Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (3)

1.
Лондон и Катманду — 1978

За тази размяна на унгарската граница не знаех нищо нито тогава, нито шест години по-късно, когато забелязах тревожната телеграма от Катманду. Нямаше да разбера, че двете са свързани, докато не минаха месеци.

Прочетох телеграмата отново. Забелязах я в огромната дневна купчина само защото имаше надпис „Секретно“. Подписана беше от някой си Слейтър. Потърсих го в списъка. Дипломатическият персонал в посолството в Непал се състоеше само от трима души и Слейтър беше първи секретар. Нормално всички телеграми трябваше да се подписват от посланика, но може да е отсъствал. Изкуших се да пренебрегна хартийката и да продължа. Имах да чета още около дузина, а за британските интереси убийството на дребен китайски търговец в Хималаите не представляваше заплаха. Но се тревожех от навлизането на китайците в Непал и имах чувството, че тази телеграма може да ме отведе донякъде. Заслужаваше си поне да науча нещо повече, а и знаех подходящия човек да свърши работата.

* * *

Доналд Слейтър имаше тежък махмурлук, който вентилаторът, поставен до френския прозорец, постепенно лекуваше. Когато телефонът звънна, той бързо го вдигна, за да прекрати шума, който болезнено пронизваше главата му.

— Добро утро, сахиб — произнесе любезният глас на Мадан Сингх от портиерското бюро в предната зала. — Един господин иска да говори с вас по телефона.

— Кой?

— Не каза, сахиб.

— Ти не го ли попита, по дяволите?

— Той е англичанин, сахиб — отговори Мадан Сингх, като че ли това беше повече от достатъчно.

— Е, добре, свържи ме.

Гласът говореше на добър английски, но с акцент, който Слейтър не можеше да определи.

— Мисля, че ме очаквате — каза той. — Припомнете си отговора на последната си телеграма 2405. Там е казано, че трябва да се представя като „Карю“ от финансовия отдел.

— Карю? — Слейтър се учуди повече от обикновеното. — Какъв финансов отдел?

— Финансовия отдел в Лондон, разбира се. — Гласът замлъкна, като очакваше отговор. Най-после се обади отново: — Телеграмата споменава също част от популярен стих.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Има жълт идол със зелени очи… на север от Катманду…

— О, Карю — Лудия Карю, разбирам. — Слейтър изстена, когато си припомни: „Разследващият ще се идентифицира със следната фраза…“ Проклети шпиони и глупавите им пароли. — Вие сигурно сте…

Гласът грубо го прекъсна:

— Да.

— Е, добре. Радвам се, че сте тук. Щях да ви посрещна на летището, но не знаех кога ще дойдете. Имате ли къде да отседнете? Предполагам, ще искате да дойдете до посолството. Какво ще кажете за три часа днес следобед?

— Три? По-добре ще е да започнем веднага. Сега е десет — зает ли сте до три?

Слейтър прехвърли празните страници на дневника си. Главната цел на деня му беше да си осигури безплатен обяд в „Як и Йети“ чрез японския търговски съветник. Този проклет шпионин щеше да го провали.

— Имам много важна среща на обед — каза той. — Икономическата страна на нещата. Не е от вашата сфера. — Слейтър се засмя сърдечно.

— Тогава можем да се видим сега. Да речем, след половин час. В храма на маймуните.

— В храма на маймуните? Какво, по дяволите, му има на посолството?

— Предпочитам на този етап да не съм свързван с посолството. Това е малък град. Храмът е тих и вън от града.

Гласът звучеше властно.

— Сигурен съм, че ме разбирате.

— Напълно. Напълно. Шпионски работи. Ами трудничко е, но точно сега мога да ви сместя. Ще се видим след половин час.

Слейтър тръшна слушалката на вилката. Дявол го взел тоя. Ще трябва да препуска като луд, за да се върне навреме за обеда. Проклетниците от сигурността са едни и същи: гадни лайнари.

Той се надигна иззад металното бюро, срита го и излезе от офиса. Когато затръшна вратата, черно-бялата репродукция на портрета на кралицата се изхлузи от пирона на стената и падна на земята между разбитите стъкла.

* * *

Слейтър се качи в ландроувъра на посолството и си проправи път между уличните сергии към скалистите околности. По нивите работеха жени. Те вършееха царевица, като удряха жълтите кочани по плоски камъни. Още малко оставаше да приключи жътвата преди зимния сезон.

Храмът на маймуните се намираше на един хълм на около пет мили извън града. Слейтър паркира ландроувъра до бяло златната пагода на входа. Той тръгна по извитата пътечка, върху която хвърляха сянка хвойнови дървета. На всеки няколко стъпки го спираха просяци. Стара жена с отрязан крак протегна към него бастуна си. Слепец клечеше с протегнати за милостиня ръце. До тях момченце с изкривена ръка, голо, с изключение на ризата, увита между костеливите му крака.

Слейтър ги избута встрани нетърпеливо. Когато стигна до върха на хълма, беше облян в пот, лененият му костюм — покрит с мокри петна под мишниците. Той отбеляза колко е неподходящ за Непал. Защо, по дяволите, не го изпратиха във Вашингтон или Бон? Някой друг можеше наистина да хареса това отвратително място. Олющената вила, която наричаха посолство. Бедността. Отвратителния климат.

Храмът беше разположен около масивен Ступа, камък с форма на конус, висок около петнадесет метра, увенчан със златен връх. В основата на върха имаше нарисувани четири чифта очи, всевиждащите очи на Буда, които гледаха към четирите точки на света. Камъкът се издигаше на широка павирана тераса, която свършваше с парапет, гледащ към долината. От другата страна беше ограден от каменни параклиси и килиите на будистките монаси. Редици от молитвени колела се въртяха бавно по конзолите от ковано желязо. Монаси с бръснати глави и шафранени роби се разхождаха сериозно между сградите. Единият параклис имаше богато украсен, позлатен вход. Отвътре се чуваше гърлено мърморене на тибетски, накъсано от ударите на гонгове и звуците от тромпети, които целяха да прогонят злите духове. През вратата можеше да се види голям меден Буда. Пред него горяха ритуални лампи, които миришеха ужасно.

По терасата тичаха стада маймуни и гонеха орехи, подхвърлени им от тълпа европейски туристи. Нямаше никой с външния вид на разузнавач от Чуждестранния офис. Слейтър запали нервно цигара.

— Господин Слейтър? — се чу зад гърба му и го накара да подскочи.

Той се обърна и погледна учудено. Собственикът на гласа беше китаец.

— Кой сте вие, по дяволите? — изръмжа Слейтър.

Човекът примигна.

— Аз съм този, когото очаквате. Е, може би не съм точно това, което чакахте. Изпратиха ме от Хонконг. Ако не ме лъже паметта, човекът, споменат в телеграмата ви, е бил от китайската общност в града. Смятат, че аз мога да имам известни преимущества пред един европеец.

Английският му беше съвършен, макар и странно превзет и педантичен, като на човек, който не е израснал, говорейки езика, а го е учил по-късно, и основно чрез книги. Беше много висок за китаец, около метър и осемдесет, с изразителни черти и посивяла коса, сресана назад. Очите му се усмихваха непрестанно.

— Имате ли някакъв документ за самоличност? — запита Слейтър, който излъчваше неодобрение.

— Естествено.

Мъжът му подаде син плик с английския герб на гърба. Слейтър извади писмото от него. То представяше приносителя като ревизор от Чуждестранния офис, точно както беше казано в телеграмата, която бях изпратил на Слейтър. Той го прочете два пъти и го върна.

— Предполагам, че всичко е наред. В писмото се казва, че истинското ви име е Фу.

— Бенджамин Фу.

— Е, Фу, доста необикновено място за срещи е това. Ти трябваше да ми докладваш в посолството. Наистина е прекалено да караш старшия си офицер да обикаля из целия град за твое собствено удобство.

Слейтър произнесе думата „старши“ със злоба, защото знаеше, че не отговаря на истината.

— Съжалявам, но при дадените обстоятелства това изглеждаше най-разумно.

Фу го поведе към една пейка, подпирана от два каменни дракона. Тя се намираше в сенчест ъгъл, който гледаше към планините. Сигурно беше на възраст между четиридесет и пет и петдесет, но се движеше като младеж или атлет.

— Добре ще е да седнем и да ми разкажете всичко, което доведе до изпращането на телеграмата ви преди четири дни.

Слейтър искаше да се озъби и отговори, че е време за обед и би пийнал една студена бира, вместо да се мотае из някакъв миризлив будистки храм. Но в държането на Фу имаше нещо, което го възпря. Слейтър усети, че въпреки усмихнатите очи и любезността си, това копеле го разбираше напълно. Почувства се неудобно от това и седна ядосано на пейката.

* * *

Всичко започнало като сегашната среща в маймунския храм. Мадан Сингх с присъщия си надут маниер свързал Слейтър по телефона с някого. Преди осем дни. Този път гласът бил китайски.

— Съжалявам. Разбира се, предполагам, че и ти си китаец, но този тип звучеше като китаец. И много тих, като че ли го подслушват, явно доста беше уплашен.

— Трябва спешно да ви видя, много спешно — пошепнал той. — Днес на някое усамотено място, не в офиса ви.

Уредили си среща вечерта в седем при един параклис на пътя за Кодари.

— Къде по-точно? — запита Фу.

— На едно самотно място, около шест мили вън от града, много изолирано. Идеята беше негова. Мога да ти го покажа, ако искаш.

— И той каза, че има нещо важно да ти съобщи? Разузнаваческа информация?

— Да.

— Не даде ли някакви подробности?

— Не.

— И не си ли каза цялото име?

— Не.

— Какво стана после?

Слейтър останал в офиса до пет часа. Бил противен ден. Консулска работа. Четирима типове, които искали да се присъединят към полка „Гурка“^[2], се появили след едноседмично ходене пеша от селото им в Хималаите. Никой от тях не говорел английски. Отнело му часове да попълни формулярите им. После го повикали от полицията, за да иде да види две момичета от Уелс, арестувани за контрабанда с марихуана. Дългокоси, с бабешки очила и индийски мъниста. Без цици. Хипита.

След като напуснал затвора, подкарал право към параклиса и там чакал около час.

— Никой ли не се появи?

— Абсолютно никой. Пътят беше съвсем пуст. Никой дори не премина пеша. През цялото време, докато бях там, не видях нищо друго, освен кози и свещени крави, излезли на разходка.

— Така че ти се прибра вкъщи?

— Да. На следващия ден сложих една бележка в досието на разузнаването и забравих за случая. Честно казано, не изглеждаше да е нещо важно. Тук често се случват странни неща. Дори не мога да си представя защо са си направили труда да те изпратят.

— Отчасти, защото телеграмата ти звучеше доста тревожно и защото човекът е бил китаец. Интересуваме се от намеренията на Червен Китай тук. Те имат голямо влияние в Непал напоследък. Помисли си за цялата помощ, която оказват — построиха електростанции по планинските реки, път през целите Хималаи между Лхаса и Катманду. Чудим се какво точно възнамеряват да правят. Индийското правителство е адски уплашено.

— Не мога да кажа, че много съм се замислял по въпроса. В китайското посолство не дават редовно приеми. А и странно изглеждат, всички облечени в тези сиви униформи.

Фу се засмя.

— А за да влошат още повече нещата, всички ти се виждат еднакви, както европейците на нас. Та ти се прибра вкъщи и историята приключи, така ли?

— Абсолютно. После миналия четвъртък отидох на веселбата в Непалския културен клуб. Заведох и жена ми. Фолклорни танци и великолепен безплатен бюфет по-късно. Около девет и половина ми се обади един от охраната в посолството. Някакъв полицай искал веднага да види мен или Фреди.

Слейтър обичаше да демонстрира близостта си с посланика, като го наричаше Фреди. Това изразяваше мнението му, че Катманду е под достойнството му.

Той довършил спокойно виното си и излязъл пред хотел „Анапурна“. Полицаят го чакал дискретно отвън и не се оплакал, че Слейтър го накарал да виси там половин час. Стоял до една кола. Кафявото му лице се виждало в светлината на лампите от ковано желязо.

— Инспектор Дурба Дийп, сър — поздравил любезно. — Градска полиция. Извинете ме за безпокойството, но бихте ли ми отделили време, за да идентифицирате един труп. Убийство е. Мисля, че е възможно да познавате жертвата.

Слейтър се изсмял.

— Господи, човече. Защо пък аз? Доста е невероятно. Не е англичанин, нали?

— Не, сър, жертвата не е европеец.

— Не, това наистина е нелепо. А и точно сега съм зает. Не може ли да изчака до утре?

— Предпочитам да не губя време, сър. Разследвам убийство. Ще бъда много благодарен за съдействието ви.

— Е, добре.

Слейтър грубо избутал полицая и се тръшнал на задната седалка на колата. Чувствал се леко пиян. Изпил няколко уискита, преди да влезе в бюфета, където смесил червено вино и местна бира. Всичко това се плацикало около пилето с къри в стомаха му. Отвратително. Докато колата набирала скорост по тъмните алеи, си помислил, че е трябвало да откаже съдействие.

Не отишли в полицейския участък, а в болницата Бир. Слейтър намигнал на група хубави непалски сестри и последвал инспектора към стоманена врата с термометър на нея.

В моргата било много студено. На каменна маса лежало покритото с чаршаф тяло. Инспектор Дийп дръпнал чаршафа.

Слейтър извикал от ужас, преди да се обърне и повърне. Младият полицай в униформа, който ги следвал, му помогнал да седне.

Мъртвият бил китаец: лицето му, изкривено от агонията — като че ли все още пищял. На мястото на очите му имало две червени дупки. Остатъкът от трупа бил изтезаван жестоко.

Слейтър преглътнал, когато видял почернелите краища на пръстите, изгарянията по цялото тяло, разкъсаната плът и съсирената кръв там, където са били гениталиите.

— Боже Господи! — изохкал той. — Горкият нещастник. Сигурно е отнело часове да го убият.

— Дни — отговорил инспекторът. — Познавате ли го?

— Мили боже, разбира се, че не. — Слейтър се стегнал и се изправил. — И какво, по дяволите, си мислите, че правите, като намесвате чужд дипломат в тези неща?

— Не го ли познавате? Сигурен ли сте?

— Не, не го познавам — отвърнал грубо Слейтър.

Той бил ужасно ядосан на себе си заради това, че повърнал. Да изкара яда си на полицая, изглеждало най-добрият начин да скрие това.

— Вие наистина нямате право да ме водите тук! Министърът на външните работи ще бъде уведомен за това още утре, обещавам ви!

— Простете ми. Сигурно е шокиращо и се извинявам. Просто си мислех, че може да го познавате. — Очите на младия непалец, кафяви и интелигентни, твърдо посрещнали кървясалия поглед на Слейтър. — Разбирате ли, тялото беше намерено така, както го виждате, на една алея в стария град Патан. Дрехите му бяха наблизо. В джобовете нямаше нищо, освен това. — Той извадил лист бяла хартия от джоба си. — Тук са записани номер 11588 — телефонът на вашето посолство — и вашето име, мистър Слейтър.