Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (19)

17.
Ексетър

Сестрата в отделението беше от Ямайка. Кръглото й черно лице се подаваше изпод бяло дантелено кепе. Тя поздрави Рут с ослепителна усмивка и я въведе в самостоятелна стая в дъното на коридора.

— Доктор Левшина, имате посетител! Не е ли чудесно!

Макар и по-млада от Рут, сестрата вече беше придобила болничния навик да говори на пациентите, като че ли те са деца или кретени.

Стаята имаше бели стени. Венециански щори закриваха половината прозорец и част от помещението тънеше в сянка. Сестрата повдигна щорите по-нагоре и Рут видя червеникавата пръст на разорано поле отвън.

Веднага позна Ана Левшина, която лежеше на болничното легло. Изглеждаше твърде крехка и кожата на лицето й беше почти прозрачна. Тя се загледа в Рут озадачено.

— Коя сте вие?

Гласът й беше слаб, отдалечен, напрегнат: глас на човек със здрав разум, макар тялото да беше съсипано от болестта и страданието.

Рут опита да се усмихне успокоително.

— Аз съм Рут Аш, доктор Левшина. Срещнахме се преди около шест години — на унгарската граница. Не ме ли помните? Мислех, че ще е хубаво да дойда да ви видя.

Левшина се поусмихна, но очите й гледаха тревожно.

— Младата жена от посолството! Разбира се, че ви помня. Вие ми помогнахте да си купя нови дрехи във Виена. Много любезно, че идвате да ме видите. Но откъде разбрахте, че съм болна? Как въобще научихте къде живея?

Рут и аз бяхме обсъждали с часове как да установим контакт с Левшина. Измисляхме различни начини и ги отхвърляхме. Мислехме да използваме следовател от Министерството на отбраната, който уж провежда разследване върху… но върху кого? Обсъждахме идеята, че Рут отива при нея, защото е била в Девън и е чула… но какво е чула? Чудехме се дали аз да ида като журналист, който ще пише за ранната война във Виетнам… но как да обясним откъде имаме снимката? А и как журналист, който никога не е виждал Левшина, ще я познае на снимка отпреди тридесет години?

Накрая решихме да действаме открито, колкото се може по-близо до истината.

Рут седна на стол до леглото. Държеше голяма чанта от твърда кожа, в която бавно се въртеше миниатюрен касетофон.

— Да ви кажа честно, не знаех, че сте болна. Стана ми много мъчно, когато го научих. Отбих се в къщата ви в Бранскомби и съседката ви ме изпрати тук.

— Сигурно е била мисис Сандърс… Да, помня ви, млада госпожице. Вие бяхте твърде добра с мен във Виена. Отслабнали сте…

Тонът й беше лек, приятелски, но Рут усети скритата предпазливост. Веднага щом Левшина я позна, предупредителна бариера се издигна в мислите на болната. Неслучайно беше оцеляла дванадесет години в лагерите.

— Колко време ще сте тук? — попита Рут. — Сериозно ли е?

— Рак, скъпа. В дробовете ми. Облъчването не помогна, така че сега ще ме оперират — може и да изкарам още някоя и друга година. А може и това да е краят, но все пак съм щастлива. Имах пълноценен живот… а тук са много любезни с мен.

Очите й казваха: „Какво, по дяволите, искаш? Ти си проклет бюрократ и ми писна да отбягвам въпросите ти. Затова хич и не ги задавай. Върви си.“

Ръцете й напрегнато държаха краищата на чаршафа.

— Имах специална причина, за да ви видя. — Рут усети, че гърлото й е пресъхнало поради важността на момента — сега всичко можеше да се обърка и да отиде по дяволите.

— Да? Какво мога да направя за вас, млада госпожице?

Зад любезността в гласа й се долавяха остри нотки.

— Все още работя за Чуждестранния офис, но сега съм в Лондон.

— Много хубаво.

— Извършвам някои проучвания на положението в Югоизточна Азия — пиша увода към книга с документи от Министерството на външните работи. От време на време публикуват подобни.

— Така ли? Колко интересно.

— Да. Този том е за Азия през четиридесетте и петдесетте години.

Изглеждаше, че Левшина иска да каже нещо, но Рут продължи. Не можеше да й позволи да отрече, че някога е била в Азия, защото в такъв случай щеше да се наложи Рут да й противоречи, а това щеше да е неприятно.

— Историите са доста интересни. Всичко за гражданската война в Китай. Но е трудно, защото досиетата са стари и липсват някои части от тях. Например — намираш стари снимки, но няма откъде да разбереш кои са хората на тях…

— Много неудобно. — Тонът на Левшина беше предпазлив, отбранителен.

— Да, така е — отговори Рут весело. — Значи разбирате колко се зарадвах да ви видя на една от снимките. Изведнъж онзи ден забелязах, че един от хората на нашите архивни снимки сте вие. Такова изумително съвпадение!

Тялото на Левшина се напрегна под чаршафа.

— И понеже така или иначе идвах в тази посока, за да посетя родителите си, реших, че мога да се отбия при вас и да си побъбрим за старите времена и ако можете да ми помогнете, да идентифицираме останалите от снимката. Нали разбирате — докато не разбера кои са те, няма да знам дали си заслужава да се публикува или дори запази…

Рут наблегна на думата публикува и спря. Левшина от изгубения на Кързън стрийт файл надали щеше да иска публикуването на тази снимка дори и в книжка със стари документи на Чуждестранния офис. Скритата заплаха можеше да я накара да проговори.

— Изминали сте целия този път, за да ми покажете стара снимка? Странно.

Гласът на Левшина звучеше почти неразбираемо. За първи път Рут се усети, че тя може да е под влияние на силни болкоуспокоителни лекарства.

Рут извади снимката от чантата си и провери дали касетофонът работеше. Другата жена протегна слабата си ръка, която напомняше на крак на птица. Увехналата кожа висеше върху острите кости.

— Моля ви, подайте ми очилата.

Те лежаха на нощното шкафче. Никоя от тях не проговори, докато Левшина разучаваше снимката. Тя я върна и потъна във възглавниците си. По коридора отвън премина количка.

— Можете ли да ми докажете, че сте от Чуждестранния офис? — запита тя дрезгаво. — Има цели шест години, откак се срещнахме във Виена. Може да сте напуснали работата си…

Рут показа препоръчителното си писмо, което моята секретарка напечата, а библиотекарят от Чуждестранния офис подписа. Левшина го прочете два пъти и посегна към звънеца над леглото. Влезе една от сестрите. Левшина я помоли да й намери телефона на Чуждестранния офис от указателя и да я свърже с тях. Не даде номера, който беше напечатан на писмото.

Когато телефонът звънна, тя едва вдигна слушалката, като че ли беше много тежка, и помоли да говори с библиотекаря.

— Библиотеката? Мога ли да говоря с библиотекаря? Благодаря. Да. Вие ли сте библиотекарят? Как се казвате, моля?

Тя погледна писмото, което лежеше на чаршафа й.

— Обаждам се от болницата на Девън и Ексетър. При мен има една млада жена. Казва се Аш и твърди, че работи при вас като асистент по проучванията.

Рут се молеше гласът от другата страна да не е забравил краткия инструктаж.

— А, да. Бихте ли я описали, моля? Аха, да. Добре, много ви благодаря.

Левшина уморено затвори телефона.

— Очевидно наистина сте тази, за която се представяте, млада госпожице. Нека да видя отново снимката.

Тя я погледна внимателно през очилата си.

— Не, съжалявам. Не познавам тези хора.

— Къде е направена снимката?

— В Китай.

— Кога? И какво правехте там вие?

Левшина се прозя, очите й се затвориха.

— Страхувам се, че не помня. Моля ви, оставете ме сега. Спи ми се. Благодаря ви, че дойдохте да ме видите.

— Доктор Левшина. — Рут говореше настоятелно, като наблягаше на всяка дума в случай че другата жена наистина заспиваше. — Мога ли да дойда по-късно? За мен е много важно да разбера повече за тази снимка. Моля ви, опитайте се да си припомните.

Левшина поклати глава.

— Върнете се, ако искате, но паметта ми е слаба, много слаба… Няма да мога да си спомня.

* * *

Чаках в гостилницата в Топшам: спокойна, боядисана в розово кръчма, която гледаше към реката. Барът имаше ниски опушени греди на тавана и каменен под. Купих си една бира и я занесох до пейката край брега.

Рут изглеждаше съсипана, докато вървеше към мен.

— Безнадеждно — каза тя. — Тя е наистина, а и ме позна. Но още от самото начало не ми се довери и не каза нищо, абсолютно нищо, Дейвид.

— Не бъди толкова сигурна — отговорих аз. — Какво ще пиеш?

* * *

Случи се дори по-бързо, отколкото очаквах. Поразходихме се до Ексмут и се мотахме по плажа около час, като подхвърляхме камъчета в морето. Върнахме се в Ексетър около пет часа. Паркирах в двора на катедралата. Тръгнахме през моравата, засенчена от величествената готическа църква, към „Роял Кларънс“, където бяхме отседнали.

Портиерът имаше съобщение за мен — да се обадя в дирекцията на полицията в Девън, която се намираше на околовръстния път. Съобщението беше от шефа на местния специален отдел. Два часа след като Рут напуснала болницата, Левшина му се обадила. Не знаела името на Андерсън, просто поискала да се свърже с шефа на специалния отдел. Един от сержантите говорил с нея. Тя се представила, споменала, че е политически емигрант, и казала, че се намира в опасност. Помолила веднага някой от офицерите да я посети.

Сержантът отишъл в болницата и се срещнал с нея. Повторила, че е в опасност, и му разказала как преди шест години е стигнала до Англия. После го помолила да доведе офицер от сигурността и заспала.

Когато сержантът се върнал в управлението, докладвал на Андерсън. Той ми се обади веднага, както се бяхме разбрали предишния ден.

* * *

В осем часа на следващата сутрин влязох в стаята на Левшина, придружен от сержанта от специалния отдел. Той ме представи като мистър Оуен и си тръгна. Левшина изглеждаше много крехка, точно според описанието на Рут.

— Аз съм от Министерство на отбраната — казах и й показах картата за самоличност с името Оуен. — Поискали сте да видите някой от нас и аз пристигнах от Лондон тази нощ. Какво мога да направя за вас?

— Знаете ли коя съм?

— Зная, че сте политически емигрант. Съветското правителство ви е разменило преди няколко години за един от техните хора.

Тя кимна бавно, като че ли това й причиняваше болка.

— Вчера дойде да ме види една млада жена. Тя работеше в британското посолство във Виена, когато ме размениха, и сега е в Министерството на външните работи. Носеше една стара снимка от досие за Виетнам и каза, че е възможно тя да бъде отпечатана в някаква книга за документи, свързани с външната политика. Не я разбрах напълно, но ако тази снимка се публикува, аз ще съм заплашена, а човекът, който ми помогна да напусна Русия, ще бъде в още по-голяма опасност, смъртна опасност. Трябва да спрете това.

— Кое беше момичето?

Извадих една служебна папка от куфарчето ми, като тайно натиснах копчето на скрития касетофон. Поставих куфарчето на нощното шкафче.

— Представи се като Рут Аш, от библиотеката на Чуждестранния офис. Някакъв асистент по проучванията.

— Разбирам. — Отбелязах нещо в бележника си с официален маниер. — И защо това ще застраши живота ви, доктор Левшина?

— Това е дълга история — глухо каза тя. — А аз се чувствам много слаба.

— Постарайте се. Сигурен съм, че можем да решим проблема ви, но трябва да знам някои от фактите, за да имам оправдание.

— Можете ли да предадете съобщение на един човек в Съветския съюз? — Изведнъж гласът й стана настойчив. — Можете ли да помогнете на един добър човек да се измъкне оттам?

— Вероятно — отговорих озадачено аз. — Мисля, че първо ще трябва да ми обясните за какво става дума, доктор Левшина. Откъде да започнем?

Тя унило се усмихна.

— По-добре да започнем от Ленинград, мистър Оуен, преди около петдесет години.

* * *

Тя говори близо час, преди болкоуспокоителните да я приспят. Върнах се следобед, когато тя отново беше в съзнание. Този път успя да остане будна около два часа. Карахме по този начин три дни: по час или два всеки път, когато беше в съзнание и с бистър разум.

По-късно отпечатахме всичко, като едно ясно изложение, но не беше така по време на разказа й. Понякога заекваше и се повтаряше, друг път заспиваше по средата на изречението. На края на третия ден ми се струваше, че съм изкарал целия си живот в тази бяла стая, която миришеше на лекарства, слушайки слабия глас на една умираща жена.

 

 

СЕКРЕТНО

САМО ЗА ПРАВИТЕЛСТВЕНО ПОЛЗВАНЕ

 

Копие №3 от 5 копия

Отдел „Източна и Южна Азия“

ЕСА/439/27

 

СКОРПИОН

(виж досие Катманду/Чан Ли)

Извадки от изложението, направено от доктор Ана Левшина, бивш съветски гражданин, в болницата на Девън, Ексетър.

 

Името ми е Анна Петровна Левшина. Живея в Обединеното кралство от освобождението ми от съветски лагер преди шест години и съм натурализиран британски поданик.

Родена съм в Ленинград през 1925 година. Баща ми и майка ми не бяха членове на комунистическата партия и трябваше да работят тежка физическа работа в машиностроителен завод. Живеехме в блок северно от реката. Апартаментът ни беше стар и го деляхме с още едно семейство. Редовно страдахме от липсата на необходими неща като дрехи, обувки и често — храна. Ако на пазара се появяха плодове или месо, слухът се разпростираше със скоростта на стихиен пожар. Майка ми и аз стояхме на опашките в продължение на часове.

 

Доктор Левшина описва подробно детството си, прекарано в бедност и лишения през тридесетте години в Русия.

 

Най-добрата ми приятелка по време на ученическите години се наричаше Надя — Надя Александровна Кирова. Тя също беше от бедно семейство като моето, живееше в нашия блок и искаше да стане инженер. Училището ни беше само за момичета, така че не срещахме много момчета, поне в ранните ни пубертетски години, освен в пионерската организация и по-късно в Комсомола. По онова време съветското общество беше твърде пуританско и на смесените компании не се гледаше с добро око.

Ние с Надя бяхме постоянно заедно. Разхождахме се в гората, посещавахме художествената галерия в Ермитажа. През лятото плувахме в Нева, на плажа под гранитните стени на Петропавловската крепост. Тогава нямаше бикини, само ужасни старомодни вълнени бански костюми. Но когато навършихме петнадесет години, ние старателно се разполагахме на пясъка и се надявахме, че някой красив младеж ще дойде да ни заговори. Или поне Надя се надяваше. Лично аз се ужасявах от тази мисъл. Бях слаба, дори кльощава, и доста срамежлива. Надя беше водачът — самоуверена, жизнена и буйна. Тя израсна много красива, със сини очи и дълга руса коса. Въпреки мизерната ни диета, тя притежаваше пълната, типично руска фигура. Сега щеше да изглежда старомодна, особено на Запад, но тогава завиждах на женствените й форми: тънка талия, закръглени бедра и пълни гърди. И най-вече — на вниманието, което получаваше заради тях. Струва ми се, тя завиждаше на факта, че аз съм по-атлетична. Във водата разменяхме ролите си. Аз можех да плувам бързо и на много дълги разстояния. Горката Надя не можеше, макар и да компенсираше до известна степен това, което й липсваше като физическа способност, с твърда решимост да успее и воля.

Разбира се, ние знаехме, че живеем в комунистическа държава. От училище ни водеха да посещаваме Смолни, където за първи път Ленин е провъзгласил създаването на правителство след революцията, като че ли това беше някакво свято място; водеха ни на „Аврора“ — кораба, който дал началния изстрел през 1917 година. Но не мислехме за тези неща. Предполагам, че сме приемали социализма, но той не е имал значение за нас. Това беше просто новата история на страната ни. Така или иначе нямахме много време да пораснем и да се замислим сериозно над тези две неща — момчетата и социализма, защото дойде войната. Тогава пораснахме за една нощ.

Стана твърде внезапно. По радиото бяхме чули, че в Западна Европа има война, но не знаехме почти нищо повече. После чухме, че Германия е нападнала Русия през лятото на 1941 година. Настана пълен хаос. През есента, когато немската армия обгради нашия град, все още цареше същият хаос. Всеки ден очаквахме да забележим по улиците танкове, да видим как войници варвари убиват, горят, изнасилват. Но те никога не дойдоха. Градът се защити и блокадата продължи три дълги, кошмарни години.

През зимата на 1941 година затвориха училищата. Деца като мен и Надя копаеха окопи и защитни съоръжения. Изкарах шестнадесетия си рожден ден извън града, като копаех траншеи с кирка в земята, която беше твърда като скала от студа. Над главите ни прелитаха снаряди и ни обстрелваха с картечници от самолети. Беше ужасно. Чувствахме се по-спокойни, когато валеше сняг и не можеха да ни видят.

По всички пътища към града идваха бежанци, препъващи се по снега. Някои носеха вещите си на колички. Други нямаха нищо. Спомням си една жена, която влачеше шевна машина на колелца. Вероятно е била шивачка и е мислела, че ще може така да си изкарва хляба в града. По време на големи кризи хората отчаяно се опитват да се придържат към стария начин на живот. Никой не предполагаше, че блокадата ще ни принуди да живеем примитивно и варварски като през средните векове.

Спомням си тази жена, защото с нея имаше един мъж — старец с черна шапка и увиснали бели мустаци, с очи, затънели от изтощение. Самолет с черни кръстове изръмжа ниско над редицата хора и започна да ги обстрелва. Тълпата се разпиля, само старецът бавно падна на снега, който почервеня около него. Това беше първият път, когато видях да умира човек. Но не последният.

 

Анна Левшина останала в Ленинград през тригодишната блокада. Родителите й били убити от бомба през 1942 година. Същата година тя и Надя Кирова навършили седемнадесет и влезли в Червената армия.

 

През 1943 година блокадата се беше превърнала в начин на живот. Свикнахме да живеем в мазета, под срутените къщи, да ядем кучета и котки, да търсим топлина под стари чували и вестници, защото температурата беше под нулата и нямаше никакво гориво. Почти не забелязвахме купчините тела, които чакаха по ъглите да ги погребат, постоянното криене, горящите сгради, заловените немци и руските дезертьори, които висяха обесени по стълбовете край Нева, с висящи от почернелите им изкривени лица подути езици.

В армията служих като санитарка. Превързвах ранените в линейката или в полевата болница на фронта. Надя стана картечар и се включваше в свирепи битки. В края на войната я произведоха лейтенант и стана пълноправен член на партията.

В нашата част на фронта Надя беше нещо като героиня, но аз — кльощавата, срамежлива санитарка — получих вниманието и после любовта на Николай Головкин. Надя побесня, защото тя също си падаше по него. Николай беше по-възрастен от нас. Беше учил икономика в Московския университет, а в армията беше политически офицер. Само лейтенант, но важен, защото беше комисар. За хората на Запад думата комисар извиква представа за нещо зло, корумпирано или комично, но това не е вярно. Николай беше идеалист. Вярваше в социализма и беше истински руски патриот. Ако мъже и жени като него не ни подтикваха всеки ден да останем живи, немците щяха да превземат града. Възхищавах се на Николай и изумено открих, че той обича компанията ми, а после, че обича самата мен. Не моята жизнена, женствена приятелка, а мен — кротката и скучната. Казваше, че притежавам вътрешна красота — руснаците могат да бъдат абсурдно романтични и емоционални. Струва ми се, имаше предвид, че изглеждам гладна, нещо, което беше вярно за всички нас. Той стана първият ми любовник. Не последният, но единственият мъж, когото съм обичала истински.

 

През пролетта на 1944 година, след края на блокадата, любовникът на Левшина, Николай Головкин, бил включен в бригада на Червената армия, която следвала оттеглящите се немци и участвала в окупацията на балтийските държави.

 

Краят на войната беше невероятен. Навсякъде се вееха знамена и отново започнаха да пристигат храна и въглища. Ленинград, разбира се, беше опустошен — всичко в развалини, хората живееха в колиби, направени от сандъци за боеприпаси и листове ламарина от унищожените танкове и камиони. За първи път видяхме врага отблизо. Дълги, тъжни колони с германски затворници, които вървяха към затворническите лагери на север. Изглеждаше абсурдно, че толкова много сме се страхували от тях. Те бяха жалки: смачкани, гладни, с хлътнали от изтощение очи. Униформите им бяха парцаливи, някои нямаха ботуши, а краката им бяха увити в парцали, за да ги предпазят от студа и камъните. Съжалявах ги. Някои от хората крещяха и хвърляха тухли по тях, охраната от НКВД не ги спираше. Забравихме ги бързо. Никой от нас не знаеше, че повечето от тях никога вече няма да се върнат в Германия.

Останах в армията до края на 1945 година, когато ме демобилизираха, и понеже под ръководството на Николай се бях присъединила към партията, ми разрешиха да следвам медицина. Това беше част от националната възстановителна програма — да се обучават доктори, защото много бяха убити във войната. Но аз имах късмет. Националното възстановяване също така означаваше разчистване на руините, копаене на канали и разни такива, нещо, за което щяха да ме призоват, ако не бях станала член на партията.

През 1947 година Николай се върна. Момент на велика радост, но и малко тъга. Мислех, че ще се оженим и установим в Ленинград. Вместо това той ми съобщи, че са го пуснали в отпуск от армията, защото се е записал доброволец за някакви специални действия в Далечния изток. Щеше да е офицер за свръзка между Съветския съюз и Виет Мин^[1], които водеха партизанска война, за да освободят Индокитай от французите. Разочаровах се ужасно. Не исках той отново да заминава. Беше ми писнало от война, смърт и глад. Не знаех къде е Индокитай и не ми пукаше, че е френска колония. Молих се на Николай да остане в Ленинград, но той само каза, че е задължен да отиде и иска да отиде, защото това, което става в Азия, е важно за бъдещето на социализма, или някаква друга подобна дивотия.

Но все още бях много влюбена и, разбира се, неизбежното се случи — аз също се записах доброволец, за да бъдем заедно. Интервюира ме груба жена от представителството на Коминтерна в Ленинград и ме приеха веднага, защото имаха нужда от лекари с боен опит.

Пътуването продължи около месец. Взехме транссибирския влак до Владивосток, после кораб до китайския бряг. Бяхме около двадесет човека. Не военни сили, просто военни съветници като Николай, няколко лекари и сестри, един-двама журналисти.

Пристигнахме в Тунг-Лин, почти на границата между Китай и това, което сега е Виетнам. Все още вилнееше китайската гражданска война. Комунистите под ръководството на Мао Цзе Дун побеждаваха на север, но голяма част от Южен Китай се намираше в ръцете на националистите. Трябваше да сме много внимателни и пътувахме само нощем.

Отначало пътувахме с камиони — японски военни машини, изоставени при поражението. После изкачвахме планините на мулета. Най-накрая пристигнахме в къщата за почивка, високо в планината — някъде в Южен Китай. Там се намираше съветският щаб в район, завладян от комунистите. Там на терасата излезе да ни поздрави моята училищна приятелка Надя. Останах като ударена от гръм. Не се бяхме виждали от години и срещата ни беше невероятна — на хиляди километри от Ленинград. Надя беше променена и загрубяла. Беше приела мъжката форма на името си — Киров, но изглеждаше доволна, че ме вижда отново. Тя била един от първите военнополитически съветници, изпратени от Москва. Научила малко китайски и виетнамски и изглеждаше, че познава всеки и всичко. Вече имаше чин капитан — издигаше се много бързо — и за първи път разбрах, че моята приятелка Надя един ден ще стане важен човек.

Снимката, която мис Аш ми показа, е направена в тази вила. Освен мен и Надя там са още Николай и един китаец, когото всъщност не помня. Мисля, че беше националистически офицер, който дезертирал и преминал към комунистите. Беше дошъл да говори с петия член на групата, който не се вижда, защото той правеше снимката. Това беше Тан.

Тан Шен-чи беше китайски комунист от Нанкин. Той също осъществяваше връзка с Виет Мин, но, за разлика от руските офицери, участваше в битки с французите. Водеше малка партизанска банда — отчасти виетнамци, отчасти други китайци комунисти, но за мен най-интересното беше, че е любовник на Надя. В началото почти не можех да го разбера. Мен самата китайците никак не ме привличаха, макар и да осъзнавах, че наистина е вълнуващо да си с Тан. Но той беше и много жесток. До края не разбрах дали Надя го обичаше, или просто спеше с него, за да е в центъра на събитията. Тя беше твърде амбициозна…

 

След месец във вилата Левшина, Головкин и Тан Шен-чи заминали за джунглата на Виетнам, където беше започнала партизанска война, която щеше да продължи тридесет години.

 

Войната в Индокитай направи блокадата на Ленинград да ми се струва като пикник. Беше непоносимо горещо. Джунглата беше тъмна, усойна, много влажна и непроходима, освен с големи усилия. Високи бамбукови дървета се преплитаха и закриваха светлината. Истина е това, което казват — прилича на гигантска, мрачна готическа катедрала. Лиани се вият между дърветата като кабели, а храстите се издигат над главата ти. Трябва да си проправяш път с мачете. Под краката ти пращят сухи листа и съчки, а ти можеш само да се молиш да не те чуе врагът. Кожата ти омеква и позеленява в полумрака. Струва ти се, че мозъкът ти също омеква и позеленява.

Всеки ден, след няколко часа потене, ме обхващаше пълно изтощение. Чувстваш, че трябва да легнеш. В същия момент краката ти сритват нещо пълзящо и разбираш, че си налетял на спяща змия. Как да легнеш на земята, която гъмжи от змии и мравки? Но през нощта все пак лягахме скапани и разпъвахме мрежите против комари между дърветата. През деня нямаше мрежи и комарите жилеха безмилостно. В един момент болката и раздразнението ставаха постоянни. Всяка минута беше истинско мъчение. Непрестанно шумяха птици и щурци, понякога и маймуни, скачащи от клон на клон. Но освен всичко това, ушите долавяха и леки човешки звуци — говор, сечене на храсти, звън от метал, което означаваше дрънчене на оръжие или тенджери. Движехме се бавно и напрегнато. Това беше война на засади и контразасади. Имаше само две положения — оцеляваш или умираш.

Не внезапна смърт, разбира се. Войната беше неописуемо жестока. Много по-добре беше да паднеш в петметров капан върху наострения бамбук, отколкото да те пленят. И двете страни измъчваха пленниците си. Предполагам, че е било неизбежно, защото информацията за врага беше от жизненоважно значение за оцеляването. Но виетнамците нямаха причина да са жестоки. Те просто са си такива, както по-късно открих за самата себе си.

Николай изпрати в Москва препоръка за оборудването, което да се изпрати на Виет Мин. Не мисля, че имаше някакъв резултат…

 

Доктор Левшина описа подробно партизанската война в Индокитай, в която съветските доброволци явно не са взели голямо участие; неопределеността на войната на този етап и нейната изключителна жестокост.

 

Както казах, намирахме се в един район на джунглата на северозапад, който французите се опитваха да изчистят от комунистически партизани. До този момент вече бях разбрала, че Надя и Николай са тук основно, за да докладват в Москва разузнавателни данни. Много по-късно осъзнах, че са част от някакъв дългосрочен план на СССР за подпомагане на националноосвободителните движения по начин, който щеше да засили руската хегемония. Но по онова време не го разбирах. Предполагам, че и Тан беше там по същите причини — до края на 1949 година китайските комунисти завзеха Пекин и спечелиха гражданската война. Китай стана комунистическа държава.

Но докато моите интелектуални приятели бяха заети с бездействие, като се залъгваха, че сътворяват история, аз бях заклещена в полева болница — сама, превързваща ранени партизани. Намираше се в малко селце — просто купчина от примитивни дървени и сламени колиби близо до един поток. Климатът беше съсипал здравето ми, често имах дизентерия, санитарни условия не съществуваха, а Николай беше заминал далеч на юг преди повече от шест седмици. Чувствах силна омраза към цялата тази история.

 

Като окончателна подигравка, докато убедените марксисти се пазели от опасните зони, селото на доктор Левшина било нападнато от френски патрул, а тя самата — пленена.

 

Атакуваха ни рано сутринта, на зазоряване. Очевидно френският патрул беше обградил селото през нощта. Пред колибата, използвана за ранените, пазеха само двама души, така че сериозна съпротива нямаше. И двамата бяха убити за секунди. Много от селяните избягаха в джунглата, като оставиха разпилени по земята тенджери и горящи огньове.

Изведнъж всичко свърши. Хората, които останаха — повечето жени и деца — бяха насъбрани в центъра на селото и французите претърсиха колибите за скрити оръжия и партизани. Те носеха защитни униформи и пушки с щикове. С изключение на офицера и двама от Чуждестранния легион, всички бяха просто момчета — вероятно задължително мобилизирани. Лицата им бяха бледи и на петна след прекараните в джунглата седмици. Изглеждаха ужасени от това, което може да се крие вън от селото. Легионерите не изглеждаха неспокойни и заплашваха селяните на техния собствен език, като искаха да разберат кога Виет Мин са тръгнали, колко са били и т.н. Виетнамците стояха мълчаливи и враждебни, дребни хорица с нежни черти, облечени в черни пижами и сламени шапки. Вбесен от мълчанието им, сержантът вдигна едно бебе и разби главата му в близкото дърво. Виетнамците продължиха да си стоят там стоически.

После войниците ме намериха скрита в колиба, съседна на тази, в която лежаха осемте ранени партизани. Заведоха ме при офицера, който ме разпита на някаква смесица от френски и виетнамски. Почувствах, че ми става зле, когато чух осем изстрела зад себе си. Един от войниците беше влязъл в колибата и застрелваше всеки от ранените в главата. Те също като французите бяха деца, а аз се бях грижила за тях седмици.

Офицерът не ми повярва, когато му казах, че не съм виждала партизани от десет дни и нямам идея къде е тяхната най-близка група. Не ми повярва и че съм само санитарка. Заповяда ми да се съблека пред селяните. Те продължаваха да стоят мълчаливо и да наблюдават как двама войници ме бутат гола към едно дърво.

Предполагам, офицерът е искал да унищожи авторитета на европейските съюзници на Виет Мин, като унижи един от тях пред очите на селяните. Мога да кажа, че успя — аз треперех от ужас и унижение. Завързаха ме на дървото, като издърпаха ръцете ми високо над главата, а глезените ми вързаха за дървени колчета, забити в земята. Чух офицера и един от войниците да се смеят. После настъпи тишина.

Биха ме в продължение на два часа с бамбукова пръчка. При всеки удар резултатът беше поразителен. Свирепи огнени вълни запълзяха по гърба ми. Хълбоците ми се удряха в дървото и въжетата прерязваха китките и глезените ми. В началото пищях и се гърчех. По-късно нямах сила да реагирам. Можех само да търпя болката. След всеки няколко удара френският офицер ме питаше къде са Виет Мин, колко са и как са въоръжени. Аз изсипах толкова много различни и безсмислени лъжи, че накрая той разбра, че не знам нищо. Спряха да ме бият. Той каза, че ще бъда обезглавена като комунистически терорист, а селото — изгорено, защото е дало подслон на мен и останалите. После ме хвърлиха върху купчина слама в една от колибите.

Болките ми бяха почти толкова силни, колкото по време на побоя. Лежах и скимтях. Гърбът и бедрата ми бяха целите в следи от ударите, подути и пресечени от червени драскотини, някои от които кървяха. Чувствах се като счукана пържола. Мисълта за предстоящата смърт почти не ме безпокоеше. Животът ми не премина пред погледа ми, не ми дойдоха наум никакви философски мисли. Чух един от войниците да удря нещо метално в камък и разбрах, че точи късия меч на офицера. Изглежда, го бяха взели от някой пленен японец. Надявах се смъртта ми да бъде бърза. Не мислех какво ще стане след това. Въображението ми не проработи слава богу, макар по-късно в кошмарите си да виждах подскачаща по земята отрязана глава и кръв, която се лееше от прерязаното ми гърло.

Но този следобед във Виетнам се отървах. Един от селяните беше убеден комунист. Всъщност затова бяхме създали болницата тук. При атаката на французите беше избягал, а аз го проклех като страхливец. Но той спаси живота ми. С нож си проправил път през джунглата, цели шест мили до най-близкия лагер на Виет Мин. В него се намирала партизанска група с командир Тан Шен-чи.

Пристигнаха по залез-слънце, минути преди французите да ме обезглавят. Вече стоях с вързани на гърба ръце и превръзка на очите. Бяха ми позволили да си облека пижамата, за да умра с нея. Тан и хората му нахлуха в селото като отмъстителни фурии — само единадесет човека, но разбиха французите за минути. Някои от тях бяха въоръжени с „Калашников“ — оръжия, които бяхме донесли със сандъци от Москва. Разстреляха французите набързо и плениха само четирима — офицера, легионерите и един редник. Битката свърши за десет минути. Махнаха превръзката от очите ми и се намерих лице в лице с млад виетнамец с тропическа каска. Той имаше старомодна пушка с окървавен щик.

Същата тази вечер, на трепкащата светлина на факлите, осъзнах напълно какво е това ад. Тан подреди французите пред селяните. Представляваше зловеща фигура със свирепи очи и клюнест нос — сигурно е имал някаква смесена кръв. С редника се отнесе милостиво — накара го да коленичи, извади меча си и с един удар отсече главата му. Почувствах да ми призлява — аз трябваше да съм на неговото място.

Закачиха двамата легионери голи между две дървета с широко разтворени ръце и крака. После двама от партизаните отрязаха гениталиите им и ги одраха живи с остри ножове. Телата им бяха голи и окървавени, писъците им — сърцераздирателни. Накрая отрязаха и главите им.

През цялото това време френският офицер стоеше там с изправено тяло и несмутим поглед. Селяните, увеличили броя си с тези, които се върнаха от гората, стояха и гледаха с безразличие.

Тан се обърна към офицера, поклони се и му съобщи на добър френски, че е дошъл неговият ред да умре. Макар и французинът да се беше отнесъл с мен така брутално, аз го съжалих, но не можех нищо да направя. Седях и гледах, докато жените от селото втриваха масло в раните ми. Той също беше млад — около двадесет и пет годишен — и много смел. Отвърна на поклона на Тан и помоли да му позволят да се помоли преди смъртта.

Тан се усмихна.

— Вие сте католик? Римокатолик? Естествено. Разбирам. Има само един подходящ начин да ни напуснете.

Ледена ръка стисна стомаха ми отвътре и усетих, че ще се случи нещо ужасно. Тан мразеше християните. Във вилата често говореше срещу мисионерските училища в Китай, които помагали на империалистите, обвиняваше и църквата като форма на икономическа експлоатация.

Вече се чувствах болна от отвращение и макар израненият ми гръб да ме болеше ужасно, ми се искаше да изкрещя: „Спрете! Повече не! Извършихте прекалено много!“ Но това нямаше да помогне.

Разкъсаха униформата на французина и започнаха да го бият с бамбук и прикладите на пушките. Той се гърчеше и извиваше по земята. После притиснаха венец от остри клончета на челото му. По лицето му протече кръв. Завързаха на кръст две големи тояги и го разпнаха. Промушиха остър бамбук през китките и глезените му и го завързаха с лиани, в случай че кожата и нервите се разкъсат под тежестта му. Той пищеше пронизително при всеки удар с чука.

Оставиха го, разпънат на дървото в края на селото. Всички ние тръгнахме, а двама от партизаните останаха да го пазят. После ни разказаха, че умирал цели три дни.

* * *

Починах си в Хайнан, в Китай, заедно с Николай, и се възстанових достатъчно, за да отпътуваме вкъщи. И двамата бяхме приключили с Индокитай и аз носех следите по себе си. Все още ги имам. Никога вече не видяхме Тан, но за мен той винаги ще остане въплъщение на жестокостта. Той не беше човек. Не разбирах как Надя може да спи с него. Всеки път, когато се сещах за действията му след моето освобождаване, ми прилошаваше.

И така след две години и половина пристигнахме в Москва. Посрещнаха ни като герои. Николай беше назначен като майор в НКВД — предшественик на КГБ. Поканиха ни на голям прием в Кремъл. Там видях Сталин: дребен, сипаничав мъж, в бяла маршалска униформа със златни еполети. Той се появи на подиума, оркестърът свиреше Интернационала. Беше обграден от пет или шест още по-ниски от него мъже — Бог знае кои бяха те, — за да изглежда висок и внушителен. Беше нелепо.

Там, на банкета в Кремъл, а не по време на глада в Ленинград или ужасите в Индокитай, аз престанах да съм комунист. Изведнъж разбрах, че мразя цялото това шарлатанство — вождовете, които живееха в лукс, докато навсякъде цареше глад и недоимък, обградени от охрана с картечници и бронирани коли, за да се предпазят от робите си. Сталин и другите на подиума бяха просто неискрени хора, с пусти души, които упражняваха ужасната си власт чрез жестокости и потисничество: не в името на социализма, а просто за лична изгода.

Веднага разбрах също така, че се обричам на живот в лагерите. Рано или късно властите щяха да ме забележат. Членове на партията, които са загубили вярата си, са парии, обществени врагове, престъпници, които имат късмет, ако успеят да останат живи.

Осъзнах, че не мога да се омъжа за горкия Николай, защото щях и него да поведа към лагера. Вече бях бременна от него, макар и да не бяхме женени. Реших твърдо, че детето ми няма да расте в съветско сиропиталище. Това беше най-лошата вечер в живота ми. Върнах се в апартамента на Николай и заплаках, като за първи път пожелах да бях умряла в Индокитай.