Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (36)

34.
Лин Чиао

Все още седях на терасата, когато започна да се развиделява. Небето стана бледомораво, после изсветля до розовия цвят на прясна сьомга. Слънцето се издигаше иззад острите очертания на върха.

Фу се появи в дълъг халат с разхлабен колан. Изглеждаше учуден, че ме вижда, но дойде и седна до мен на парапета.

Фу посочи към огряната от слънцето панорама. Редица джонки се движеха бавно в морето, на около миля от заливчето. Под нас премина самотен рибар със сламена шапка, който управляваше лодката си от кърмата с дълъг прът. Приличаше на стара китайска гравюра.

— Красиво, нали? — каза Фу. — Невъзможно е да повярваш, че някъде на континента се води война.

Седяхме мълчаливо известно време, после той бавно се обърна към мен:

— Дейвид, не знам какво точно трябва да кажа, но ще направя всичко възможно Рут да бъде щастлива. Ще се грижа за нея. Съжалявам, ужасно съжалявам, че ти си бил „другият“.

— Да не говорим за това, Бен. Разбирам и мисля, че това е най-доброто разрешение. Ти си човекът, от когото тя се нуждае, а не аз.

Последва още една дълга пауза. Знаех какво трябва да направя.

— Бен — казах аз решително, — от колко време си агент на Червен Китай?

Той се стресна, после ме погледна озадачено и се разсмя, но смехът му беше несигурен.

— Какъв необикновен въпрос, Дейвид! Ти от колко време си агент на Съветския съюз?

Прекъснах го:

— Без смешки. Ти си офицер от британското разузнаване. Аз съм този, който трябва да те контролира, и съм сериозен, ужасно сериозен. Кога се присъедини към партията? В Шанхай — преди да избягаш?

Фу се изправи и ме погледна. Вече не изглеждаше неискрен, както при първото ми предизвикателство. Гърбът му беше гордо изправен — изглеждаше като войник, макар никога да не е бил такъв. Когато заговори, гласът му беше леден и звучеше рязко, като че ли той едва успяваше да удържи гнева си:

— Дейвид, внимавай! Преди минути говорихме за Рут, която и двамата обичаме, и аз се страхувах, че ще станеш мой враг, но ти не стана. Не ме принуждавай аз да ти стана враг, като ме обиждаш така в собствената ми къща.

— Не ме залъгвай с тия дивотии за чест и гордост — изръмжах аз. — Просто ми отговори! Кога стана член на партията? От колко време си агент на Китай? Отговори ми!

— Не ставай смешен! — Гласът му гневно се повиши. — Господи, твоите хора разглеждаха живота ми месец по месец в началото, когато станах ваш човек. Имаш ли представа колко е трудно да бъдеш приет от англичаните, ако не си роден в Англия? А оттогава съм подлаган на проверка на всеки три години като всички останали. Знаеш, че никога не съм бил член на партията. Знаеш, че напуснах Шанхай, за да избягам от комунистите, и че те убиха семейството ми. Знаеш, че никога не съм бил агент на червените!

— Не ме лъжи! — изправих се и закрещях. — Ти си им казал за „Скорпион“. Ти си им казал за Катманду и Чан Ли, за Лин, товарния кораб и оръжията. Имаме доказателства — ти си им казал абсолютно всичко!

Той рязко се завъртя и помислих, че ще ме удари. Лицето му потъмня от ярост.

— Да, казах им, но чак след като безплодната ти операция се провали! Какво друго можех да направя? Бях лоялен към вас в продължение на двадесет години, а вие ме предадохте. Твоите хора трябваше веднага да съобщят на Пекин за оръжията.

— Ти ни предаде! — ледено казах аз.

— О, не, приятелю! — Гласът му се изпълни с горчивина и презрение. — Тези ракети представляваха чудовищна заплаха за Китай, а и за целия Изток. Лондон и Вашингтон не трябваше да се двоумят. Смяташ ли, че можех просто да си стоя спокойно, докато политиците ви задържат важна информация, защото си мислят, че един ден тя може да им свърши работа? Те укриха информацията от единствената страна, която всъщност беше заплашена. — Той подсили речта си с удари по отворената си длан. — Аз все още съм китаец!

— Все пак е предателство! Ти си офицер от британското разузнаване.

Изглежда, гневът му намаля и той отново седна, като кимаше мрачно.

— Не съм забравил, Дейвид. Не си въобразявай, че ми беше лесно да наруша думата си, макар да бях принуден, да нямах избор.

— Но я наруши.

Фу въздъхна.

— Бях решил да си подам оставката, дори без разправията с теб. Писмото ми до Уокър е написано. Ще пропусна доста неща, но остарявам — може би наистина сега е подходящият момент да създам семейство, на което да се посветя… — Той се усмихна леко.

— Не е толкова просто, за бога! Би трябвало да те арестувам. Ако нямаш връзки с комунистите, как, по дяволите, успя да предадеш съобщение на Пекин толкова бързо?

— Знаеш не по-зле от мен, Дейвид! Просто влязох през главния вход на китайската банка и се обадих на човека от другата страна — Тен Кай-шен. Не мислиш, че съм изкарал всички тези години тук, без да знам кой е резидентът на Китай, нали? Преди години изпратих подробно негово досие в Лондон.

Звучеше смислено, но аз не се поддадох.

— Слушай, Бен — внимателно! Искам точен отговор на точен въпрос. Преди да го задам, трябва да ти кажа — вярвам, че си използвал червена връзка във Владивосток, за да идентифицират товарния кораб, а също и в Банкок, когато откри истинската самоличност на Лин. Може да е имало и други случаи, което не е много трудно да се разбере. Затова не ме лъжи. Все още можеш да получиш двадесет и пет години за това, не забравяй, че сме на английска територия.

— Какъв е въпросът ти?

— Два са. Праща ли документи по операцията в Китай?

— Не.

— Съвсем сигурен ли си?

Отново ми се стори, че ще ме удари. В погледа му се появи презрение, но когато ми отговори, гласът му беше спокоен, почти смирен:

— Дейвид, повярвай ми, не съм им давал нищо, което би компрометирало работата на разузнаването. Просто им изложих голите факти. Мислиш ли, че мога да съсипя мрежата, която съм създавал в продължение на двадесет години?

— Добре. А откак си на служба при нас, случвало ли се е да им предаваш някаква информация, независимо каква?

— Не! Господи, не! Бях лоялен към Англия във всяко отношение, докато вие самите не направихте това невъзможно.

Свирепият му гняв изчезна и усетих, че той отчаяно иска да му повярвам, макар и гордостта да му забраняваше да ми се моли.

Погледнах го непреклонно.

— Надявам се да казваш истината.

Фу сви рамене.

— Знаеш, че имам агенти в Китай, а аз знаех (защото ти ме накара да разбера), че Пекин е открил нещичко, но съвсем недостатъчно. Времето изтичаше — трябваше да го направя. Сега — обади се в полицията, ако искаш.

Всъщност започвах да му вярвам. Почувствах вътрешния тормоз на човек, измъчван от съвестта си, преди да вземе твърдото решение да постъпи по правилния за него начин. Знаел е, че ще бъде заклеймен като предател, и то от хората, чийто респект беше ценил така високо през последните двадесет години.

Фу се обърна към мен с тъжен поглед. Никога не го бях виждал толкова уязвим.

— Ако това се беше случило преди една година, щях да се самоубия или да изчезна в китайския подземен свят, от който идвам. Но присъствието на Рут затруднява всичко…

Спомних си, че е съществувал Фу, когото никога не съм познавал: кльощавото китайско сираче, което отчаяно се е мъчило да си изкара прехраната из мръсните улици на Каулун. Изведнъж разбрах каква ценност представлява за него нашето доверие — доверието на хора, израснали в стабилна страна на другия край на земното кълбо; хора, които никога не са били презирани или принудени да работят по шестнадесет часа на ден, за да избягат от глада. Загубата на това доверие беше рана, която щеше завинаги да остане отворена… но така трябваше да бъде.

— Не ме моли за съчувствие, Бен — казах кратко. — Има правила и ми се налага да се придържам към тях. Ще те помоля да ми предадеш паспорта си, всичките си паспорти, и да ми обещаеш, че няма да напуснеш Хонконг, дори да не напускаш Лин Чиао, докато не получиш разрешение за това. Полицията ще ни подпомогне, както знаеш.

Фу седеше мълчаливо на парапета с мрачно лице.

— Ще предам оставката ти — продължих студено. — Тя ще влезе веднага в действие. Аз ще направя необходимото да преустановя съществуването на мрежата, преди да си тръгна. Всичко, засягащо работата, което се намира у теб, трябва да бъде занесено в правителствената сграда — радиопредавателят, подслушвателните устройства, досиетата в сейфа ти…

— Да, разбирам.

— Утре, преди да си тръгна, ще изпратя доклад на Уокър. Трябва да запиша това, което ми разказа.

— Какво ще направи той?

— Честна дума — не знам, Бен. Ако това ще ти помогне — добавих аз съчувствено, — ще му кажа, че напълно вярвам на разказа ти.

Той се усмихна.

— Но това няма да е краят — предупредих го аз. — Ще има разследване. Дори и да ти повярват, ще загубиш пенсията си.

Фу се разсмя невесело.

— Това е най-малкият ми проблем. Не мога да кажа, че парите не ми достигат.

— А после — кой знае? Не мисля, че ще те съдят. Това би наложило провеждането на съдебен процес, и то тук. Прекалено много ще излезе наяве. Всъщност Хонконг си е част от Китай и владението върху него изтича през 1997 година. Провеждането на дело според британския закон за държавната тайна ще бъде абсурдно — ти просто ще се превърнеш в китайски герой. Но може да те помолят да напуснеш британската територия. Да се преместиш да живееш при хората, на които ни предаде.

Фу погледна тъжно отново.

— Надявам се това да не стане. Ако се получи така, ще трябва да тръгна сам, защото със сигурност ще бъда убит. Червен Китай никога няма да прости действията на китаец, който ги е шпионирал в продължение на двадесет години, макар и веднъж да им е предоставил някаква информация.

— Ако не искаше да се върнеш там, защо, по дяволите, рискува да си съсипеш живота заради тях? Не виждам смисъла.

Но всъщност напълно го разбирах.

Той тъжно поклати глава.

— Никога няма да ме разбереш, Дейвид. Китай си е Китай. Без значение е дали е управляван от император или от комунистите — това е моят роден дом.

Фу протегна към мен събраните си ръце, като че ли за да му сложа белезници.

— Ако се наложи да замина за Китай, моля те, грижи се за Рут. Господи, каква ужасна бъркотия.

Рут се появи на вратата, облечена в джинси и червена риза. Очевидно току-що беше станала от леглото и все още се прозяваше.

— Не е ли прекрасно? — попита тя.

Слънцето вече се беше издигнало и приятно ни затопляше.

— Сутрините са най-чудесното време тук. Всяка нощ си лягам и си казвам — „утре ще има нов ден“ — и наистина го очаквам с нетърпение, също като децата. Глупаво, нали? Ще отида да направя кафе.

— Чай — каза Фу.

Тя се засмя.

— Чай за теб и кафе за Дейвид.

* * *

Двадесет и четири часа по-късно излетях от летище „Кай Так“. Преди това свърших всичко необходимо в прихващателната станция и управлението на полицията, но не ми остана време да поспя. В колата по пътя към летището задрямах.

Красива стюардеса, китайка, ме заведе до мястото ми. Обикновено се радвах, когато ми пожелаваха „приятен полет“, но сега не обърнах внимание. След десетина минути се понесохме по пистата, построена в залива. Имах чувството, че вълните се разбиват в колелата на самолета.

Мъгла скриваше върха. Гласът на пилота прозвуча по високоговорителя и ни съобщи, че тъй като не може да ни покаже най-добрата гледка от Хонконг, ще ни покаже втората по красота. Самолетът направи вираж и осъзнах, че летим няколко мили на запад, над залива и близките острови, преди да завием на север към Япония.

Погледнах през прозореца и видях брега на Лантау: златната пясъчна извивка на залив Силвърмайн, която отстъпваше пред пенливите вълни, разбиващи се върху скалите. За момент сиви облаци закриха гледката. Когато се изчистиха, се озовахме точно над Лин Чиао. Видях бялото бунгало, окъпано от слънцето, и две малки фигурки на терасата.

Обърнах се настрани и зарових лице в южнокитайския „Морнинг Поуст“. Не исках стюардесата да види насълзените ми очи.