Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейвид Нерн и Сара Кейбъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Down Among the Dead Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2024 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Хартланд

Заглавие: Компания на смъртници

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18789

История

  1. — Добавяне

Пролог
Воркута — 1972 година

Тя знаеше, че ще я застрелят в края на пътуването. Докато затворническият вагон се друсаше по релсите към Москва, разумът й се гърчеше от ужас и горчивина. Беше прекалено жестоко, след като си оцелял в лагера дванадесет години. Тя коленичи на пода на люлеещата се килия и заудря юмруците си в дървото, като хълцаше от безпомощност.

Спря, когато ръцете я заболяха и прокървиха, но остана сгушена на пода, защото в тясната клетка нямаше седалка, нямаше дори помийна кофа. Железни решетки я разделяха от коридора. Единственият лукс беше самотата, липсата на дузина потни тела. Но за това можеше да има само една причина.

* * *

Денят завърши като всеки друг. След дванадесет часа в мината, всички от смяната бяха върнати в лагера. Беше тъмно, както и сутринта, когато излязоха за работа. През февруари имаше само няколко часа дневна светлина, които не можеха да се видят в мината. Воркута се намираше на север от Урал, в Полярния кръг. Температурата беше много под нулата.

Вечерята се състоеше от обичайната водниста яхния. Имаше вкус на дезинфектанта, използван в кухнята. Капеше от ръба на плоските чинии — за затворниците нямаше купички. По-късно тя се сви на леглото и се опита да чете на слабата светлина на четиридесетватовата крушка. Изведнъж вратата на бараката се отвори и двама от охраната влязоха вътре.

— Левшина! Събирай си нещата! Преместваш се.

Тя беше висока само около метър и петдесет и двамата мъже приличаха на великани, докато ситнеше между тях. Вятърът я пронизваше през памучните панталони и износената ватенка. Офисът беше затоплен от бумтяща печка. Непознат офицер седеше зад металното бюро. Зад него стояха мълчаливо двама милиционери. Офицерът прегледа някакви документи, като че ли да си припомни коя беше тя.

— Левшина, Ана Петровна… — измърмори той. — Бивш лекар… възраст четиридесет и седем. Осъдена на двадесет години лишаване от свобода, член 58 на Наказателния кодекс от 1926 година. Московски областен съд, трети май 1959 година.

Той погледна нагоре.

— Присъдата ти е преразгледана. Ще бъдеш преместена. Влакът тръгва довечера.

Един от охраната й нареди с жест да си вземе кафявия хартиен плик с документи. Тя бутна ръката му и направи стъпка към бюрото.

— Какво значи това преразгледана? — Не искаше да изглежда уплашена, но ръцете и гласът й трепереха.

Офицерът сви рамене.

— Нямам инструкции. Ще бъдеш информирана, когато му дойде времето.

Един от милиционерите се изсмя. Офицерът го прекъсна с жест и се възцари тишина.

— Къде отивам? — извика тя. — За бога, къде отивам?

Никой не отговори. Охраната я хвана и избута навън.

Там чакаше затворнически камион, но тя се дръпна и посочи към бараката, която беше неин дом за четвърт от живота й.

— Моля ви. Там са моите приятели. Нека поне се сбогувам с тях.

Милиционерите не казаха нищо. Хванаха ръцете й по-здраво и я избутаха към камиона. Тя седеше отзад сама, докато камионът подскачаше по пътя и се отдалечаваше от лагера.

Камионът спря и задната врата се отвори. Светлината я замая. Вътрешната врата с железни решетки остана затворена, но като надничаше през нея, тя успя да види влак с четири затворнически вагона и тежък локомотив. Отново валеше и бял калпак покриваше вагоните и сградите на гарата. Милиционер с автомат отвори решетката и й заповяда да излезе. Тя обви палтото плътно около себе си, за да се предпази от студа.

Стъпалата на вагона бяха заледени и тя се подхлъзна, докато се опитваше да се изкачи. Падна тежко, острите камъни около релсите се забиха в ръцете и краката й. Пакетът изчезна под влака. Милиционерът грубо я изправи и я бутна обратно на стъпалото.

— Нещата ми… — извика тя и посочи към колелата на влака. — Те са всичко, което имам. Позволете ми да ги взема. Моля ви, позволете ми да ги взема!

— Няма да имаш нужда от тях. — Той я удари в ребрата с приклада на оръжието си, явно нетърпелив да се върне обратно на топло.

Във вагона беше полутъмно. Изтикаха я по тесен коридор, покрай четири или пет отворени решетки. Зад тях се виждаха мълчаливи фигури с бръснати глави и празни погледи. Крайната килия беше празна. Заключиха я там, сама. Със скърцащи колела и тласък, който я хвърли на пода, влакът потегли.

Пътуваха на юг три дни. Ана беше забравила колко е съсипващо пътуването със затворнически влак. Килията беше прекалено ниска, за да застане права — над нея имаше друга. Трябваше да коленичи или да седи подпряна на стената. Спазми в краката я караха да плаче от болка.

Можеше да ходи до тоалетната веднъж дневно, отделно от другите затворници. Два пъти на ден й даваха шепа изсушена риба и малко ръжен хляб. Рибата беше много солена и я замъчи жажда, докато след няколко часа й дадоха чаша мръсна вода. На следващия път тя скри рибата в джоба си и я изяде, след като донесоха водата.

Понякога влакът спираше и се чуваха тракане и удари, когато скачаха още вагони или отделяха други. Най-после влакът спря за по-дълго и желязната врата се отвори. Тя се хлъзна по стълбите към земята. Валеше силен сняг, но не я беше грижа. Тя протегна ръце, почувства се почти щастлива, че е отново на въздух, вън от тясната малка килия и вонята на затвора. Влакът се намираше в някакво депо: голямо бяло пространство, нарушено от черните форми на товарни вагони и локомотиви. В далечината се виждаха фабрични комини. Вероятно бяха в предградията на Москва.

Отново я вкараха в затворнически камион и пътуваха няколко часа. Ана мръзнеше и чувстваше силен глад. Беше твърде слаба, тялото я заболя от желязната седалка. По пътя физическото неудобство се замени от черно отчаяние, от ужас за предстоящото. В продължение на дванадесет години тя се беше опитвалата запази здравето и разума си, така че когато кошмарът свърши, да може да започне нов живот. Сега разбра, че е било напразно.

Беше избягнала смъртта преди години в Магадан чрез промяна на самоличността си. Сега обаче някой в министерството с хиляди прозорци и хиляди досиета я беше хванал. Щяха да я измъчват, като я оставят в недоумение до последната минута. Милиционерът във Воркута я беше гледал, като че ли е вече мъртва, като палач. Той е знаел…

Как ли ще го направят? Вярно ли е, че те водят в някакво мазе и те карат да се съблечеш, за да могат да дадат затворническите ти дрехи на някой друг? После те карат да коленичиш и те прострелват в тила. Предполагаше, че няма много да боли, но дори след дванадесет години в лагер, тя не искаше да умре. Не можеше да си представи смъртта. Опита да се стегне и за няколко минути успя. После се хлъзна от мястото си и се сви на пода като животно в капан, хлипайки неудържимо.

Когато влакът най-накрая спря, тя не успя да овладее ужаса си. Стоманената врата се отвори. Докато милиционерите я извеждаха, тя отчаяно се бореше и пищеше. Един от тях се опита да я хване през врата, но тя заби зъби в китката му и той рязко я отдръпна.

Хвърлиха я на земята. Тя зарита с крака, за да ги задържи встрани. Чу объркани викове. И други хора се затичаха към нея: сини униформи, бяла престилка. Хванаха я и тя почувства убождането на игла в ръката, а после и в бедрото си. Главата й се замая. Почувства се зле и изгуби съзнание.

* * *

Когато се събуди, видя, че се намира на задната седалка на кола. До нея седеше някаква жена. Движеха се по огряно от слънце шосе. По края имаше сняг, но беше доста топло. Кожената седалка беше мека и удобна.

— Къде сме? — попита тя.

— В Унгария. Много глупаво беше да се биеш на летището. Трябваше да те приспим. Спа по целия път до Будапеща.

— Защо сме тук? Къде отиваме?

Жената я погледна учудено.

— Не знаеш ли?

Ана поклати глава.

— Странно. Трябваше някой да ти каже. Ще бъдеш разменена на границата — за съветски гражданин, обвинен в Британия в шпионаж.

Главата на Ана се замая отново.

— Искате да кажете, че ме пускат? Ще бъда свободна?

Гласът й беше скован и чужд.

— Защо аз?

— Не знам. Заповед отгоре. — Явно жената не одобряваше заповедите. — Като политически престъпник с още седем години от присъдата, ти си голяма късметлийка, въпреки че никога вече няма да можеш да заемеш място в съветското общество. Лишена си от гражданството си. — Устата й се затвори като капан за мишки.

Ана не можа да се справи с многото нахлули в мозъка й мисли. Отново се отпусна замаяно на седалката.

Спряха пред бетонна сграда с червено-бяла бариера, блокираща пътя. Над сградата се вееше червено-бяло-зелено знаме. На около сто метра се виждаше друга постройка с друга бариера и различно знаме. До тях стояха две коли и група хора. Жената извади шал от джоба си.

— Вероятно ще искаш да сложиш това.

Тя изглеждаше притеснена.

Ана се изчерви и завърза шала под брадичката си. Беше забравила, че все още е с бръсната глава. Унило погледна към мръсните дрехи и кльощавите си глезени. Чувстваше лекота, като че ли ще припадне всеки момент. Излязоха от колата и тя тръгна, олюлявайки се, към другата бариера, между жената и един граничар. Три фигури минаха под бариерата и се насочиха към тях.

Двете групи се срещнаха по средата на неутралната зона. Ивица кафява земя се простираше на сто метра вляво и вдясно и разделяше ръждивата ограда от отсрещната страна от кълбетата бодлива тел и високите наблюдателни кули, които Ана оставяше зад себе си. Никой не проговори. Една жена в тъмно палто се отдели от другата група и бързо премина покрай тях, обратно в Унгария. За момент Ана помисли, че е разпознала лицето й, някъде далеч в миналото, но беше прекалено объркана, за да е сигурна.

Някой я хвана за ръката и я поведе към другата бариера, като каза на руски:

— Доктор Левшина, добре дошли в Австрия.

Говореше около двадесетгодишно момиче, не много по-високо от Ана, с дълга тъмна коса и весело кръгло лице. Руският й беше ужасен, като че ли е научила само няколко думи за случая, но имаше изключителни кехлибарени очи, раздалечени и любезни.

— Аз съм Рут Аш — каза тя. — Това е мистър Мейхю. Ние сме от британското посолство.

Висок прегърбен мъж се здрависа сериозно с нея.

— Смятам, че бихте искали да си починете и смените дрехите — каза момичето.

Всичко изглеждаше нереално.

Ана се мушна под бариерата и застина в мълчание, като гледаше към Австрия. Не се обърна назад. Напред пътят се виеше през покрити със сняг поля. Слънцето огряваше едно село, скупчено около замък с кули и розова църква с кръгъл купол. Приличаше на детска рисунка от приказка. Изведнъж тя се почувства стабилна и стегната.

— Къде отиваме? — попита тя.

За първи път от дванадесет години насам зададе този въпрос без страх.

— Първо във Виена. След един-два дни в Лондон.

Високият мъж я поведе към колата. Когато отваряше вратата, проговори за първи път:

— Между другото надявам се, че сте пътували добре до границата.

Каза го на английски и Ана се изненада от това, че си спомни достатъчно, за да го разбере, и му отговори:

— Да, пътувах доста добре, благодаря — усмихна се тя.