Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (24)

22.
Виена

Николай Головкин беше среден на ръст, със слабо лице и гъста бяла коса. Той излезе от летището, като придържаше палтото около себе си. Дъхът излизаше от устата му като бяло облаче. Носеше поовехтял куфар. Джоунс, който го наблюдаваше от паркираната кола, реши, че повече прилича на стар пенсионер, заминаващ за Испания, отколкото на майор от КГБ, пристигащ от Банкок.

Имахме няколко алтернативни плана, но прекалено сложните не бяха необходими. Никой от съветското посолство не посрещна Головкин — беше прекалено маловажен. Той просто се качи на автобуса на летището, който малко след това потегли с още около дузина пътници. Виенското летище не е оживено през зимата.

Джоунс го предаде по радиото на Шенк и Бауер, които чакаха в сиво БМВ близо до летището. Те забързаха към града и достигнаха паркинга под „Хилтън“ десет минути преди автобуса. Небето беше оловносиво и започна да вали сняг. Макар да беше обед, уличните лампи светеха в полумрака, а вихрушка от снежинки засипваше тротоарите.

Головкин слезе от автобуса и се огледа за такси, все още с нерешителния вид на неудачник. Бауер се приближи до него: широкоплещест мъж с кожена шапка, която закриваше половината му лице.

— Herr Golovkin, bitte?

Руснакът изглеждаше озадачен.

— Ja. Was wollen Sie? (Какво желаете?)

Немският му беше бавен и затруднен.

Бауер се усмихна и взе куфара на Головкин.

— Кола от посолството за вас — каза той на немски и тръгна към редицата паркирани коли.

Головкин забърза след него, като викаше:

— Ich verstehe nicht. (Не разбирам.)

Без той да усети, кръг от трима мъже се затваряше около него за всеки случай — ако стане труден. Но той последва нерешително Бауер. Поколеба се само когато видя, че колата не е руска, а БМВ.

— Не разбирам… — започна той отново.

Но Шенк го бутна на задната седалка и после го удари зад ухото. Головкин изгуби съзнание. Всички бяха влезли в колата по това време и минувачите не видяха нищо.

Бауер остави куфара в багажника с лениви движения, седна на шофьорското място и се вля в трафика. Втората ни кола ги следваше на стотина метра. Излязоха от града, минаха покрай Дунава и между белите полета, докато се уверят, че колата не е следена. После рязко завиха и потеглиха към Кахленберг.

* * *

Чаках до прозореца, когато колата отби по черния път. Фигурата на задната седалка на БМВ-то нямаше глава и рамене — беше покрита с одеяло. При събуждането си Головкин щеше да се намери покрит, с белезници на китките си. Ако опиташе да се измъкне, Шенк щеше отново да го удари. До този момент вече трябваше да е абсолютно изплашен.

БМВ-то изскърца по снега и спря пред къщата. Двамата австрийци измъкнаха Головкин навън, все още с одеялото на главата му. Той имаше повече кураж, отколкото очаквах, защото веднага направи опит да побегне. Последва борба и те го внесоха в къщата стенещ. Слязох долу и видях, че са го сложили на дървен стол. Китките му бяха вързани зад високата облегалка на стола. Одеялото го правеше да изглежда като член на Ку-Клукс-Клан. Двамата австрийци стояха от двете му страни. Сандърс и другите слушаха от кухнята.

— Вие ли сте Николай Головкин? — попитах на руски.

— Аз съм съветски дипломат. — Приглушеният глас изпод одеялото беше по-скоро ядосан, отколкото уплашен. — Пътувам по официална работа с дипломатически паспорт. Които и да сте вие, похитителите, вие сте престъпници и аз настоявам веднага да телефонирам в съветското посолство!

— Когато му дойде времето — отговорих, все още на руски. Головкин не трябваше да чуе английски. — Но първо имаме съобщение за вас. А преди да го чуете, искаме да ви настаним по-удобно. Ако обещаете да седите кротко и да не се опитвате да бягате, ще свалим одеялото и белезниците ви.

— А бе я върви на майната си! — изръмжа той и прибави редица руски псувни.

Бауер вдигна юмрук, но аз поклатих глава.

— Майор Головкин — казах остро, — моля ви, бъдете така разумен да ни сътрудничите и да си спестите излишни неудобства. Не се страхувайте. Ще ви освободим, без да ви нараняваме, разберете това, но първо трябва да поговорим. Ще ми обещаете ли да сътрудничите?

— Да, да — измърмори приглушеният глас. — Махнете шибаното одеяло. Не мога да се боря с банда престъпници като вас.

Бауер и Шенк спуснаха върху главите си маски от чорапи, за да прикрият лицата си. Головкин беше видял вече бегло чертите им, но нямаше смисъл да поемаме излишни рискове. Те свалиха одеялото и руснакът премигна от светлината. Бях отишъл в кухнята и седях зад стъклен екран, който имаше видимост само от едната страна. Можех да виждам Головкин идеално, но всичко, което той забелязваше, беше огледалото и собственото си отражение.

— Вие ли сте Николай Головкин? — запитах отново.

Той сви рамене.

— Щом така казвате.

Лицето му, някога хубаво и волево, сега беше сбръчкано, посивяло, очите гледаха примирено. Но не беше страхливец — изправен пред похитителите си, той се държеше агресивно.

— Съжалявам — казах аз на руски. — Трябва да получа ясен отговор.

Бауер изпразни джобовете му и ми подаде през вратата руски дипломатически паспорт. Беше на името на Головкин и го представяше като втори секретар в съветските дипломатически служби. Имаше и рождена дата — трети май 1919 — беше почти шестдесетгодишен.

— Така — казах аз с най-добрия си комисарски тон. — Бих искал да задам няколко въпроса на майор Головкин. — Наблегнах на чина му в КГБ. — Надявам се, вие ще ми сътрудничите.

— Върви по дяволите! Кои сте вие? Терористи? Палестинци?

Дадох сигнал и двамата австрийци се приближиха до него. Сандърс натисна някакво копче и светлините в другата стая угаснаха. Прожекционният апарат показа увеличената фотография на стената — снимката на Левшина, Головкин и Киров на терасата на къщата в Китай през 1947 година. Ефектът беше поразителен. Белокосият човек подскочи на стола, задържан само от вързаните си зад гърба ръце. На лицето му се изписа ужас.

После пуснахме касетата. Чу се умореният глас на Левшина в болницата в Ексетър: „Помагаше ми да избягам… размяната с Киров беше последната услуга на Николай за мен.“ Левшина говореше бавно, като че ли изпитваше силна болка: „Много пъти ме е разочаровал, взе Анатолий само за себе си и гледаше как ме изпращат в смъртните лагери в Магадан, без да протестира…“

— Не, о, Господи, не — прошепна Головкин.

„… той трябва да е поел страхотен риск, променяйки самоличността ми, после и при преместването ми в Западна Русия и най-накрая при освобождаването ми…“

Головкин се размърда нервно на стола си.

— Копелета! — изкрещя той. — Мръсни, долни копелета!

Раменете му се разтресоха и той заплака. Бауер развърза ръцете му и той се смъкна напред, като подпря с ръце главата си.

Изнудването щеше да свърши работа. Чувствах се омърсен, но имаше полза. Касетата спря и лампите бяха запалени. Последва дълга тишина.

Головкин седеше вторачен в огледалото, очите му — пълни с молба и сълзи.

— Как е тя? — Гласът му беше почти неразбираем. — Моля ви, кажете ми как е тя…

— Аз съм този, който задава въпросите — отвърнах рязко. — Чий беше този глас?

— Вие знаете. Защо ме питате?

— Това гласът на доктор Левшина ли е? Жената, чието освобождение от лагера вие предателски сте организирали преди шест години?

Головкин кимна.

— Руснаци ли сте? Моля ви, кажете ми, кои сте вие? Какво искате от мен?

Лицето му изглеждаше ужасено — ужасът на човек, който е живял с предателството си в продължение на двадесет години, като всеки ден се е мъчил да се убеди, че е в безопасност, и чиято сигурност изведнъж е била унищожена. Знаех, че е в състояние да се върне за минути в предишното си мрачно настроение на негодуващ човек, примирил се с празен и тъжен живот. Той погледна нагоре отново, опитвайки се да се бори.

— Вие сте руснаци — въздъхна той. — А тя е далеч и в безопасност от вас, проклети копелета!

— Не — казах аз. — Не сме от Съветския съюз. По-добре е да не знаете кои точно сме ние. Подобно знание може да бъде доста опасно.

— Тогава сте западни агенти? За бога, какво искате от мен?

— Няма значение кои сме ние.

Погледнах към касетофона, за да се уверя, че ролката се върти. Сандърс, Рут и Джоунс стояха напрегнато зад мен.

— Важното, майор Головкин, е, че ние имаме пълен запис на изложението на доктор Левшина от интервю, което продължи три дни. То доказва, че в дългогодишен период вие сте използвали поста си в Москва, за да подобрите отношението към нея в лагерите, където тя е била изпратена след съдебен процес, проведен в съгласие с изискванията на Наказателния кодекс на СССР. Използвали сте властта си, за да я прехвърлите от лагера в Магадан, където почти със сигурност е щяла да умре, в лагер в Западна Русия.

Головкин седеше неподвижно, с очи, пълни с болка.

— По-късно сте фалшифицирали самоличността й и сте организирали освобождаването и заминаването й на Запад. Това, майор Головкин, е предателско действие, за което наказанието във вашата страна е смърт… По-нататък — имате син Анатолий, детето на доктор Левшина. Той е член на комунистическата партия и скоро ще завърши докторската си дисертация в университета в Ленинград…

Раменете на Головкин се отпуснаха окончателно, когато споменах сина му.

— Знаете прекалено много — прошепна той. — Никой човек не трябва да знае за друг това, което само на Господ е известно…

— Майор Головкин — казах аз твърдо, — вие сте в ръцете ни. Можем да ви предадем на посолството ви тук или на офицерите на КГБ на унгарската или чешката граница. Посолството ви може да уреди арест на границата с едно-единствено телефонно обаждане. Интервюто с доктор Левшина е преведено на руски. Имаме снимки и други доказателства, които ще предадем заедно с вас. Не се съмнявам, че след един месец ще бъдете разстрелян, а синът ви — изпратен в лагер. За вас пътят към мястото на екзекуцията ще бъде неприятен и вероятно болезнен. За вашия син… за сина ви, майор Головкин, мъчението ще продължи, докато здравето му издържи — може би двадесет години.

— Няма да го направите, копелета мръсни! — изскимтя той, но неговите очи издаваха вярата му в противното.

— Ще го направим. Ще го направим по-късно днес. Освен ако не обещаете да ни сътрудничите.

Последва още една дълга пауза. Лицето на Головкин потъмня и стана безизразно, като че ли душата му го беше напуснала.

— Ще ви сътруднича — каза той.

— Това е мъдро решение, майоре. Сега трябва да ви задам няколко въпроса.