казах аз. — Имате предвид някакъв граничен инцидент?

— Граничен инцидент? — изсмя се той. — Имам предвид нахлуване! Война! Съобщиха го по радиото, старче. Танкове, бомбардировачи, хиляди дребни жълти човечета. Бум, бум! Та-та-та! — Той направи движение, като че ли стреляше с автомат. — Страхотна работа. Нека кретените се избият един друг. По-добре, отколкото да убиват нас.

Другите се изсмяха в отговор.

Допих бирата си бавно. В мислите ми се появиха спомени от японската и корейската война. Почувствах, че ми се завива свят. Никой не забеляза, че си тръгвам. Забързах по брега, към края на постройките и празния плаж. Фу ме чакаше в „А-Ма“. Двигателите й мъркаха кротко над плясъка на вълните по брега.

* * *

Фу не проговори, докато не изминахме солидна част от пътя за Лантау.

— Военните се обадиха малко след като напусна хотела, Дейвид. Има телеграма за теб. Ще я донесат в Лин Чиао. Съмнявам се, че в нея ще има повече информация, отколкото в новините.

— Какво, по дяволите, става? Каква е тази история за нахлуването на Китай във Виетнам?

— Не е точно нахлуване, Дейвид. Съобщението на Пекин гласи, че това е само ограничена наказателна акция. Ще разрушат бункерите с ракетите. Мисля, че вече са ги бомбардирали.

— Значи китайците знаят за оръжията?

Фу сви рамене.

— Предположението ми е също като твоето, Дейвид, но сигурно знаят. Разбрах, че бункерите не са далеч от границата.

— Дали случайно не знаеш, Бен? Ти винаги си имал доста добри източници на информация.

За момент Фу изглеждаше не съвсем искрен.

— Не, този път не знам, Дейвид, но в Пекин има умни хора. Смятам, че са усетили какво става, веднага щом корабът с ракетите е пристигнал в Хайфон.

Той се наклони, за да избегне пръските от вълните. Изведнъж гласът му прозвуча остро, надвиквайки шума от двигателя:

— Руснаците изиграха мръсен номер. Жесток. Китай не заслужава това. Все пак добре, че оръжията не отидоха в Тайван. Китай има поне земна граница с Виетнам.

— Значи мислиш, че китайците ще унищожат ракетите и бункерите, а после ще се оттеглят? Никога не съм чувал за толкова елементарна война. Обикновено нещата излизат извън контрол…

— Не и този път — извика той самоуверено. — Китай няма да се набута в бъркотията, както направиха американците. Те ще унищожат бункерите, ще изгорят няколко села, за да покажат силата си, и после ще се върнат обратно. Всички ще се чудят защо въобще е имало някакво раздвижване, с изключение на нас — знаещите.

Навлизахме в заливчето на Лин Чиао, затова не довърших разговора. Фу върза лодката на кейчето и се качихме по стълбите до бялото бунгало.

На терасата стоеше Рут. Силните й крака на плувкиня изглеждаха тъмнокафяви под бялата хавлия. Очевидно беше плувала в зимното море. Потръпнах, макар да имаше достатъчно слънце, което да затопли закътаното заливче. Рут изглеждаше щастлива и спокойна. Обви ръце около врата ми.

— О, Дейвид, толкова се радвам да те видя!

Тя ме целуна по бузата и започна да отстъпва, но аз я задържах плътно до себе си и страстно я целунах. Свободната ми ръка се плъзна надолу по гърба й. Достигнах твърдия мускул на бедрото й, обхванах задните й части и я притиснах силно. Исках да я задържа там завинаги, но тя не отговори и се отдръпна.

Фу изчезна в бунгалото, а Рут ми донесе една бира. Поведе ме към парапета на края на терасата. Седнахме там един до друг. Не се чуваше никакъв звук, освен плясъка на вълните по плажа. Рут се извърна от мен и мълчаливо се загледа в плажа. Прокарах пръсти през тъмната коса, падаща по раменете й.

Когато се обърна отново към мен, видях, че очите й са влажни.

— Дейвид, скъпи Дейвид. — Тя нежно обхвана с ръце лицето ми. — Трябва да ти кажа нещо — поколеба се и погледна настрани. — Ох, Боже, толкова е трудно…

Изведнъж разбрах. В погледа й имаше спокойствие и сигурност, които не бях виждал преди. Усетих промяна още когато я видях на терасата. Почувствах остра болка в гърдите, като че ли някой ме беше пробол с нож. Не го казвай, искаше ми се да изкрещя, остави ме да си въобразявам! Не ме унищожавай! Вместо това се усмихнах тъжно.

— Мисля, че вече разбрах.

— Ще остана тук с Бенджамин — каза тя. — Обичам го. Нуждая се от него и той от мен.

— Така и предположих — произнесох спокойно. — Когато те видях преди малко, усетих промяната. Предположих какво се е случило. Надявам се, че ще си щастлива, Рут. Заслужаваш го повече от всеки друг, когото познавам.

— О, Дейвид, толкова си мил. — Тя погледна надолу към ръцете си. — Вероятно щеше да е по-добре, ако беше побеснял и ме беше ударил. Да, щастлива съм. Никога не съм била толкова близка с някого, но съм и тъжна. Не исках да те направя нещастен. Ти си този, който заслужава да бъде щастлив, а не аз. Аз просто имах късмет. Ти си пропуснал страшно много от живота. Ти си най-милият човек и беше така прекрасен с мен, когато изпаднах в депресия. Отплащам ти се по твърде гнусен начин, просто не знам как да ти обясня.

— Никога не се опитвай да обясняваш, скъпа. Разбирам те. Аз никога не бих могъл да ти дам това, което искаш.

Изправих се и й обърнах гръб. Исках да направя нещата лесни за нея. А и исках да остана сам. Разузнавателната операция, която изпортих, завърши с война… момичето, което обичах, ме предаде… не, не бях справедлив, може би аз я бях предал. Ако не бях такъв проклет нерешителен глупак, сега можеше да е различно. Беше едва десет и половина, но усещах, че денят ме е съсипал.

Тя ме целуна отново, целомъдрено, като дъщеря.

— Надявам се, че няма да ме намразиш, Дейвид. Ще е ужасно да те изгубя като приятел, много важен приятел. Но трябваше да ти кажа веднага. Аз ще… — Спря, като че ли я болеше да говори, но продължи: — … ще се омъжа за Бен след няколко седмици.

— Чудесно, Рут. Наистина се радвам и за двама ви. Хайде да отидем да намерим Бен. Трябва да го поздравя.

— Аз ще го намеря.

Рут явно усети, че искам да бъда сам. Наблюдавах я как преминава по терасата. Не можех да откъсна погледа си от разрошената от вятъра коса и нежното й лице.

Почувствах се ужасно самотен. В проблясък на самосъжаление видях унилите бъдещи години: непрестанни подслушвания, хиляди досиета, кръчмата на гарата и празния апартамент в Чизуик. На два пъти Рут ми беше помогнала да избягам от сивотата на секретния свят, който постепенно ме унищожаваше. Сега отново щях да потъна в него, откъснат от истинската човечност, обратно долу между мъртвите.

Но също така осъзнавах, че нямаше да мога да се справя с това объркано момиче с дълбока душевност. Не можех да се превърна в магическата бащина фигура, от която тя силно се нуждаеше. Тя беше израснала като китайка и винаги е искала „тайпан“ — господар, повелител и всеотдаен любовник. Надявах се, че наистина го е намерила. Исках да намразя Фу, макар и да знаех, че това би било крайно несправедливо, но не можех. Просто чувствах ужасна, потискаща мъка: дълбоко вътре, където никой не можеше да види, както беше казала Левшина. Мъката на отхвърления любовник, на изгубеното приятелство и мрачната перспектива на бъдещите самотни години.

* * *

Тогава изведнъж тягостната тишина беше нарушена и аз се върнах към ежедневния живот. Фу се появи на вратата. Хеликоптер с военни знаци мина над главите ни и се скри зад скалата на гърба на къщата. Ято чайки се издигнаха с крясъци във въздуха, после двигателите утихнаха и хеликоптерът спря.

Едва имах време да разтърся ръката на Фу и да избъбря няколко поздравления, когато един от военните се показа на пътеката към бунгалото. Той внимателно придържаше голям плик, покрит с восъчни печати, като че ли носеше скъпоценните камъни от короната. Изглеждаше съвсем млад, въпреки лейтенантските нашивки на пагоните. Или просто аз се чувствах необикновено стар.