Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (33)

31.
Лондон

Беше един месец по-късно, почти краят на януари. В правителството имаше доста неприятни разправии. Министерството на външните работи отправи тежки упреци към Уокър, който настоя да поеме отговорността за провала. После досиетата бяха прибрани. Знаех, че не сме стигнали до края на събитията, започнали в Катманду. Имах чувството, че каквото и да се случи по-нататък, то ще бъде лошо. Но бях загубил играта, така че просто се придържах към нормалния живот — ходех на работа и размествах досиета от една на друга купчина.

Чувствах се потиснат от напрежението, от сигурността, че зад ъгъла ни чака нова неприятност, и от безсилието при мисълта, че не знам какво да направя по въпроса. След усилената работа и дългите полети на Изток и обратно апартаментът ми в Чизуик изглеждаше противно празен, когато се прибирах вечер.

Рут беше в Хонконг. Изпрати ми няколко картички. Всеки ден я очаквах да се появи, но тя не го направи. Това засилваше депресията ми. Нуждаех се от нежността й и от закръглените, успокояващи бедра. Два пъти звънях на номера на Фу в Хонконг рано сутрин, за да разбера какво става с нея, но нямаше отговор. Възнамерявах да позвъня отново, но не посмях поради обичайната си нерешителност по отношение на личния ми живот. Вместо това започнах да посещавам кръчмата на гарата всяка вечер, когато слизах от влака, за да отложа самотната вечеря и студеното легло колкото се може по-дълго.

Усетих, че винаги, когато имам черни моменти, ставам редовен посетител на кръчмата. Тя беше неподдържано, тъжно място, с небръснат собственик и скапана бира. Но мъката обича компания, а клиентелата беше дружелюбна. Почти всички бяха стари и неженени, без значение дали по избор, развод или овдовяване. Търсеха разтуха в мръсни вицове и алкохолна забрава. Повечето не се бяха променили за десет години и усетих страх при мисълта, че прекалено бързо и аз станах от редовните.

* * *

Една сутрин седях в кабинета си в лошо настроение. Докато идвах от „Ватерло“, леден вятър ме пронизваше през шлифера. Бях прекалено зает, за да забележа, че застудява солидно, и да си облека палтото. Дори в десет часа небето беше толкова черно от дъждовните облаци, че имах нужда не само от лампите на тавана, но и от настолна. Борех се с комбинацията на сейфа, когато полицаите от пропуска се обадиха да ми съобщят, че при мен се качва куриер от американското посолство.

Беше млад, типичен служител на Фирмата — униформен сив костюм, тен от кварцова лампа, много къса коса. Подаде ми пакет, покрит със зелени печати, и аз се разписах за него. Отворих го веднага щом куриерът си тръгна. На външния плик имаше печат „Лично или само чрез дипломатически служител“. Вътрешният беше адресиран до мен и с печат „Строго секретно — само за служители на САЩ или Великобритания“.

Вътре имаше няколко документа: сателитни сведения и снимки, доклади от агенти, неназовани, но описани с обичайния жаргон като „редовни и сигурни“. Всъщност единственото доказателство, от което се нуждаех, бяха сателитните снимки — невероятно ясни отпечатъци на дълги, с форма на молив ракети, разтоварвани от транспортьори и пренасяни в бетонни бункери в джунглата. Дори без забележките на гърба се виждаше, че лицата и униформите на дребните войници са виетнамски. И без радиационния доклад с дълги технически обяснения ставаше ясно, че бойните глави са ядрени.

Прочетох всичко два пъти, после още веднъж. Не беше сън, а кошмар — истински. Виетнам се беше сдобил с ядрени оръжия. Изведнъж всичко стана кристално ясно. Бяхме измамени — нарочно, цинично и гениално. Отдалечената фигура на генерала от КГБ, наречен Киров, придоби реалност.

Лин беше предател на Тайван. Всъщност той никога не е бил техен човек. Никога не е губил вярата си в комунизма на Киров от четиридесетте години. Може да е бил съветски агент още преди да се запознаят в Индокитай. Или тя го е прелъстила във вилата в Южен Китай — с идеология, с тялото си, с пари? Никога нямаше да узнаем. Но останалото беше болезнено ясно. Той се е върнал в Китай като агент на КГБ. Обвиненията в предателство по време на съветско-китайските разправии са били истина, но някак си е успял да избяга. Къде е живял в следващите няколко години? Може да е създавал новата си самоличност в Индонезия. Може да е получил убежище в самия Съветски съюз.

Във всеки случай сега вече беше очевидно, че Киров го е настанила в Хонконг в началото на шестдесетте години с идеална легенда и неограничени фондове. Тя го е накарала да стане националистически агент. И той го е направил — двоен агент с помощници из Южен Китай, Непал, Хонконг и Япония. Възможно ли е тя да е планирала провала му в Червен Китай, за да му даде препоръка пред националистите?

Ракетите са били предназначени за Виетнам. Това е открил бедният Чан Ли в Катманду. Зачудих се как — може да е чул или прочел нещо и да е събрал две и две. Но не е имал възможност да се свърже с Тайван и да ги уведоми, че Лин е предател. А и те щяха да повярват на Лин — старшия агент, ръководителя на мрежата, човека, на когото са се доверявали в продължение на петнадесет години.

Но Чан Ли — нещастното, безпомощно копеле — разбрало, че Виетнам е заплаха за Тайван и всички азиатски страни, включително Китай. Опитал да се свърже с приятелско посолство (единственото действие, което можел да предприеме), но Лин го изпреварил и убил. Вероятно, ако Слейтър не е бил пияница и лентяй… Нямаше смисъл да се умува. Чан Ли беше мъртъв, а ядрените оръжия — във Виетнам, в приготвените бетонни бункери, недалеч от китайската граница, както твърдеше ЦРУ.

Погледнах през прозореца към ръждивите релси, като отчаяно търсех сигурност в познатите неща.

Дали залавянето на Рут в Хонконг е предупредило Лин? Знаел ли е за нея от самото начало? Точно оттогава Киров започна да използва Тайван като примамка. Знаел ли е Головкин, че са го използвали, за да ни подхлъзнат фалшива информация? Надали — спомних си животинския ужас в очите му по време на разпита в ловната хижа. Използвали са го, без да разбира, благодарение на съсипаните му нерви и любовта му към една умираща жена, която някога е била приятелка на Киров. Опитът ни за изнудване на Головкин е съвпаднал чудесно с майсторския план на Киров. Усетих физическа болка при мисълта, че напълно непознат човек някак си беше прочел мислите ми. Бяха използвали и мен…

Естествено, товарният кораб е бил за заблуда. Истинската доставка е станала ден-два по-рано или по-късно, в Хайфон. Дори не бяхме забелязали. Никой никога не можеше да докаже, че виетнамските ракети са дошли от Русия. Всъщност аз самият в продължение на месеци бях заблуждаван с доклади, че руските оръжия отиват в Тайван, което се оказа абсурдно. Не, никога не можех да докажа връзката с Русия. А след провала в Хаката, поне половината военни и политически мозъци в западния свят нямаше да ми повярват, дори и да можех да я докажа.

Не схващах всичко, но щях да имам време, прекалено много време за в бъдеще, за да си обясня ситуацията. За момента беше достатъчна и голата истина. Потръпнах пред таланта, цинизма и бруталността на мозъка, който беше създал всичко това.

Стегнах се, прибрах документите на ЦРУ обратно в плика и звъннах в личния кабинет на шефа.

— Нерн е на телефона. — Гласът ми звучеше почти нормално, но ръцете ми трепереха. — Мога ли да се кача и да се срещна спешно със сър Йън?

Секретарката ми отговори, че след половин час шефът тръгвал за ежеседмичната си среща с министър-председателя.

— В такъв случай мисля, че ще е разумно да се кача веднага.

Отидох до асансьора с чувството, че съм висок само тридесет сантиметра.

* * *

В деня, когато получих бомбата на ЦРУ, Киров се намираше в Москва. Тогава не го знаех, но след няколко дни „Правда“ публикува кратък доклад за приема, оказан от генералния секретар и президент Леонид Брежнев на генерал-майор Надя Александровна Киров. Тя била наградена с орден „Ленин“ и назначена за заместник-председател на Комитета за държавна сигурност — КГБ. Накратко, малката Надя Александровна от Ленинград беше достигнала върхове, твърде близки до центъра на съветската власт. Имаше и малка снимка. Киров притежаваше кръгло майчинско лице и изглеждаше много мила.

Неясната снимка от вестника е все още единствената, която имаме в досието на Киров. Оттогава тя не се беше появявала на обществени места, но всеки турист би могъл да я снима през онази сутрин в Москва.

Тя напусна Министерския съвет точно преди дванадесет. Вървеше бавно по изравнения златист пясък в центъра на Кремълския площад. Не валеше сняг, но зимното слънце беше доста студено. Киров беше облечена в добре скроено сиво-синьо палто с обърната яка. Тя премина покрай невидимата линия, която разделяше солидно охраняваните правителствени кабинети от ъгъла на Кремъл, отворен за публиката. Един милиционер хвана автомата си в лявата си ръка и й отдаде чест.

Генерал Киров седна на синята мраморна пейка до статуята на Ленин, която дори през зимата е обградена от лехи червени цветя. По чиста случайност един млад трети секретар от посолството ни в Москва също седял на тази пейка. Пристигнал в Москва само преди три седмици, той все още обикалял и разглеждал забележителностите. Когато снимката се появи в „Правда“, той потвърди, че това е Киров.

Уудс каза, че генералът замислено се взирала в бронзовите черти на основателя на Съветския съюз, като че ли й се виждало странно, че статуята гледала към лабиринта от пасажи в Кремъл, а не към реката и света отсреща.

Група немски туристи влизали в църквата „Архангел Михаил“ и се възхищавали на покрива й, който представлявал купчина златни куполи. Никой от туристите не погледнал повторно хубавата сивокоса жена на мраморната пейка.

Високият глас на екскурзовода от „Интурист“ монотонно обяснявал: „В тази църква са гробовете на всички царе на Русия, с изключение на последния цар Николай, погребан в Урал.“ Лека усмивка се появила на устните на генерала, като че ли тя виждала хумора в този лицемерен евфемизъм. Погребан в Урал? Е, това е начин да се опише убийството чрез разстрел, обезглавяване, изгаряне в бензин и хвърлянето в минна шахта.

Всъщност тя седяла там само за да изчака колата си, която се появила след малко, скърцайки по пясъка — дълъг черен „Зил“ с червен флаг на капака. Камбаните на Кремъл забили и известили дванадесет часа. Плътните звуци отеквали между старинните сгради. Киров се настанила на кожената седалка на зила. Имала вид на човек, доволен от света и себе си. Колата преминала през тясната порта на Спаската кула и Киров отвърнала на поздрава на охраната. Колата набрала скорост и прелетяла по Червения площад. Гумите й изсвирили по паветата.

* * *

За мен следващите няколко дни бяха отвратителни. Победиха ни, но се оказах по-зает, отколкото щях да съм, ако бяхме спечелили. Новата ситуация във Виетнам означаваше, че трябва да се пишат документи за Комитета по отбраната и да се приготвят кратки доклади за тайната среща на Бермудските острови между министъра на външните работи и американския държавен секретар. Три нощи напусках службата в ранните утринни часове. Правителствената кола ме караше до вкъщи по мълчаливите улици. Имах чувството, че сме във военно време.

Имаше един спокоен ден — когато се състоя срещата на Бермудските острови. Извикаха ме при шефа, в орловото му гнездо на последния етаж, обзаведено с антикварни мебели и гледащо през реката към Парламента. Не знаех какво да очаквам, а и всичко беше толкова катастрофално, че не ми пукаше особено много.

— Дейвид — каза Уокър, като че ли за първи път откриваше името ми. — Моля, седни.

Той ми наля два пръста „Гленморанджи“.

— Наздраве. — Той отпи солидна глътка от собственото си питие. — Мислиш ли, че можем да се доверим на китайците, Дейвид? Имам предвид на Китайската народна република?

— Трудно е да се каже, шефе. Нещата се променят драматично на всеки няколко години. Аз бих се страхувал от всяка държава с осемстотин милиона население, половината от които гладуват.

— Да. — Уокър нежно поглади чашата превъзходно уиски. — Нашите политици също не са наясно по въпроса. На Бермудските острови не можаха да се решат дали да съобщят на китайците за откритието на ЦРУ, или не…

— Господи, Йън! Разбира се, че трябва да им кажем. Ще научат някак си и ако открият, че ние не сме ги предупредили, никога вече няма да ни се доверят.

— Дали вече знаят, Дейвид? Можеш ли да си сигурен? Няколко ракети, внесени тайно и погребани в джунглата? Китайците нямат дузини сателити, обикалящи около Земята с камери, подобно на янките.

— Не, но те имат солидно количество добри, старомодни шпиони. Не мога да повярвам, че те не знаят поне колкото нас.

— Може и така да е, но аз лично не мога да съм сигурен на този етап. Както и да е, искам ти да откриеш как стоят нещата. Накарай прихващателните станции в Хонконг да работят извънредно, макар да се съмнявам, че това ще помогне — важните неща в Китай се разпространяват с куриери. Виж и дали онзи тип Фу може да ни помогне чрез тайните си източници, които ни струват цяло състояние. Раздвижи и хората в Токио. Положението е твърде деликатно — трябва да узнаем какво мислят китайците, как могат да реагират. Можеш да си сътрудничиш с янките, но, за бога, дръж ги настрани — те са прекалено тромави.

Уокър се изправи и отиде до ореховото си бюро. Седна зад него и постави и психологическа, както и физическа дистанция между нас.

— Беше лоша операция, Дейвид. Не съм сигурен, че нашите политици осъзнават напълно как Москва ни прекара, но ти и аз знаем. — Той замълча, за да ми даде време да преглътна укора. — Започвай сега ти самият. Наглеждай работата лично. Не проваляй и това.

Бих искал да те видя дали щеше да се справиш по-добре, помислих си аз, но не казах нищо и се изправих да си ходя.

— Между другото — погледна ме той любопитно, — къде е Аш? Тази, която работеше с Фу и трябваше бързо да бъде върната в Лондон?

— В отпуск. Всъщност — в Хонконг. Тя е родена там.

— Така ли? Е, предполагам вече е без значение.

Изражението му беше непроницаемо. Зачудих се колко ли знае.

— Странно как се менят времената. Никой от предшествениците ми не е давал работа на момичета, освен като на секретарки. Трябвало да имат хубави крака и да са от добри семейства, казваше Синклер…

— Но в армията имаше доста жени през последната война, също и при нас.

— Предполагам, че е така, Дейвид. И твоята е от този тип. Смела. Прати я при мен, когато се върне. Трябва да й намеря нещо полезно, с което да се занимава.

Никакъв шанс, помислих аз, но моментът не изглеждаше подходящ да му съобщя, че не е твърде вероятно да види Рут отново в тази сграда.