Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (13)

11.
Макао

На тридесет и шестия ден Лин наруши стереотипа си. Направи го толкова неочаквано, че почти го изгубиха. По това време дежуриха Рут и Уинг Он.

Уинг Он наблюдаваше предната врата, скрит в буйните храсти отсреща. Рут застана зад къщата в пет и половина сутринта, скрита в гъсталак, който гледаше към пътеката, която водеше от вилата на Лин до Виктория.

Вече беше осем часът. Денят започваше горещ и влажен, върхът все още бе забулен в мъгла. Бяла пелена лежеше над дърветата и Рут не можеше да види пристанището или дори къщата на Лин, само на двадесет метра от нея. Чувстваше се лепкава, схваната и гладна. Цял час клеча с радиопредавателя в ръка, като запълваше времето с обмисляне на предстоящата закуска. Не можеше да реши дали да яде бекон с яйца и гъби в „Облачните земи“, или да отиде до кафе „Връх“ за китайска закуска. И двете възможности бяха толкова привлекателни, че почти пренебрегна прищракването на предавателя, който напомняше на старомодно слухово апаратче. Тя се заслуша, като си играеше с копчето за звука. Гласът на Уинг Он звучеше слабо, но напрегнато.

— Пост А, миси Сю, вие там? Потвърди, моля. Потвърди. Край.

— Чувам те, пост Б. Край.

— Добре. Мистър Харди току-що излезе от къща. Няма кола. Върви по шосе… изглежда, отива до гара на „Баркър роуд“ за влак. Не мога следя, защото ще види мен. Ти близо до горна гара, може вземеш влак там. Ако той също качи, може проследиш до център. Добре ли? Край.

— По дяволите! — промърмори Рут. — Точно когато стана време за закуска. Добре, ще го направя. Ти стой на място. Край.

Тя пъхна радиото в джоба на ризата си и се затича по пътеката. Когато стигна до паркинга на горната гара, дишаше тежко. Дълга опашка се виеше към зеления вагон, който чакаше да се плъзне надолу по стръмната релса: повечето европейци в делови костюми и няколко ученици. Рут пъхна няколко банкноти в прозорчето на гишето, грабна билета и не изчака рестото. Успя да се качи във вагона точно когато вратите се затваряха и той потегли надолу в мъглата.

След няколко минути спряха на „Баркър роуд“. Лин чакаше там. Плешивата глава и клюнестият нос не можеха да бъдат сбъркани, въпреки тъмните очила. Той си проправи път и влезе във влака, който постепенно се измъкна от мъглата. Огря ги ярко слънце. Долу блестяха небостъргачите, скупчени между планината и брега. Бели кораби разнообразяваха синевата на залива.

На последната спирка Лин забързано излезе и тръгна към катедралата „Св. Джон“. Улицата беше претъпкана и Рут едва успяваше да го следва. Поне нямаше лесно да разбере, че е следен. Тя си пожела да не беше съвсем сама, но след седмиците еднообразие действията на Лин се оказаха неочаквани. Той подмина катедралата и тръгна към задната част на банка „Китай“, през алея, пълна с ресторанти, надолу към брега. После зави наляво. Вървеше бързо, като ловко се промушваше между тълпите. Най-после спря на кея за Макао, показа билет и премина бариерата. Рут погледна часовника си, който показваше девет и пет.

Има три начина да се стигне от Хонконг до Макао: бавно (с ферибот), бързо (с кораб) и много бързо (с моторница). И трите тръгват от кея за Макао, на който се намира едноетажна сграда, служеща за митница и имиграционен офис. Рут не можеше да последва Лин без билет, а и без паспорт, но за късмет усети в задния джоб на джинсите си паспорта на Сюзън Лейтън.

Надписът срещу нея съобщаваше, че следващото корабче тръгва в девет и петнадесет. Рут потърси билетната каса. По дяволите! Имаше осем гишета, но само едно работеше и беше обградено от тълпа китайци. Тя си проби път в тълпата покрай сергии с китайски порнографски списания. За щастие нямаше оформена опашка към гишето и тя започна да се бори в надпревара с останалите.

— Двупосочен за кораба в девет и петнадесет — изохка тя, когато стигна до прозорчето.

Продавачката беше китайка с тънки плитки. Тя погледна Рут с омраза.

— Няма места — отговори рязко, като че ли всеки е длъжен да знае, че места се резервират дни по-рано. — Всичко е пълно. До другия петък. Следващият, моля!

Рут хвана тесния рафт под прозореца и ръгна с лакът човека, който се опитваше да я избута.

— Не е пълен! Човекът преди мен купи четири билета, видях го!

— Всичко е резервирано! — каза отново момичето.

— Не са ли останали някакви билети? За бога, корабът тръгва след две минути!

— Следващият, моля — произнесе момичето, после се обърна към Рут: — Винаги е пълно. Особено в дните, когато в Макао има надбягване с кучета. Много скъпо.

Стрелките на часовника над гишето се преместиха на девет и четиринадесет. Изведнъж Рут схвана намека.

— Добре, ще платя двойно. Може би ще ми намериш билет, а?

Тя пъхна стодоларова банкнота в прозорчето. Момичето я взе мълчаливо и й даде билет, на който имаше печат за девет и петнадесет. Двупосочният билет струваше четиридесет и осем долара, но тя не даде ресто. Рут мина през митническата бариера и бързо се качи на корабчето.

Моторите заръмжаха и един стар китаец в моряшка униформа й махна да побърза. На края на мостика тя се озова в малка кабина на едно ниво с машинното отделение. Пътниците слизаха към голям салон долу.

Рут беше сгорещена и изморена след препускането към влака и разправията с продавачката. Ризата й лепнеше на гърба, а по лицето й се стичаше пот. Помисли си, че не е в добра форма. Имаше няколко свободни места в кабината до машинното, и когато корабчето навлезе в залива, тя благодарно се отпусна на едно от тях, като си мечтаеше за студена бира.

* * *

Корабчето измина четиридесетте мили до Макао за час и половина. Студен вятър разпенваше калните води и ги превръщаше във вълни с цвят на мляко с кафе. Още преди корабчето да бъде вързано на кея, стотиците пътници, повечето китайци, започнаха шумна борба да слязат по мостика на твърда земя. Рут почти загуби Лин в суматохата. Като използваше лактите си енергично, тя успяваше да следи плешивата му глава. Рут мина през имиграционния контрол, където плати двадесет и пет долара за входна виза. Отне й пет минути и стигна на кея точно навреме, за да види как Лин се качи в едно такси.

Още едно такси спря и около двайсетина китайци се опитаха да се пъхнат вътре, като се смееха високо и говореха кантонски. Когато дойде следващото, тя се прехвърли през парапета и използва височината и силата си, за да ги изпревари. Показа му с жестове да кара към града, за късмет движението беше еднопосочно, и потеглиха на около сто метра от Лин. Седалките на таксито бяха покрити с бели найлонови калъфи.

Макар и да беше много горещо, от залива духаше приятен солен вятър. От дясната страна на пътя имаше мизерно казино, до него ръждясали тенекиени колиби. Рут се сети, че това са временните, а често и вечните домове на бедните бежанци, които са доплували от Червен Китай. Кварталът вонеше на боклуци и канали, но в дворовете висеше чисто пране. Две малки китайски момиченца в блестящо чисти блузи и старомодни шорти за гимнастика завиха по улицата, очевидно на път за вкъщи.

След десетина минути стигнаха до центъра на Макао. Не приличаше на шумния и претъпкан Хонконг. Беше си спокоен, стар португалски град, който просто се намираше на брега на Китайско море.

Проследиха таксито на Лин покрай фалическата кула на хотел „Лижбоа“, надолу по булевард „Прайа гранде“, който се простираше успоредно на брега. Изкривени смокини хвърляха сянка над улицата, но сред пролуките на дърветата проблясваше ослепително слънце. На отсрещния тротоар се издигаха стари португалски къщи. Напомняше на Лисабон, ако човек се абстрахира от червените надписи и знаци на китайски, които висяха над вратите. Млад китаец във военна униформа стоеше на пост пред правителствена сграда — розов палат с бели капаци на прозорците и стъпала, водещи към тераса с много колони. Рут още зяпаше португалското знаме, което се вееше над покрива, когато колата зави зад ъгъла и почти се блъсна в таксито на Лин, паркирано край морето.

Шофьорът изруга и обърна колата. Рут го накара да спре на около сто метра, плати му и погледна назад. Лин вървеше по стръмна пътека встрани от пътя. Тя имаше каменен парапет. На малко разстояние една от друга бяха разположени лампи от ковано желязо. Надписът показваше, че пътеката води към хотел „Бела Виста“.

Рут изчака таксито й да си тръгне, пресече улицата и тръгна по пътеката. Лин не се виждаше. Докато вървеше по огряната от слънцето пътека, Рут усещаше, че гърбът й изгаря. Пътеката я изведе на широка тераса с ярки чадъри. Под тях седяха и пиеха много посетители. Повечето бяха европейци, така че тя нямаше да изглежда подозрителна. Група японски туристи гледаха към залива и тюркоазеното море, към дърветата и старите колониални къщи. Но къде беше Лин?

Рут се огледа. Хотелът беше бледозелена португалска постройка. Зад редица арки имаше още една тераса. Там няколко човека обядваха на сянка. Тя се качи по стъпалата, премина по покрития с плочки под на верандата и влезе в бара.

Видя Лин веднага. Седеше на маса отвън заедно с друг китаец в официален сив костюм. Поръчваха си обеда на келнер в бяло сако.

Рут си купи бира и я занесе на терасата. За да стигне до парапета, трябваше да мине покрай масата на Лин. Не можа да чуе нищо от разговора им. Главата й се намираше на едно ниво с краката на Лин, а и бръмченето на вентилатора се смесваше с говора на хората по верандата и правеше подслушването невъзможно. Разбира се, ако знаеше какво ще стане, щеше да накара Фу да й подсигури подслушвателно устройство, но всичко стана набързо и я завари неподготвена. Беше съвсем сама, а това не трябваше да се допуска. Човек не може да извърши сам такова проследяване, това беше елементарна грешка. Опасно е да не поддържаш връзка толкова дълго време. Рут седна в един ъгъл, където Лин не можеше да я види, загледа се към морето и започна да обмисля как да действа занапред. В далечината се виждаше модерен мост, който минаваше над залива към близкото островче. Под него плаваше лодка, управлявана от фигура в черна пижама и кули шапка.

Рут се опита да си припомни лекцията за проследяване. Използването на миниатюрните предаватели… е, проклетото радио нямаше толкова голям обхват. От друга страна, постави се на мястото на жертвата си… Лин щеше да остане тук поне един час. Естествено. Тя разбра какво точно трябва да направи.

Хвърли един поглед на двамата китайци на верандата, слезе по пътеката до шосето и махна на едно такси.

— Главната поща, моля.

Шофьорът се престори, че не разбира, за да не тръгне към центъра.

— Искаш разглеждаш забележителности? — попита той с тънък глас. — Видиш китайски храм, храм на Исус, стари места. Само четирисе долара.

— Не, пощата!

Той не й обърна внимание.

— Спри! — изкрещя Рут.

За нейна изненада шофьорът спря. Тя заговори на кантонски и го наруга. Китаецът я изгледа втрещено.

— Казах, закарай ме до пощата! Бързо или ще повикам полиция! Бързо, бързо!

Човекът сви рамене, изплю се шумно през прозореца и за да покаже раздразнението си, обърна рязко колата, като едва успя да избегне минаващ камион.

Пощата представляваше сива каменна сграда. Намираше се на площад с течащ фонтан. Беше напълно европейска, от купола до табелата над вратата: „Correas e Telegrafos“.

По стъпалата стояха и говореха стотици китайци. Вбесена, Рут си помисли, че колкото и симпатични хора да са китайците, те са прекалено много на брой. Тя се овладя и си проби път навътре. Вентилаторите работеха с пълна сила и щяха да правят въздуха доста хладен, ако не бяха хилядите скупчени тела, които се потяха едновременно и крещяха на кантонски. Рут видя това, което й трябваше, в един ъгъл. Надписът „Телефон“ я отведе в малка стаичка без вентилатор, кошмарно гореща, но поне празна. По стените имаше осем телефона. Китайски чиновник с униформена шапка седеше зад масивно бюро.

— Искам телефонен разговор с Хонконг — каза тя.

Чиновникът погледна озадачено и отговори на език, който не звучеше като китайски, нито пък английски.

— Мили Боже — каза си Рут, — не ми казвай, че съм попаднала на единствения китаец в света, който наистина говори португалски.

Тя заговори на кантонски и старецът кимна с разбиране. С бавни движения й подаде формуляр, в който тя трябваше да попълни името и адреса си. Рут написа: Кралица Елизабет, Уиндзорски дворец, Англия. Той се усмихна мрачно.

— А, Ангрия. Ангрия в Америка? — И я поведе към една от будките.

Като по чудо след няколко минути успя да се свърже с Фу. Линията пращеше и Фу звучеше, като че ли говори изпод вода, но спокойствието в гласа му я накара почти да се разхлипа от облекчение.

— Благодаря на Бога, че си там! — извика тя. — От часове следя проклетия Лин, искам да кажа Харди, и съм в Макао. Горещо ми е, гладна и нервна съм и не знам какво да правя сега…

Той рязко я прекъсна.

— Чакай една секунда!

Имаше кратка пауза, преди да заговори отново.

— Добре. Никой не подслушва. Устройствата не показват проследявания по линията. Та къде каза, че си?

Рут му разказа цялата история.

— Боже Господи! — избухна той. — За такова следене имаш нужда от шест човека. Поела си страхотен риск. Сигурна ли си, че не те е забелязал?

— Абсолютно! — грубо отговори тя. — А и какво можех да направя? Да го оставя да си отиде? Да пропусна първия шанс, след всичките затрити седмици?

— Не, не. Разбира се. Права си била да го проследиш. Нищо. Забрави за Харди, повече ме интересува Лаурел — приятелят му. Има три възможности. Първо: да е от Макао. В този случай трябва да го проследиш до вкъщи. Второ: той е от Червен Китай и ти ще разбереш, когато тръгне обратно към границата…

Гласът на Фу се изгуби в пращенето по линията.

— По дяволите! Там ли си още? Най-вероятно е той да се върне там, където съм аз. В този случай трябва да го проследиш и да ми се обадиш отново, за да ми съобщиш с кой кораб се връща. Как изглежда?

— Китаец. На около петдесет. Сив костюм, синя спортна риза, без вратовръзка.

— Това ли е всичко? Сигурно има и по-отличителни белези.

— Мисля, че има бенка на брадата си, от която стърчат няколко сиви косъма.

Фу се засмя.

— Хиляди китайци ги имат. Но все пак е нещо. А косата му?

— Късо подстригана, черна.

— Хм. Виж дали не можеш да забележиш още нещо. Цвят на обувките? Носи ли куфарче или чадър? Трябва да ми кажеш, когато се чуем отново. Аз ще бъда тук. Недей да пътуваш с него. Надявам се, че тук ще можем да го открием, ако имаме достатъчно хора. Ще опитаме да го снимаме и да го проследим до базата му.

— Добре. — Рут попи потта от челото си. — Има ли още нещо, или мога да отида да си направя харакири вече?

Фу отново се разсмя.

— Имаш ли пари да платиш разговора? Е, те приемат и хонконгски долари. На добър час!

Пак беше сама. Плати двадесет и пет долара на чиновника и слезе надолу по стълбите към таксито, което я чакаше отвън. Шофьорът й се ухили.

— Добре, ще гледаш ли забележителности сега? Китайски храм…

Рут се намръщи страшно. От жегата в телефонната кабина беше станала вир-вода. Чувстваше се скапана. Направи зловещ жест, като че ли прерязва гърлото си, и без да промълви дума, се отпусна на седалката. Таксито тръгна обратно към хотела.

Лин и приятелят му все още седяха на верандата. На масата имаше празна бутилка вино. Рут седна в ъгъла на верандата зад шумна група австралийци и зачака, като гледаше разсеяно към морето.

На парапета седеше тридесетгодишен китаец с бира в едната ръка и чаша в другата. Погледът му се спря на Рут. Той педантично разгледа фигурата й от главата до петите. После я зяпна в очите въпросително.

Мили Боже, помисли си тя, никога ли не са те учили да сваляш с финес? Знам, че съм по-дебела от общоприетото за красавица, но пък хич не си падам по теб. И спри да привличаш внимание към мен! Аз трябва да съм невидима.

Рут се обърна към него и изсъска:

— Разкарай се! Майка ти не те ли е учила, че е невъзпитано да зяпаш хората?

Това свърши работа и китаецът се разкара.

След около двадесетина минути Лин и приятелят му се изправиха и се поклониха един на друг. Другият китаец взе едно кафяво куфарче за документи, сложи панамената си шапка и тръгна към пътя. Рут изчака няколко минути и тръгна след него. Той се виждаше ясно. Вървеше под дърветата покрай брега. Накрая на булеварда зави по тесните улички на стария град.

Беше лесен за следене. Рут виждаше бялата му шапка между хората дори да изостанеше на стотина метра. Вървеше с изправен гръб. Имаше походка на офицер от елитен полк.

Ранният следобед беше ужасно горещ. Когато вървяха по откритите площади, Рут чувстваше как слънцето изгаря гърба и раменете й. В малките алеи широко отворени магазини предлагаха риба и зеленчуци. По стените висяха китайски знаци в златно, зелено и кървавочервено. Въздухът беше много влажен и очилата на Рут се запотиха. Силният кантонски говор я оглушаваше, докато си пробиваше път между тълпите хора.

Ходиха доста дълго време. Стигнаха до спокоен квартал с испански вили, засенчени от палми и смокини. Мъжът влезе в една къща, построена в мавритански стил. На колоните на входа спретнати надписи на португалски, китайски и английски съобщаваха, че тук се намират останките на Сун Ят-сен, който работел като лекар в Макао преди 1911 година, когато станал революционер и основал китайската република.

Рут се подсмихна на спретнатото националистическо светилище в сянката на дърветата, подминато от историята, като че ли гражданската война и идването на комунистите през 1949 година никога не се бяха случили.

По-важно беше обаче да разбере дали къщата няма заден изход. Тя обиколи високата ограда и установи, че има само един път навън. После си купи купичка фиде от една сергия, намери си сенчесто местенце и я изяде, докато чакаше.

Най-после обектът й се появи и проследяването започна отново. Той вървеше и вървеше, все по-далеч от морето; докато преминаха входа към един таоистки храм с червен покрив и ръмжащи лъвове пред вратата. Изведнъж Рут откри, че се намират на границата с Китай. В дъното на улицата имаше малка полуразрушена каменна арка, която отбелязваше края на португалската територия. Над нея се вееше португалското знаме. Зад арката се виждаха ивица ничия земя и контролният пункт. Няколко войници стояха отпред. Червените звезди по кепетата им се виждаха отдалеч.

Мъжът спря пред арката. Рут го изчака да премине, но той стоеше и като че ли чакаше нещо. Тя се отдръпна на няколко метра от пътя и се скри зад едно дърво. Човекът остана загледан в оризовите поля на Китай за дълго време. Изглеждаше, че ще се обърне и ще тръгне обратно към града, когато на границата настъпи раздвижване. Чуха се свирки и гърлени заповеди. Малка процесия потегли от контролния пункт, водена от китайски войник, който удряше гонг. Спряха пред арката и войникът се отдръпна. Водачите на групата се поколебаха. Започнаха да опипват с ръце въздуха пред себе си. Най-после един от португалските граничари дойде до тях и ги преведе през бариерата.

Рут изстина, когато осъзна, че всички от парцаливата група бяха слепи. Те вървяха, като се държаха за раменете на хората пред себе си. Това беше едно от редовните прогонвания на „безполезни гърла“, които минаваха границата, за да увеличат населението от бежанци в колонията. Рут почувства, че й става лошо.

Нейният човек стоеше и гледаше мълчаливо преминаването на процесията. Няколко инвалиди и един старец с патерици завършваха групата, подбутвана от войници с щикове на пушките.