Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (7)

5.
Лондон

Звънях цял ден напразно, така че когато най-после получих отговор, бях изненадан.

— Рут? — попитах колебливо. — Дейвид е. Дейвид Нерн.

— Боже Господи — засмя се тя. — Отдавна не съм те чувала.

Не звучеше твърде зарадвана.

— Как вървят работите?

Това звучеше абсурдно. Не можах ли да измисля нещо друго след четири години раздяла?

— Доста кофти. — Тонът й беше по-остър и горчив, отколкото очаквах. — Какво искаш, по дяволите?

— Обаждам се по повод желанието ти да се върнеш във фирмата. Имам нещо, което може да те заинтересува.

— О, Боже, трябва ли да е свързано с теб?

— Ами да, трябва. Няма друга възможност. Може ли да се видим и да поговорим за това? Евентуално довечера?

Тя въздъхна.

— Довечера ще излизам. А и предпочитам да се видим в офиса. Все още ли сте на същото място?

— Да, все още сме там.

Последва дълга тишина.

— Добре — каза най-после Рут. — Утре имам свободен ден. Става ли в десет часа?

* * *

Рут нервно затвори телефона. Дявол го взел! Проклетият Дейвид Нерн! Защо, по дяволите, се съгласи да се види с него отново? Ако това беше цената, която трябваше да плати за връщането си на служба, то тя беше прекалено висока. Ще му се обади и ще му каже да забрави цялата работа. После се усети, че не знаеше номера, а той със сигурност нямаше да е регистриран в телефонния указател.

Тя изруга, когато осъзна, че все пак ще трябва да се появи на срещата утре сутрин, и мрачно се загледа през прозореца. Той гледаше към раздадена за обработване общинска земя — спретнати лехи зеле и грах, ръждясали железни бараки, наклонени към железопътната линия. Беше се преместила в този овехтял апартамент след раздялата с Роджър преди две години.

От реката идваше слаба миризма на малц от пивоварната в Мортлейк и тя й напомни за малката къщичка с тераса, в която тя и Роджър живяха толкова нещастно. Къщичката се намираше на около миля и над двора вечно се носеше същата сладникава миризма на малц. Рут се сети за безкрайните месеци, когато се чувстваше виновна от мисълта, че се е омъжила за човек, когото не обича, нито пък уважава. Нарастващото равнодушие на Роджър. Мрачното мълчание. Раздразнението. Скуката. Любенето като ритуал, все по-рядко. Тромавото му опипване на гърдите й, толкова небрежно, че я караше да изпитва непълноценност.

Инициативата за раздяла беше нейна. Рут се премести в апартамента на една приятелка, която рядко виждаше. Всеки ден шофираше до училището, където работеше. То се намираше в беден имигрантски квартал в тухлената пустиня близо до летище „Хийтроу“. Средно училище „Алдерман Даусън“. Боже Господи! Два етажа грозни тухли, оградени с кални полета. Опита да се приспособи, но никога не успя. Училището представляваше само една част от последните четири години. Време на нещастие и тъга, което сведе жизнеността й до тъпото желание да доживее до утрешния ден. Целият този период я изсуши емоционално. Обвиняваше се за грешките си и колкото и да е парадоксално — за това, че е наранила Роджър.

Самообвиненията й намаляха, когато една неделна сутрин се върна вкъщи, за да обсъди развода си. Непознато момиче на около двадесет й отвори вратата. Носеше халат, косата й не беше сресана. Очите й блестяха, а бузите й бяха свежи и розови. Изглеждаше, като че ли току-що се е любила. Роджър се появи, закопчавайки колана си.

— Това е Алис — каза той. — Тя се премести тук, когато ти си отиде.

Преди около месец Рут седеше в кухнята на чаша кафе в пет сутринта, защото не можеше да спи. Изведнъж разбра какво трябва да направи. Да се върне обратно. Да заличи всички тези противни години. Тя написа кратко писмо до отдел „Кадри“ и помоли да я вземат обратно на работа.

Сега обаче не се чувстваше сигурна, че това е било правилното решение.

* * *

Сградата имаше грозна бетонна фасада без табелки и врати от матово стъкло. Вехтото фоайе се стори на Рут познато и близко. Стените му все още бяха покрити с избелели плакати, които предупреждаваха за опасността от бяс. Това трябваше да подскаже на случайните посетители, че офисите на горния етаж имат нещо общо с Министерството на земеделието. В малка портиерска будка седеше жена в син гащеризон с бронзови корони на реверите.

— Мога ли да ви помогна? — запита тя.

— Имам среща с господин Нерн.

— О, да, скъпа. — Тя се усмихна и посочи на Рут вратата към вътрешната зала.

Анонимното фоайе изчезна. Двама полицаи от Министерството на отбраната седяха зад екран от блиндирано стъкло. Тезгяхът пред тях беше покрит с гумени печати и празни формуляри. И двамата носеха пистолети.

— Добро утро, мис Аш — каза сержантът, който помнеше името на всеки служител. Това я накара да се почувства съвсем като у дома. — Не сме ви виждали отдавна. Пропуска, моля.

— Нямам пропуск. Вече не работя тук. Дойдох само да видя господин Нерн.

— Напуснали сте ни? Мислех си, че все още сте в чужбина. Няма значение, ще ви дам еднодневен пропуск, макар това да си е чиста формалност. Оня тип Стивънс е откачил на тема безопасност. Вече всички имаме снимки на пропуските. Дори посетителите.

Той вкара Рут в една странична стая и я помоли да седне на висок стол пред боядисана в червено дъска. Тя чуваше другия полицай да говори със секретарката си. Сержантът нагласи полароида си с маниера на моден фотограф.

— Хайде сега си повдигни роклята и ни зарадвай.

— Моля ви, нямам настроение за шеги. А и бързам.

— Извинете ме. — Той се усмихна. — Всъщност ще снимам само главата и раменете.

Той залепи още влажната снимка на празен пропуск, който тя подписа. После го постави в самозалепващо се пластмасово калъфче, което закрепи отпред на роклята й.

* * *

Седяхме в старите зелени кресла и пиехме скапано нескафе. Цареше неловка тишина. Вероятно винаги е така, когато се срещнат бивши гаджета.

— Добре ли прекара в Токио? — небрежно попита тя. — След като ме изостави?

Изчервих се. Щеше да е по-трудно, отколкото очаквах.

— Не съм те изоставил, Рут. Изпратиха ме спешно в Токио и останах там четири години. Знаеш много добре, че в нашата работа се случват такива неща.

Тя сви рамене.

— Ти не ме помоли да дойда с теб.

— Не, проявих се като глупак. Но можехме да поддържаме връзка, ако и двамата бяхме опитали.

— Аз не исках да поддържам връзка, Дейвид. Исках… о, по дяволите! Няма смисъл да говорим за това сега. Трябваше да го направиш преди четири години.

— Съжалявам, Рут. Много съжалявам. Аз…

— Аз също съжалявам — прекъсна ме тя. — Какво искаш сега? Приемам, че това е официално обаждане, макар силно да желая да можеше да е с някой друг. Неофициално съм на разположение по-късно през деня, ако си спомняш — сухо каза тя.

— Виж сега — отговорих, — знам, че вината е моя. Исках да ти се обадя веднага щом се върнах, но не го направих, защото мислех, че още си омъжена. После пристигна писмото ти и от отдел „Кадри“ ми го прехвърлиха.

— Господи! — избухна тя. — Защо точно ти? Те знаят ли, че си ме чукал?

— Разбира се, не. Просто аз търсех човек, който говори китайски за една работа… Просто съвпадение.

Рут изглеждаше леко умилостивена.

— Търсиш човек с китайски, така ли? Вероятно съм забравила всичко след четирите години в онова гадно училище. Както и да е. Каква е работата?

— Не мога още да ти кажа. Знаеш как е. Първо трябва да те питам някои неща.

Трябваше да й изнеса опреснителна лекция за всички отговорности, за секретността, да й припомня идеите, но не можех да го направя.

— В писмото ти се казва, че си разведена. Виждам, че не сте се разбирали с Роджър.

— Напуснах го преди две години.

— Това означава ли, че си съвсем свободна?

— Да, напълно.

Очите й казваха: „Какво общо имаш ти с това, по дяволите?“

— Можеш ли все още да говориш китайски?

Тя се усмихна за първи път. Почти бях забравил колко красива е, когато е весела.

— О, Дейвид, какъв въпрос! Не съм го използвала години, но с малко практика мога да си възстановя знанията.

— Много е важно. Имам нужда от говорещ китайски, който никога не е работил за нас в Далечния изток и следователно няма досие във всички вражески служби. Освен че желаех да те видя отново, писмото ти се оказа подарък от Бога. Ти си един от малкото ни китайски лингвисти и единственият, който никога не е бил там на работа.

— Къде ще трябва да отида?

— Не съм съвсем сигурен. Вероятно — Хонконг.

— Хонконг? Страхотно ще се радвам да се върна там, Дейвид. Понякога ми се иска никога да не го бях напускала.

Аз леко се усмихнах.

— Ще имаш ли нещо против да направиш един бърз езиков тест? Само за да се уверим, нали разбираш? Няколко часа разговор с един скучен професор от училището по ориенталски науки.

— Щом така искаш.

— Да, искам. Той живее в Ийлинг, на „Арджил роуд“. Колата ще те закара дотам. Можеш ли да отидеш сега?

— Сега? — Тя сви рамене. — Добре.

— Чудесно. Професор Дейвидсън ще ти каже, а и на мен, дали има някакви съмнения относно способността ти да се справиш отново с кантонския след няколко седмици упражнения. Ако той не се двоуми, ще е хубаво да се срещнем отново утре. Не тук, а в обезопасена къща. Имаш ли кола?

Тя се подвоуми, но се съгласи да се срещнем на следващата сутрин и аз поръчах колата. Отидохме до асансьора.

— Искаш ли да вечеряш с мен довечера, Рут?

Тя поклати глава.

— По-бавно, Дейвид. Чувствам се много объркана, а срещата с теб само влошава нещата.

Целунах я по бузата и тя погледна встрани.

Пет минути по-късно, когато Рут излизаше от сградата, аз стоях до прозореца. Синята й лятна рокля беше красива. Тя прилепваше по гърдите и бедрата й, докато ходеше. Рут се качи в един от нашите анонимни фордове и потегли. Наругах се кротко. После завъртях комбинацията за ключалката на стоманения шкаф и извадих оттам пластмасов поднос, затрупан с телеграмите за деня.