Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (29)

27.
Лондон и Хонконг

Завършихме планирането рано тази вечер. Работихме в прекалено отопленото мазе на правителствения кабинет. Две строги дами в еднакви костюми напечатаха сложния график на операцията. Дамите изглеждаха, като че ли са стояли тук от Втората световна война насам. Копията бяха четири. Сър Томас Кен отнесе едното. Той се появи с вечерен костюм около шест часа.

— Отивам да участвам в един коледен концерт — обясни той. — Трябва да се видя с министър-председателя и секретаря на отбраната преди това. Хамилтън ще се погрижи за човека си от Министерството на външните работи.

Полковникът от военноморските сили Торн съобщи, че е уредил аз и той да летим за Хонконг на следващата сутрин.

— А пиратите от специалната ескадра? — попитах аз. — Те как ще стигнат дотам?

— Вече тръгнаха, старче. Излетяха от Линхам днес следобед с цялото си оборудване. Ще вземат бърз патрулен катер от флотата в Хонконг, но с изключение на него имат всичко друго необходимо.

— Бързо го свършихте.

— Винаги сме на пост, старче. Те са свикнали да се разправят с терористи — вашата задача ще е лесна работа за тях. Само дето проваля Коледата, за съжаление.

Върнах се в службата, за да инструктирам Рут, която оставаше в Лондон, за да координира това, което щеше да се случи през следващите няколко дни. Според завишените стандарти на Кен, тя беше малко млада за работата, но това ни спестяваше намесването на още хора в операция „Скорпион“, което се налагаше от сигурността, а и Рут щеше да докладва направо на Уокър.

Рут ме закара обратно до Чизуик и аз я запитах дали ще иска да прекара Нова година в Япония, когато всичко приключи.

— Мислех да отида при родителите си в Съсекс за коледната вечер — каза тя замислено. — А после имам един месец отпуска, защото вече няма да има работа за мен.

— Ще се нуждаем от куриер малко след Коледа. Ще има рапорти за това, с което се занимават дипломатите в Москва, след като корабът бъде потопен или изтеглен на сушата. Някой трябва да ги пренася за мен. И спокойно можеш да го правиш ти като кралски куриер. Можеш и да прекараш известно време в Хонконг, ако искаш.

— Прекрасна идея, Дейвид. — Тя стисна ръката ми. — Ще го направя, ако шефът се съгласи.

Стигнахме до апартамента около девет часа. За първи път от три седмици нямах какво да правя и не бях вързан в някоя безопасна квартира. Така че отидохме до „Уей Хей Уей“ в Барнс и хапнахме чудесна китайска вечеря. Но после Рут ме целуна целомъдрено по бузата и настоя да се прибере сама у дома.

* * *

В седем сутринта се позвъни на вратата. Мислех, че е колата, която ще ме закара до летището, обаче се оказа един от куриерите за спешни поръчки, с черна каска и очила. Подаде ми запечатан плик.

— От дежурния офицер, сър — каза той и влезе в коридора. — По-добре да почакам, в случай че ще има отговор.

Отворих плика. Беше шифрирана светкавична телеграма от Виена.

— О, Боже — измърморих аз.

Сандърс съобщаваше, че Кен Джоунс се уговорил да се срещне с Головкин в една банка в предградията тази сутрин. Взел самолетния билет, визата и парите в брой, точно както аз бях обещал, и чакал пред банката повече от час. Головкин не се появил.

Джоунс не се разтревожил прекалено много. Головкин можеше да се е забавил в съветското посолство, където да предава доклада си за успешната среща с Лин, а и лесно можеше да се обади на Джоунс и да си уредят друга среща. Но той не осъществил контакт през целия ден и около седем вечерта Джоунс, който говореше перфектен руски, решил да се обади в апартамента на Гречко, където беше отседнал Головкин. Непознат мъжки глас отговорил на позвъняването.

— Там ли е Николай? — попитал Джоунс.

— Не. Кой го търси?

— Негов приятел. Кога ще се върне?

— Не знаете ли? Наложи му се да замине за Лвов тази сутрин. Вече няма да се върне тук.

После телефонът бил затворен.

Ужасен от намека, Джоунс докладвал на Сандърс, който бързо се свързал с познатите си от виенската полиция. Имало полицай, който дежурел пред руския блок по двадесет и четири часа, както е с всички дипломатически представителства в града.

Проверили дневните рапорти. Късно тази сутрин трима мъже пристигнали в кола с унгарски номера. Тръгнали си двадесет минути по-късно, като почти носели четвърти човек, който миришел на алкохол и изглеждал в безсъзнание.

— Пиян! — казали те на полицая. — Толкова рано сутринта!

Почувствах ужас да свива стомаха ми. Дали Головкин пак се беше напил и провалил цялата операция? Или са открили връзката му с нас и са го арестували? Нямаше начин да разберем. Всичко, което можехме да направим, беше да продължаваме и да видим дали корабът ще отплава. Ако не отплава, значи сме изгубили играта. Щяха да свършат работата си друг път, когато ние не сме подготвени.

— Благодаря — казах аз на куриера. — Няма да има отговор.

* * *

Торн и аз бяхме посрещнати на летището в Хонконг от кола на военноморските сили, която ни закара право до Тамар. Слязох от колата пред оградата на купчината сгради край брега. Торн отиде да провери „приятелчетата“ си, които се упражняваха да потопяват кораби и да убиват хора, някъде от другата страна на острова.

Дребничък офицер ме поведе покрай спретнатите морави към главната сграда, където ме чакаше Фу. Говорихме в кабинет, който гледаше към залива. Когато му разказах за съветския план, той реагира с нехарактерна за него емоционалност.

— Това е зловещо, Дейвид. — Тонът му беше горчив и ядосан. — Преди години можеше да бъде разбрано. По време на Културната революция Китай беше опасен и непредсказуем. Тогава този план също щеше да е подъл, но поне разбираем. Но сега, когато Пекин се опитва да възвърне цивилизацията там, това е просто цинично подстрекаване към война!

Избухването му ме изненада, защото бях свикнал с ненакърнимата му фасада на твърд професионализъм. Но после той сви рамене.

— Да вървят по дяволите. Какво искаш да направя?

Заговорихме по работа. Да, той имал агент, който работи като докер във Владивосток. Човекът ще може да идентифицира товарния кораб и да докладва, когато той потегли. Колко време имаме?

— Три дни — отговорих аз.

— Господи — не улесняваш нещата. Но вероятно ще мога да установя радиовръзка довечера. Трябва да стане.

— Ще имаме нужда и от лек самолет, за да проследим кораба в Корейския пролив и да го идентифицираме пред специалната ескадра. Те ще трябва да изпратят торпедото си от няколко мили разстояние — извън японските териториални води, ако е възможно.

— Военните не могат ли да ти намерят самолет?

— Не. Близо до Северна Япония ще патрулира наш кораб и капитанът ще ни уведоми, когато товарният съд напусне Владивосток, така че да можем да го прихванем при преминаването му покрай корейския бряг. Но после ще трябва да се оправяме сами. Не можем да си позволим при потапянето му наоколо да има британски самолети. Трябва да прилича на инцидент — мина от Втората световна война, която си плава из морето.

— Ясно. Витлов самолет ще свърши ли работа? Не е много бърз.

— Идеално.

— Добре. Имам приятел, който ще ми заеме „Чесната“ си, без да задава въпроси.

Сигурен съм, че имаш, помислих си аз, като се чудех с какъв вид престъпна дейност се занимава този приятел.

Фу като че ли прочете мислите ми.

— Човекът е борсов брокер от Хонконг — поясни той с лека усмивка. — Дължи ми няколко услуги. Можеш ли да управляваш самолета сам?

— Мили Боже, разбира се, че не.

Той кимна сериозно.

— Тогава аз ще го направя. Няма да е разумно да използваме пилота на моя приятел.

— Искаш да кажеш, че имаш документ за пилот?

Този човек винаги ме изненадваше.

— Естествено, Дейвид. В нашия странен занаят понякога ми се е налагало да посещавам места, където не мога да стигна по друг начин, освен да летя.

Уговорихме се да се срещнем в Хаката, главния град на Кюшу, след два дни. Фу каза, че там има малко летище, което е използвал преди.

Той щеше да говори и с Торн и да уреди инсталирането на радио в „Чесната“. То трябваше да е същото, като тези, използвани от специалната ескадра.

— Да може да приема и изпраща компресирани съобщения. Не искаме японците да ни подслушват.

Фу ме изгледа любопитно.

— Искаш да кажеш, че японците не знаят за операцията, така ли, Дейвид?

Поклатих глава.

— Не и докато не свърши всичко.

— Може да не им стане много приятно… ами Китай? Те са тези, срещу които са насочени оръжията — те кога ще узнаят?

— Нямам идея, Бен. Това е работа на политиците и дипломатите. Предполагам, че ще ги уведомят чрез посолството в Пекин. — Знаех, че това звучи уклончиво.

— Надявам се, ще бъдат информирани, Дейвид, и то скоро. Да не бъдат уведомени, ще е почти толкова лошо, колкото това, което правят руснаците.

* * *

Головкин беше сам в апартамента, когато чу звъненето на предната врата. Имаше над час, за да стигне до банката в предградието, където да се срещне с Джоунс, и планираше обиколен маршрут с трамвая и такси, за да не може да бъде проследен. Нямаше причина някой да го следи, но предпазливостта никога не е излишна.

Той пъхна картата на Виена под възглавницата и отиде да отвори. Трима мъже се хвърлиха върху него. Той падна на пода и се опита да се измъкне от ударите на тежките обувки. Единият го ритна болезнено в кръста, другият — в слабините. Стомахът му се преобърна от кошмарната болка.

Чу остра заповед на руски: „Намерете бутилка коняк! Ще напръскаме дрехите му, за да изглежда пиян.“ Последва друг удар, главата му като че ли експлодира и той загуби съзнание.

* * *

Когато се свести, откри, че е притиснат между двама мъже на задната седалка на някаква кола. Третият шофираше. Колата спря и той видя, че чакат на граничния пункт. Отвън имаше бетонна постройка, на която висеше унгарското знаме. Австрия се намираше вече зад тях. Шофьорът показа някакви документи на граничаря, който вдигна бариерата и им даде път. Колата отново набра скорост.

Цялото тяло го болеше и миризмата на алкохол от дрехите му го задушаваше. С усилие Головкин запита:

— Къде отиваме?

— Млъкни! — изръмжа единият от мъжете.

Головкин се замисли за възможностите. Как бяха научили? Защо го хванаха по този начин — без обвинения, без арест? Като че ли отново го прибираха англичаните. Но как са могли да разберат? Той беше толкова внимателен. Кой щеше да го разпитва? И къде? Тези хора бяха просто бандити — нямаше начин да знаят нещо толкова секретно като генерала и Лин. А и генералът щеше да го иска обратно в Лвов. Но това щеше да отнеме два дни път с кола, а от пътните знаци ставаше ясно, че не отиват към Будапеща, където имаше летище.

За негова изненада не се чувстваше уплашен. Щеше да има болка и смърт, но по-късно. Колата намали и зави по тесен път. Головкин се зачуди — бяха само на няколко километра от границата. Още повече се озадачи, когато видя наблюдателната кула между дърветата. Намираха се в граничната зона. Тук нямаше къде да отидат — наоколо бяха само колибите на граничарите.

Тишината в колата се наруши от металическо изщракване. Головкин погледна настрани и видя, че мъжът от дясната му страна внимателно сваляше предпазителя от пистолета си. Шофьорът намали скоростта и изглеждаше, че търси нещо.

Изведнъж Головкин разбра. Обзе го страхотна ярост. Никой нищо не беше открил. Никой не знаеше, че той е предател. Киров беше планирала това преди месеци. Щяха да го застрелят като животно, в канавката. Той беше пренасял съобщения, които никога не трябваше да бъдат разкрити, и сега, когато и последното беше предадено, Киров искаше да се отърве от него. Да получи пълна сигурност чрез мъртвеца, който щеше да отнесе тайната в гроба си.

Головкин си спомни последната им среща, само преди три дни: триумфалната усмивка зад студения поглед. Тя го беше прегърнала.

— Бъдете внимателен, Николай Антонович — напълно разчитам на вас.

Искаше му се да закрещи от гняв и горчивина, но изведнъж колата намали и той се сви от ужас. Завиха, шофьорът изруга и колата отново набра скорост. Двама граничари стояха до бронирана кола, паркирана на завоя. Очевидно не трябваше да има свидетели.

Човекът отдясно постави пистолета обратно в джоба си, но продължи да наблюдава безстрастно Головкин през полупритворените си очи, като палач, който изучава жертвата си.