Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (17)

15.
Хонконг

На следващия ден закараха Рут у дома в самолет на Кралските военновъздушни сили. Иначе обикновен самолет, превозващ войници, но задната му част беше превърната в клиника. Рут остана под влияние на успокоителните през по-голямата част от пътуването. Исках да тръгна с нея, но се наложи да остана тук няколко дни, за да прикрия следите.

Представихме инцидента в залива като обиск за наркотици. Репортажът във вестник „Южнокитайска утринна поща“ звучеше почти убедително. Там се обясняваше, че трафикът на наркотици е бил прекъснат и трима мъже — арестувани. Била арестувана и млада европейка — куриер, която после депортирали. Имаше мътна снимка на момичето. Не беше Рут, но можеше да бъде който и да е. Получи се не лоша история, но всички ние знаехме, че операцията се провали. Лин избяга. Тримата арестувани китайци не можеха да останат изолирани в затвора завинаги. Щяха да бъдат съдени или освободени след месец-два. Ако КГБ беше на наше място, щяха моментално да ги застрелят, за да ги накарат да мълчат. Ние не работехме по този начин, макар понякога да съжалявах за това.

Преди да отпътувам, имах дълъг разговор с Фу на терасата на убежището му в Лин Чиао. Той винаги е имал разни неопределени източници на информация, вероятно свързани с международния китайски подземен свят, но аз свикнах да приемам резултатите благодарно, без да се задълбочавам в изясняване на методите. Фу някак си беше открил, че Лин е прекарал една нощ в Тайван, после отлетял до Хаката на южнояпонския остров Кюшу, след което изчезнал. Решихме да продължим наблюдението над къщата и офиса му, макар възможността той да се върне да беше твърде малка. Фу смяташе, че би могъл да открие следите на Лин отново чрез загадъчните си китайски връзки. Междувременно изпратихме описание на Лин чрез телеграми до всички азиатски резидентури, като помолихме, ако се появи нещо, да уведомят и Лондон, и Хонконг.

Късно следобед Фу ме закара обратно с бялата си лодка, за да хвана вечерния самолет. За да не се набиваме много на очи, не ме заведе до Виктория, а до пристанището на малко населения остров Лама. Оттам можех да взема ферибота до центъра и да си хвана такси до летище „Кай Так“.

Профучахме през канала между Лантау и Лама. Пенещите се вълни промениха цвета си от син на зелен, като светлините в опал, когато слънцето слезе надолу. Към шест часа пристигнахме в Сок Ку Уан. Малкото селце представляваше редица от квадратни бели сгради по кея, събрани от едната страна на широкия залив. Приличаше на скалистия бряг на Корнуел, където преди много години се разхождах с жена си: проток, обграден от канари, сиви камъни със зелени шубраци между тях. Около залива скалите отстъпваха на пясъчни плажове. Имаше обичайния рояк лодки и джонки, които изпълняваха ролята на къщи, дори дървени салове, на които семействата живееха под опънати платнени навеси. Но цялото място миришеше свежо и солено, вероятно защото редовно беше измивано от морето и дъжда. Характерната за Хонконг воня от гниеща храна и канали липсваше. Нямаше ги и тълпите, а и скритото под повърхността напрежение между китайци и европейци. Беше различна, спокойна част от колонията.

Спомних си странната смес от вълнение и спокойствие, които открих с Рут преди четири години, и се замислих по какъв особен начин това се отразяваше в двете лица на мястото, което тя толкова много обичаше, напълно китайски.

Фу приближи лодката до пристана, моторът й тихо ръмжеше зад нас. Двама китайци разтоварваха щайги със соев сос от малка лодка, вързана на кея. Високо горе на вълнолома стоеше дребният им син, около четиригодишен, и ги наблюдаваше. Очите му бяха черни, а личицето прилично на луна. Облеклото му се състоеше от червена ризка и сини шорти. Бен му подвикна и подхвърли въжето към него. Той го хвана ловко, уви го два пъти около кнехта и задърпа с всичка сила.

Фу ми се ухили.

— Тук започват от ранна възраст. Дори децата трябва да заслужат храната си.

Качих се на покрития с водорасли и хлъзгав вълнолом. Струваше ми се почти невъзможно, че скоро фериботът ще пристигне и ще ме отведе обратно сред тълпите в центъра, който се намираше само на няколко мили разстояние. Още по-невероятно ми се виждаше, че ще бъда в Лондон само след двадесет и четири часа.

Фу ми предаде малък пакет за Рут.

— Дребно подаръче — каза той. — Надявам се, че ще се оправи бързо. Чувствам се отговорен за това, което се случи. Моля те, кажи й, че съжалявам, ужасно съжалявам.

— Аз я изпратих тук, Бен. Отговорността е моя.

Той ме погледна замислено.

— Да, Дейвид. Така е отчасти. Честно казано, мисля, че не беше разумно да изпращаш Рут тук при мен. Но станалото — станало. Надявам се, че за в бъдеще няма да съжаляваш за това още повече. Приятно пътуване, приятелю.

Той обърна лодката и напусна залива. Много пъти щях да се сещам за последните му думи, но тогава още не го знаех.

* * *

Кацнах на „Хийтроу“ три дни след пристигането на Рут в Линхам. Завели я с линейка право във военната болница в уиндзорската гора. Намираше се близо до езеро Вирджиния. Там работеше малък персонал, лекуващ пациенти с психически проблеми, които не можеха да отидат в обществена болница заради безопасността.

Намерих Рут в розовата градина. Тя се наслаждаваше на октомврийското слънце в компанията на единствения друг пациент в специалното крило: висок мъж с посивяла коса и повехнала от времето кожа. И двамата изглеждаха толкова жизнерадостни и в добра форма, че се зачудих дали въобще имаше нужда да са на лечение. Заведох Рут в единствената кръчма в околността — тихо местенце близо до Енглфилд, с полупразна градина и любезен съдържател.

— Кой е приятелят ти? — попитах, докато паркирах колата.

— Клиф? А, той е голям сладур. От военноморските сили е, но скоро ще го освободят. Бил е капитан на подводница, докато откачил. Бил на първия кораб, който отишъл в Нагасаки през 1945, след атомната бомба. Това, което видял там, го измъчвало в продължение на тридесет години. Решил, че няма да може да натисне копчето, ако дойде такава заповед. Помолил да го освободят, после получил нервна криза.

— Горкият — казах аз. — А ти как си, скъпа? Изглеждаш великолепно. Как се чувстваш?

Поръчах за себе си бира, а за Рут — джин с тоник.

— Само един — все още ме тъпчат с таблетки на всеки осем часа.

Седяхме в празната градина.

— Добре съм, благодаря ти, Дейвид. Тук са много любезни. Носят бели престилки и се преструват, че всъщност лекуват физическите ни заболявания. Така ние не се чувстваме луди. После доктор Бери използва малко скрито психиатрично лечение, а на теб ти се струва, че оздравяваш. Доста умно.

— Помага ли ти, Рут? Искам да кажа — отчаяно съжалявам за това, което се случи.

Тя се изсмя. Беше груб смях. Държеше се отчуждено.

— Знам, Дейвид. Вината не беше твоя. Да, помага ми. Алекс — доктор Бери — превърза изгарянията ми първия ден, после ми направи сапунена инжекция…

— Сапунена?

— Натриев пентатол. Успива те и говориш без задръжки. Знаеш го — наркотика на истината.

— И какво стана?

Рут сви рамене.

— Казах му какво е да бъдеш измъчван. Какво е, когато някой проклет глупак те изпрати на място, където се озоваваш гола пред трима мъже, които искат само да те тормозят и наранят…

Гласът й стана писклив, а устните й затрепериха.

— Какво е да ти причиняват болка и да те унижават нарочно, да те карат да се чувстваш като животно…

Тя се разплака и се отдръпна от мен.

— О, за бога, заведи ме обратно в болницата!

* * *

След този случай се държах настрани няколко дни. Когато се върнах, Рут изглеждаше спокойна и съвсем нормална. Разходихме се в боровата гора на болницата и кротко поговорихме за случилото се в Макао и Хонконг. Оставих я да говори и се опитвах да не задавам въпроси. Сега за мен не съществуваше по-важно нещо от пълното й възстановяване. Беше преживяла зловещо приключение, което повечето агенти успяват да избягнат през цялата си кариера, и то само няколко седмици след започване на работа. Естествено, надявах се, че някъде дълбоко в паметта й има нещо, запомнена фраза например, която би могла да ни насочи към следа. Макар операцията да беше провалена, проблемът все още съществуваше и ние трябваше да го разрешим.

След около седмица Рут се почувства достатъчно добре и младият доктор ни позволи да идем на вечеря. Намерихме приятно ресторантче до реката в Брей. Осветеният от свещи салон напомняше на гостилницата в Клостернойберг преди четири години.

Съгласихме се да не говорим по работа — това така или иначе не се позволяваше на обществено място. Бъбрехме за общи неща и неизбежно разговорът стигна до лечението.

— О, да. — Гласът й прозвуча с опасно спокойствие. — Върнахме се към детството и всички подобни глупости. Всъщност помага. Да говориш с нашия доктор Бери е приятно и лесно, плашещо лесно.

Тя хищно захапа парче от патицата си. Очите й гледаха надолу и не можех да срещна погледа й.

— Разказах му нещо, което не съм доверявала на никого, но защо да не кажа и на теб? Защо да не влезе в проклетото ми досие? Когато бях дете, баща ми ме пренебрегваше, защото не съм се родила момче. Понякога ме плясваше зад врата, друг път — един хубав бой по задника. По някакъв странен начин, аз продължавах да го обичам и отчаяно желаех и той да ме обича. Накрая повярвах, че никой никога няма да ме обича. Предпочитах да обичам някого, който не отвръща на любовта ми, но аз си представях, че също съм обичана. Така се омъжих за лайно като Роджър.

Рут не спомена за връзката ни. Аз също.

— Знаеш ли — каза неочаквано тя, — дори когато постъпих в разузнаването, все още желаех одобрението и обичта на баща ми. Сигурно не съм с всичкия си. Винаги сме били напълно отчуждени. Но когато навърших петнадесет, се превърнахме в двама абсолютно непознати. Знаеш ли какво стана тогава, Дейвид? Да ти кажа ли?

Тя нервно си сипа друга чаша вино и продължи, без да чака отговор. Все още не поглеждаше към мен.

— Бях в така наречената трудна възраст, чувствах се нещастна и пренебрегната. Един ден се прибрах от училище и казах нещо грубо на мама. Горката мама — не си спомням какво точно, но сигурно е било доста неприятно, защото тя се разплака и ме изпрати в стаята ми. Когато татко се прибра, много се ядоса и ми се развика. Последваха тъпите обяснения, че него го боли повече от мен, което е проклета лъжа, и ме наби. Наби ме, Дейвид. Беше кошмарно. Бях на петнадесет години и отдавна не бях шамаросвана. Но той ме накара да се съблека и да се наведа. После ме би с бастуна си наистина жестоко. Вложи цялата си сила. Дяволски болеше, но освен това унижението ме съсипа. Мислех, че ще умра. После плаках безкрайно дълго. Наговорих сума ти лъжи, за да се откача от физическо за около две седмици. Не можех да понеса мисълта, че другите момичета в манастира ще видят следите и белезите по задника ми. Срамувах се страхотно. Доста жестоко беше. Викторианско. Но въпреки това исках той да ме обича, поне така казва Алекс, и мисля, че е прав. Той ми помогна да видя баща си такъв, какъвто е. Разбрах, че не можеш да пренебрегваш хората, които обичаш. Не бива да ги унижаваш и нараняваш. Просто баща ми е бил едно първокласно лайно и аз трябваше напълно да го изритам от живота си. След като го направих, чувствам, че почти мога да понеса дъртото копеле. Но вече нямам никакви чувства към него. Нито към Роджър. Не съм сигурна само в отношението си към теб, Дейвид.

Исках да я прегърна, но масата между нас затрудняваше това ми намерение. По-късно се замислих дали фактът, че никога преди не ми беше разказвала за това, е повлиял на нашите любовни отношения преди четири години, но тогава само взех ръцете й в моите. Тя ги стисна и се усмихна. Изглеждаше доволна от себе си.

— Отиването в Хонконг промени много неща, Дейвид. Заслужаваше си. Не се тревожи за мен, моля те. Алекс каза, че мога да напусна болницата след няколко дни. Какво ще стане тогава? Ще ме уволнят ли?

Хвана ме натясно. Не бях помислял за това до момента.

— Мили боже, не! Ти си една от нашите героини сега! Ще те задържат, но предполагам, че ще те отстранят от случая.

— Искам да участвам в него, докато всичко приключи. Поне тук, в Лондон, на заден план.

— Можеш ли да понесеш мисълта за Макао и Хонконг отново? Искам да кажа — в подробности.

— Мисля, че да. Хората превъзмогват болките си, както знаеш.

— Можем да разгледаме фотоархива заедно. Без много напрежение. Да проверим дали някои от лицата, които помниш, съвпадат с нещо от досиетата ни.

— Разбира се. Съжалявам, че се държах така отвратително, докато бях в лудницата. Да видим какво можем да спасим, Дейвид. Това е и моя операция. Можем ли да започнем утре?