Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (9)

7.
Лондон

В деня, когато Фу пристигна в Банкок, аз се срещнах с Рут за втори път. Шофирахме поотделно до безопасната квартира в Камбъруел, която се намираше под железопътния виадукт. За двадесет и четири часа тя много се беше променила. Вчера беше нервна и предпазлива. Сега — стегната, жизнена, делова. Никой от нас не спомена миналото.

— Кажи ми как се справи с професора — помолих аз.

— Какво искаш да знаеш? — Тя се засмя. — Той е много сладък. Говорихме си за Китай и Хонконг в продължение на часове в неговата розова градина. После ме заведе в един китайски ресторант, наречен „Максим“, представяш ли си, на авеню „Нортфилд“. Ядохме патица по пекински. Беше разкошно.

— Той каза, че твоят кантонски и мандарински все още са доста добри. Виж, Рут, искаш ли да се заемеш с това? Ако искаш, ще трябва да си на Изток след две седмици. Естествено, ние ще уредим нещата с училището, но ти как се чувстваш по въпроса?

— Мисля, че наистина го искам, Дейвид. Искам да се върна. Писна ми да учителствам. Знам, че не е редно, но е така. Мислех, че ще мога да се уредя в Лондон, но съм готова да отида в чужбина.

Помислих се, че и аз предпочитам тя да остане в Лондон. Много го предпочитах. Но казах:

— Не, не чужбина. Отиваш на Изток. Поне за няколко месеца, всъщност — за колкото е необходимо. Ще ти дадат договор за шест месеца, но съм сигурен, че отново ще стане постоянен. Хората непрекъснато се връщат по този начин.

— Към кое посолство ще ме прикрепят? Вчера ти каза Хонконг, но той е английски, не е възможно да имаме посолство или консулство там.

Поклатих глава.

— Ще работиш нелегално. Без дипломатически имунитет. Без протекция. С фалшива самоличност. Ще си прикрепена към местния резидент. Разбира се, там имаме повърхностно разузнаване — във военното и морското управление, също и в колониалното правителство. Но нашият човек работи независимо, с няколко помощници — не само в Хонконг, но и в други части на Азия, където нямаме посолства.

Рут ме погледна разколебано.

— Не съм сигурна, че това е по моята част.

— За това си била тренирана.

— Да, но толкова отдавна… Кога трябва да започна?

— Ако искаш — още днес. Ще имаш доста да си припомняш, при това — бързо. Ще е различно от Виена, разбира се. Може да е опасно. Надявам се, не, но ти знаеш как е в Азия. Израснала си там.

— Поне ще е някаква промяна. — Тя потъна в мисли за няколко секунди, после ми се усмихна. — Е, добре. Щом се хванеш на хорото… Ще го направя. Знам, че не съм с всичкия си…

— Задължително е да си смахнат, щом работиш тук, скъпа.

Вратата се отвори широко, за да пропусне Изумителната Грейс, дракона, който поддържаше къщата. Тя беше бивш сержант с фигура като направена от няколко чувала цимент, покрити с мушама.

— Колата е тук — изръмжа към мен тя и отново излезе.

— Каква кола? — попита Рут.

Размърдах се неспокойно. Винаги можеш да си сигурен, че Грейс ще обърка работата.

— Ако, само ако искаш да приемеш работата, ще те помоля да се върнеш с мен до офиса за остатъка от деня. А не можем да позволим да те виждат. Ще те изведем на задната седалка на кола и после ще те върнем по същия начин.

Рут се разсмя.

— После трябва да идеш до регистрацията и да се обадиш на Хемлок.

Боб Хемиок беше шефът на регистрацията и откак се помня, всички го наричаха Хемлок.

— Той ще ти даде да прочетеш няколко досиета в една от сигурните стаи.

Помислих си, че също ще я инструктира отново и ще я накара да попълни всички формуляри. Но аз нямаше да го направя. Прекалено много неприятни спомени.

Прекосихме обрасналия заден двор и отидохме до гаража, където чакаше колата. Рут още се кикотеше.

— Не е смешно — казах остро. — Става дума за безопасността ти, по дяволите.

— Разбира се. — Тя се усмихна и затвори вратата на колата.

* * *

През целия следобед Рут разглежда досиета и телеграми. Дойде в стаята ми около четири с голям куп документи. Изглеждаше уморена.

— Господи, могат да сложат поне няколко възглавници и климатична инсталация там долу.

Стаите на документацията са малки противни помещения с твърди столове и без прозорци. Сигурно са направени така, за да те накарат да не се мотаеш и да прочетеш само това, което ти трябва.

— Съжалявам. Оплачи се на Хемлок, не на мен. Е, стигна ли до някакъв извод?

— До какъв извод да стигна? Някакъв китаец в Катманду звъни на впиянчения ни първи секретар. Не се появява на срещата. По-късно е намерен убит. — Тя сви рамене. — Какво от това?

— Важно ли е според теб?

— Ти ми кажи. Прочетох абсолютно всичко за китайската инфилтрация в Непал, която идва в отговор на опитите на Съветите да обградят Китай. Това явно има значение. Русия разширява влиянието си в Югоизточна Азия и по-натам, около границата с Китай и към Средния изток. Афганистан. Може би и Иран и Пакистан, ако на техните жители им писне да бъдат пребивани с камъни според ислямските закони. — Рут направи гримаса. — Руснаците имат доста добри възможности в подобни места.

— Точно така. Следователно този куриер или дезертьор не е бил просто убит. Той е убит в едно от местата, които се намират в центъра на напрежението между суперсилите — Русия, САЩ, Китай.

— Да, това е ясно.

— Значи разбираш защо имам чувство, просто чувство, че този човек е имал нещо доста важно да ни каже. Все пак някой друг си е мислил, че е безкрайно важно, за да го спре и да го убие по такъв жесток начин. Може би като предупреждение към други, които могат да направят подобен опит.

— Не е нагласена работа, нали? — каза тя внезапно. — Имам предвид — дали не са искали да го открием. Може да е направено нарочно, за да отклони вниманието ни от нещо друго.

— Добър въпрос, но не мисля, че е така. Тялото беше скрито в един беден и зловещ район на града, където обикновено полицията не ходи.

— Кой всъщност е убитият, този Чан Ли?

— Живял е в Катманду от години. Прикритието му било ръководенето на „Уинг-Фонг. Внос-износ“. Уважаван член на китайската общност. Преуспяващ. Няма семейство, което е странно за китаец. Сериозен човек, който е живял спокоен, удобен живот. Очевидно е имал доста основателна причина да се обади в посолството и да разклати лодката. Но не е изчислил правилно нещата. Лодката потънала.

— Вчера спомена Хонконг. Това не е ли доста далеч от Катманду? И там не говорят ли непалски или нещо такова? Какво общо има моят китайски?

— Отговорът на проблема не лежи в Непал. Може би е в Китай и ако е така, за нас ще бъде дяволски трудно да направим нещо. Надявам се, че ще можем да го решим чрез китайците извън Китай — навсякъде из Азия има китайски общности — от Непал до Владивосток и надолу към Индонезия. Изпратих нашия човек от Хонконг до Катманду, защото никой там не го познава, включително и местните китайци. Мислех, че това ще увеличи шансовете за успех.

— И той е проследил следата до Банкок?

— Да.

— А моето място къде е? Този човек в Хонконг сигурно има вече широка мрежа агенти. Защо се нуждае от мен?

— Аз мисля, че може да е от полза. Не знам защо — само някакво нелогично чувство. Но ако целият този случай е важен, то ние сме изправени пред много добри професионалисти.

— И какво?

— Нуждаем се от някой, който да му помага. Някой, който не е заподозрян. Чужд на Азия и да не е вършил разузнаваческа работа там. Абсолютно чист. Нашият човек има добра легенда. Малък износен бизнес, което прикрива пътуванията му, и два-три китайски ресторанта из островите. Има много връзки, но неизбежно агентите постепенно стават познати, където и да се намират. Мисля, че тази работа е сериозна и ще ни трябва помощник, който наистина има добра легенда.

Рут се изправи и отиде да разгледа картата на света отпреди 1918 година. Тя ми се усмихна през рамо.

— Исках да проверя къде точно е Непал, Дейвид. Господи, ние сме аматьори, нали? Или сме най-професионалните от всички?

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че искаш да шпионирам този човек в Хонконг. Искаш да си имаш твой собствен шпионин на мястото. Не му ли вярваш?

— Да, вярвам му, както и на останалите ни резиденти. Отчасти искам да си имам мой собствен агент, но ще действаш по неговите заповеди.

Тя въздъхна.

— Боже, толкова си неискрен! Какво ще стане сега?

— Утре ще идеш до Сънбъри и ще прекараш един ден с шифрите — ще имаш свой собствен. Основно ще докладваш чрез Фу, но ще имаш и други контакти, чрез които да изпращаш собствените си доклади. Вероятно във военното управление в Хонконг или в обичайните посолства и консулства, ако се окажеш някъде другаде.

Изведнъж забелязах, че Рут се усмихва.

— Какво има?

— Току-що забелязах — имаш странни чорапи. Единият е син, а другият — кафяв. Все още имаш нужда някой да се грижи за теб, Дейвид, нали? — Тя се изчерви. — Ох, трябваше да си мълча.

Аз се засмях с нея.

— Предлагам да вечеряме заедно утре вечер.

— Хубаво ще е.

— А в събота ще трябва да идеш до Едж за около седмица, да си припомниш занаята. Добре ще е довечера да си опаковаш багажа.

— Хей, не толкова бързо! Трябва да се върна до архива и отново да прегледам документите.

Това ми напомни, че във Виена тя беше професионалист като всички други и по-добър разузнавач от повечето.

Слязохме заедно по бетонните стълби, обратно към вътрешните стаи и безопасни кабинети. Всяка сива стоманена врата имаше кръгла ключалка с комбинация. Вътре се намираха маси и уреди за разчитане на микрофилмите, важни за всяка шпионска служба.

* * *

По-късно Рут ми каза, че се прибрала в апартамента си в Барнс след девет часа вечерта. Когато видяла, че съквартирантката й я няма, останала твърде доволна.

В стария апартамент имаше малко нейни вещи: някои мебели от малката къщичка в Мортлейк, която за кратко бе семейният й дом, няколко грамофонни плочи и книги. Не съжаляваше, че ги оставя. Докато вадеше нещата си от чекмеджетата, тя намери снимка в черна пластмасова рамка. Нейният бивш съпруг. Изглеждаше млад и мъжествен.

— О, Роджър — прошепна тя, — как объркахме нещата. Вината беше моя, Роджър. Винаги е била. Знаех си, че няма да потръгне.

Рут се изненада, когато разбра, че плаче. После твърдо върна снимката в чекмеджето под няколко зимни пуловера, които също оставяше. Погледна се в огледалото и видя, че очите й са подпухнали и зачервени, а Лиз щеше да се върне всеки момент. Тя облече анорака си и излезе от апартамента. Разходи се надолу към реката. Чу стъпки и се обърна назад. Стори й се, че вижда някаква фигура, но вероятно това беше само въображение.

Тя забърза напред през Барнс бридж към ливадите, като подбираше пътя си из тъмните алеи, ръководена от светлините на пивоварната отсреща. Вече не плачеше. Чувстваше оптимизъм. След една-две седмици щеше да е в Хонконг. Връщаше се обратно, за да започне отново.

Темза течеше невероятно бързо, малки вълнички се удряха в брега. Наоколо се носеше свеж мирис и усещане за свобода.