Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (22)

20.
Делхи

Когато ходих до Хонконг преди два месеца, минах през Делхи. И миналия път, и сега самолетът се приземи около полунощ и остана на земята само за да зареди. Този път взех такси към града и отидох в хотел „Ашока“. Събудих се блед няколко часа неспокоен сън и хвърлих поглед към Индия, която изглеждаше потискащо.

Излязох на верандата. Чувствах се, като че ли съм отворил вратата на гигантска пещ. Горещината беше кошмарна дори през ноември. Под краката ми се намираше строеж, на който се виждаха тълпи потни тела. Жени в ярки сарита работеха наравно с мъжете и носеха кошове с тухли на главите си. От другата страна на улицата се беше разположило семейство просяци под избелели от слънцето навеси. Там, където кльощавите им крайници се подаваха изпод парцалите, се виждаха следи от гнойни рани. Жените клечаха около огъня, където нещо се готвеше. Мъжете просто лежаха в праха.

Върнах се в охладената от климатичната инсталация стая и взех студен душ, като отблъснах мислите си за контраста между луксозния ми хотел и гледката отвън. Бях пристигнал, за да говоря с Фу, а не да се тревожа за Индия, независимо колко трагична беше съдбата й. Намирах се тук, само защото Делхи беше на половината път между Лондон и Хонконг.

* * *

Срещнахме се при върховния комисар, през улицата срещу хотел „Ашока“, където и двамата прекарахме нощта. Влязохме през различни странични врати, покрай охраната, която ни очакваше, и местният ни резидент ме въведе в проверен за микрофони кабинет. Срещнахме се насаме. Можех да се уточня с Фу с телеграма, но исках да го видя лице в лице. Вярвах на него и мрежата му, уважавах съветите му. Разказах му почти всичко. Накрая споменах и Головкин, но не Левшина или Киров. Съобщих му подозрението си, че куриерът на КГБ на име Головкин може да е връзка с Лин, който от своя страна можеше да има връзка с националистите. Ако и двете ми предчувствия се окажеха правилни, се очертаваше кръг от Москва до Тайпе. Той смяташе, че това звучи правдоподобно.

— Виж дали ще можеш да го провериш, Бен — наредих аз. — Виждан ли е Головкин в Банкок или Катманду, докато Лин се е намирал там? Помоли твоите мафиоти да потърсят Головкин — те могат да се доберат до хората в аеролиниите, хотелите и т.н. За теб ще е по-лесно, отколкото за местните резиденти.

Фу леко се поклони и се усмихна.

— Не мафия, Дейвид — Триади, но ще направя всичко възможно. Имаш ли описание на Головкин?

Поклатих глава.

— Не, само една тридесетгодишна снимка. Бог знае колко се е променил. Трябва да намерим достъп до документите на аеролиниите — тези, с които не можем да се свържем чрез британските линии — такива като „Аерофлот“. Той може би пътува под собственото си име — законен куриер с дипломатически паспорт. Така би било по-лесно.

— Мога лесно да се добера до бъдещите му резервации, задължително ще ги има в някой компютър. Можем да проникнем в него и да търсим името Головкин. С миналото ще е по-трудно.

— Това може да няма голямо значение. Най-важното е да го открием, когато идва на Изток следващия път.

Молех се на Бога предчувствията ми да се окажат верни. Нямах никакво доказателство, че Головкин има нещо общо с операцията, започнала в Катманду — просто някакво чувство, че той все още е свързан с Киров или Лин.

— Искам да закова този нещастник — обясних аз. — По пътя му обратно към Москва, за да получа и това, което е изнесъл, и онова, с което се връща.

Фу кимна сериозно. Както винаги той се появи с обикновен тропически костюм и приличаше на скромен китайски търговец. Но когато свали сакото си, отдолу се показа елегантна риза от тъмносиня рипсена коприна. Изглеждаше невероятно скъпа и падаше красиво по мускулестите му гърди.

— Ти си поискал и от посолствата да следят за него, нали?

— Естествено. И не само на Изток. Ще разпрострем солидна международна мрежа — Африка, Южна Америка, навсякъде. Но предполагам, че ще го открием някъде по твоите пътища. Всичките му последни пътувания са били на Изток.

Фу отново кимна сериозно. Това го правеше да прилича на мъдър мандарин.

— Дейвид, приемам, че имаш нещо много сериозно, с което да заплашиш този човек.

— Да, но не мога да ти кажа какво. Знаеш как стоят нещата.

— Разбира се. Няма нужда да знам. Но ще трябва да се придвижиш изключително бързо, за да го хванеш. Имам предвид — ако аз го намеря в Банкок, той може да се добере до руската граница за двадесет и четири часа.

— Може би, но аз ще планирам работата доста напред. Изглежда, че той пътува от Москва през Виена много често. Дори почти винаги. Оттам взима дълъг полет за мястото, където отива.

— Виена е изходната точка от съветския блок?

— Да. Чудесно място за влизане или напускане на Русия. Те често го използват.

Последва дълга пауза.

— Значи имаш само две следи, Дейвид — Головкин и Виена?

Фу ми намигна и се заля в смях.

— Надявам се, тази скъпа среща си струва, не че ми е неприятно да изкарам една-две нощи в Индия на разноски на правителството на нейно величество. Казват, че момичетата тук знаели някои нови и интересни начини за правене на любов.

— Точно така — рязко отвърнах аз. — Головкин и Виена. Но това е мой проблем. Ти само намери Головкин следващия път, когато си подаде носа на изток от Делхи, и ми докладвай адски бързо. Разбира се, той може невинаги да пътува през Виена, но ако успееш да откриеш нещастното копеле, ще го приберем оттук, оттам, от Бомбай или където ще да е, ще го обработим и ще го върнем обратно на Лубянка, преди някой дори да е усетил липсата му.

— Разбира се, Дейвид. — Той се усмихна кротко, пренебрегвайки грубостта ми. — Ще направя най-доброто за теб.

Замълчахме малко неловко.

— Защо „горкия нещастник“? — попита Фу. — И той ли е някой невинен тип, чийто живот… — Гласът му замря.

Изненадах се и точно щях да попитам какво, по дяволите, има предвид, когато с ориенталска любезност той се изправи и сви рамене, като че ли казваше „забрави го“. Човек винаги очаква някакъв инцидент, но в „Скорпион“ това се случваше неприятно често. Малката проститутка в Банкок. Колиър в Токио. Рут в Хонконг.

Мили Боже, помислих си, аз — цивилизованият оксфордски възпитаник, член на клубовете в Уест Енд — бях този, който трябваше да отсъди морала на това, което правехме, а не Фу, израснал в хонконгските бордеи и замесен с Триадите. Но истината беше, че вече почти не забелязвах, освен когато се случи с Рут. Беше неприятен момент на самопознание. Докато аз се учех да вярвам на Фу, той се беше научил да поставя под съмнение решенията ми.