Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (6)

4.
Виена

Случи се във Виена преди четири години. Срещнах Рут, когато се озовах там като резидент. Поех службата от един човек на име Мейхю, който се пенсионира.

Не харесвах много работата. По време на четиристранната окупация след войната, Виена беше станала шпионски център и това положение някак си все още продължаваше. Съединените щати и Русия поддържаха посолства с гигантски ЦРУ и КГБ контингент. Повечето от другите развити страни последваха примера им. В резултат на това малкият скучен град, последна спирка преди желязната завеса, се препълни с разузнавачи, които основно се шпионираха един друг. Имаше и комична страна на работата ни — липса на реалност, подсилена от факта, че беше почти невъзможно да влезеш вечер в някой ресторант и да не чуеш музиката от „Третия“^[1]. Всички опитни разузнавачи знаеха, че само си губят времето. Аз също го знаех.

Рут беше единствената жена в персонала и единствена под тридесет години. В началото не я познавах добре. Всички ние бяхме разпръснати в различни участъци на посолството на „Райснерщрасе“. Тя работеше в търговския отдел, а за мен се предполагаше, че съм първи секретар, който се занимава с въпросите на разоръжаването. Така че не се виждахме често, освен при ежеседмичните срещи при Луелин.

Срещите при Луелин бяха безкрайни и досадни. Всяка седмица прекарвахме безплодни часове, анализирайки движението на дузина офицери от КГБ в съветското посолство, което се намираше на сто метра надолу по улицата. Не е изненадващо, че аз се заех да изучавам Рут. Сигурно и всички други го правеха.

Тя не беше красива, но имаше изразителни черти и лице на човек със силен характер. Притежаваше изключителни кехлибарени очи и широка уста с щедра усмивка. Тъмната й коса беше гъста и дълга до раменете. През 1974 година женската мода наложи мършави фигури с дълги слаби крака: за да си моден, трябваше да приличаш на плашило. Рут беше старомодна по един великолепен начин: големи гърди и приятно закръглени бедра. Краката й не бяха слаби, но дълги и привлекателни.

Понякога взимаше дейно участие в дискусиите ни. Беше добър разузнавач и винаги говореше разумно. От време на време изглеждаше безумно отегчена, като всички нас. Понякога — просто тъжна и отдалечена.

Веднъж попитах за това Луелин. Той сви рамене.

— Това момиче е нещастно в личния си живот, Дейвид. Откак дойде тук преди две години, има злощастна любовна връзка с някакъв тип на име Роджър Марш. Не знам защо го прави, той изглежда абсолютен кретен. Разбира се, аз го проверих. Работи за една от големите нефтени компании. Англичанин е — добави той, като че ли това беше най-важното. — Напълно безопасен.

Така приключи разговорът ни. Една неделя отидох на дежурство в посолството. Там нямаше никой, освен мен, охраната и един чиновник в залата за шифроване. От Лондон пристигна телеграма с въпроси за един от докладите ни. Изрових оригинала и се оказа, че е попълван от Рут, така че си облякох палтото и тръгнах по заснежените улици към апартамента й. Не се обадих предварително по телефона. Ако си е вкъщи — идеално, ако не — поне разходката щеше да облекчи следобеда ми.

* * *

Рут живееше сама в малък мебелиран апартамент в стария град, лабиринт от тесни калдъръмени улички, скупчени около катедралата. Входът се намираше във вътрешен двор.

В студения януарски ден апартаментът беше мрачно място, претъпкано с чужда овехтяла мебелировка. Рут ме покани вътре и надраска отговор до Лондон на лист от бележника си. В кухнята вреше кафе. Тя изглеждаше и звучеше доста депресирана. Очите й тъжно надничаха изпод тъмната коса, пълни с болка от измяната. После тя хукна към кухнята, като се опитваше да изглежда жизнерадостна. Чух трясък от счупени чинии и висока ругатня. Когато влязох, тя беше коленичила на пода, почистваше локвата разляно кафе и кротко плачеше. Помогнах й да почисти. Тя избърса очите си и се насили да се усмихне.

— Съжалявам, Дейвид, не ми обръщай внимание. Изкарах неприятен уикенд. Нямам повече кафе. Искаш ли една бира? В хладилника има няколко.

— Всъщност не. По-добре да идем да се разходим.

Тя се поколеба.

— Може — отговори без ентусиазъм. — Предполагам, че ще се почувствам по-добре, ако се махна от това ужасно място. Изкарах тук целия уикенд съвсем сама.

Отидохме да се разходим към Дунав. Смрачаваше се. По дърветата блестеше скреж, а вятърът беше студен. Не говорихме много. Рут отново се извини за плача си.

— Глупаво беше от моя страна. Трябваше да отида на ски с един приятел, но планът се провали. Чувствах се самотна и нещастна. Моля те, не казвай на никого за това.

Тя се опита да заговори весело на друга тема и аз усетих неочаквана топлота и чувствителност, скрити зад отбранителния маниер и тъжните очи. Прегърнах я. Тя не отвърна. Изглеждаше някъде далеч в мислите си дори когато я поканих на вечеря следващия ден. Но все пак дойде.

През следващите няколко седмици излизахме доста пъти на театър или на вечеря, веднъж гледахме „Лоенгрин“ в операта. И двамата познавахме добре самотата, затова да бъдем заедно представляваше внезапна и приятна промяна. Рут преодоля депресията си и се превърна в стимулиращ, весел компаньон.

Постепенно тя ми разказа историята си. Родила се преди двадесет и пет години в Хонконг от родители англичани. Баща й бил майор в полка „Гурка“. Винаги искал син и непрекъснато й напомнял за разочарованието си. Пердашел я с колан до дванадесетгодишната й възраст, след което я пренебрегнал напълно. В усилията си да му достави удоволствие, тя станала великолепна плувкиня и редовно получавала награди по състезанията, организирани от манастирското училище, което мразела. Баща й въобще не се впечатлил, но това беше причината за грацията и силата на движенията й, от които се възхищавах. Тя все още посещаваше един закрит басейн на всеки няколко дни, дори успя и мен да заведе един или два пъти.

Върнали се в Англия, когато баща й се пенсионирал. Родителите й осъществили мечтата си — купили си къща близо до Чичестър в Съсекс с много розови храсти. За тях това било връщане вкъщи, за Рут, тогава седемнадесетгодишна, Англия била нова и чужда страна.

Влизането в Кеймбридж било трудно. Получаването на научна степен по китайски — не.

— Мързелив малък дявол! — укорил я баща й. — Не е чудно, че си избрала това. Ти говориш кантонски и мандарински^[2] от бебе.

А тя просто избрала търсена професия. Европейци, говорещи китайски, са голяма рядкост.

И така на двадесет и две годишна възраст Рут попълнила дълга и сложна молба да бъде включена в дипломатическия корпус на правителството на нейно величество. В следващите години се опитвала да си обясни защо е постъпила така, но не намерила задоволителна причина. Вероятно, за да се махне от родителите си и да иде в чужбина — не можела да свикне с живота в Англия. А и какво ли друго можела да прави с професия, която се оказала не толкова търсена, колкото тя се надявала. След няколко изпита и тридневно интервю решила, че цялата работа е прекалено абсурдна, за да я вземе на сериозно. Но изневиделица се появил приятен възрастен човек и я завел на дълга разходка край реката в Пътни, където тя работела в един бар временно, докато чакала отговор от Министерството на външните работи.

— Ще ви предложат пост — казал старецът, — но ние разгледахме вашата молба и си помислихме, че ще предпочетете да дойдете при нас. Може да ви се види досадно да работите като трети секретар в Тимбукту.

Тя се съгласила с това. За нейна изненада той добавил, че и ръководителят й в колежа мислел по същия начин. Рут се учудила какво ли общо може да има с това прекрасната мис Уейнрайт, но после си спомнила слуховете, че през последната война тя се занимавала с разшифроване в една стара къща в Бъкингамшайър, а после била спусната с парашут над Франция, за да сътрудничи на Съпротивата. Вероятно в тези слухове е имало истина.

Новият познат на Рут спрял на едно тихо място край реката.

— Да ви кажа честно — казал той, — ние бихме желали да се присъедините към разузнаването. Заплатата е същата, а смятам, че работата ще ви бъде по-интересна.

Така тя се присъединила към нас и се оказало, че трябва да изпълнява същата работа, от която била избягала — трети секретар в британското посолство във Виена. За нейна голяма изненада, тя се справяла доста добре. Двойната роля на дипломат и разузнавач криела нещо вълнуващо.

В началото имало една година подготовка и чиновническа работа в Лондон. Не както очаквала в елегантния квартал „Свети Джеймс“, а в бетонен блок в Ламбет. Осигурен от Министерството на околната среда, като повечето правителствени офиси, той отдавна бил напуснат от обитателите си. Всички ние негодувахме срещу преместването ни на юг от реката, тъй като близкият уличен пазар придаваше някаква атмосфера, която категорично не отговаряше на тази от старото място при Портата на кралица Ана.

После Виена. Денем работела в посолството. Вечер имало приеми — дипломатически и скучни, макар някои от тях да се провеждали в дворците на Хабсбургите. Нощем откривала, че дори шпионажът от седемдесетте години включва нервни срещи в тъмни алеи или отдалечени от града горички.

— Не съм предполагала, че е възможно, но наистина това ми харесва, Дейвид. Може би просто съм родена нечестна.

Рут ми разказа малко за връзката си с Роджър Марш, освен това, че била нещастна. Учудвах се защо го е търпяла толкова дълго. Изглежда, се е страхувала да го изостави. Но не я разпитвах. Скоро прекарвахме заедно всяка вечер. Чувствах се десет години по-млад и бодър. За мен всичко беше много лесно, все едно да се отпуснеш в топла вана. Рут искаше да прави хиляди неща, беше изпълнена с енергия. Не виждах знаците за опасност, поне докато не стана твърде късно.

Една събота отидохме на дълга разходка в гората извън Виена. Вървяхме между оголените дървета и се покачихме на малко плато с изглед надолу към града. Вечеряхме в странноприемницата в Клостернойберг, на светлината на свещи, които хвърляха сянка по каменните стени и почернелите от дима тавани. Пихме доста местно червено вино и докато шофирах обратно към Виена, Рут сънливо положи глава на рамото ми.

Цяла вечер тя беше жизнерадостна и весела и ми се струваше, че се познаваме от години. Когато стигнахме до Ринга, не се изненадах от думите й:

— Да идем в твоя апартамент, Дейвид. По-удобен е от моя.

* * *

Апартаментът ми се намираше на първия етаж на грозна вила от деветнадесети век, близо до „Шьонбрун“. Единственото й положително качество беше голямата всекидневна с широка отворена камина. Когато влязохме, беше доста студено. Централното отопление не работеше, но хазяйката ми беше поставила дърва в камината. Запалих ги, огънят весело запука и аз го допълних с няколко борови цепеници.

Сипах питиета и загасих лампите. Стаята се освети от яркия пламък на огъня. Рут седна на килима с бренди в ръка, с подгънати крака и глава, която почиваше на коляното ми. Известно време седяхме, без почти да си проговорим.

Пъхнах ръка под роклята й и нежно погалих гърдите й. Тя въздъхна доволно и вдигна лице към мен. Започнахме да се целуваме, дълго и страстно, после тя се отдръпна и стана.

Смъкна дрехите си с бързи естествени движения, отпусна се отново на колене и започна решително да разкопчава ризата ми. Изглеждаше великолепна, гола, с позлатена от отблясъците на огъня кожа, с предизвикателни закръглени бедра.

— Не казвай нищо, скъпи — прошепна тя. — Нищо.

Преди в очите й имаше сериозно, уязвимо изражение, сега те се усмихваха весело. Тя обви ръце около врата ми и отново се целунахме. Изтърколихме се на килима плътно прегърнати и тялото й потръпна, когато проникнах в нея.

Тя се любеше отдадено, почти отчаяно, забиваше краката си в гърба ми, хапеше рамото ми. Накрая отпусна глава назад, очите й блестяха, макар и полупритворени. Гърбът й се изви и почувствах тялото й да потреперва в оргазъм, докато тя непрекъснато шепнеше: „Дейвид, о, Дейвид.“

После легна кротко и ме погледна с усмивка. Преди си мислех, че очите й са красиви, но досега не знаех колко мили и изпълнени с любов могат да бъдат, когато болката си е отишла.

Лежахме пред огъня и говорехме. Усетих каква голяма нужда от обич има тя, колко са я наранили животът с отхвърлящия я баща и безрадостната история с Роджър. Като че ли решителността и щедростта, с които се любеше, целяха да я предпазят от нови разочарования. Изведнъж се натъжих. Помислих си, че трябва да й покажа колко силно я желая и да я любя отново.

Тя се обърна и се протегна като котка, заравяйки главата си във възглавницата. Първия път се любихме толкова набързо, че не бях успял да оценя тялото. То беше атлетично, но грациозно. Широки за жена рамене, тънка талия и пълни бедра, дълги великолепни крака и слаби глезени. Кожата й беше гореща, като че ли е лежала дълго на слънце.

Тя ме погледна изпод гъстата си черна коса и изстена леко, когато почувства пръстите ми между краката си. Тялото й започна да се движи отново и аз я придърпах към себе си. Лицето й изглеждаше толкова доверчиво и ласкаво, че бях готов да умра от любов.

* * *

Връзката ни беше прекрасна. Наслаждавах й се изцяло, без да мисля за бъдещето. Мислех, че и Рут разсъждава по същия начин. Но никога не получихме възможността да разберем какво може да ни донесе същото това бъдеще. След седем седмици нашият резидент в Токио получи инфаркт и го транспортираха у дома. Аз се оказах най-подходящият ерген в службата и ми наредиха да се явя там в срок от четири дни и да остана поне една година. Бях нерешителен и не отказах, бях нерешителен по отношение на Рут, бях нерешителен за всичко. Впоследствие се обвинявах за това, но факт е, че Рут беше направила всичко прекалено лесно и аз въобще не трябваше да мисля още от онзи първи неделен следобед. Винаги, когато я желаех, тя беше на разположение.

За първи път сега трябваше да взема решение и се уплаших. Изкарахме още една нощ заедно и после тя ме изпрати до летището. Чак когато преминах митническия контрол и се обърнах да й махна, видях отчаянието по лицето й.

На следващата сутрин летях през полюса от Лондон към Токио. Щом пристигнах, веднага й телефонирах, но никой не отговори. Писах й, но не получих отговор. След това бях претрупан с проблеми в новата работа, а и се опитвах да науча невъзможно трудния език.

След три месеца узнах, че се е омъжила за Роджър, подала си е оставката и се е върнала в Лондон с него. Разбрах, че съм загубил нещо, което ще ми липсва дълго време, може би завинаги.