Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (28)

26.
Лондон

Срещата се състоя в стая А в правителствения офис, гледащ надолу към градината на „Даунинг стрийт“ №10. Прозорците бяха затворени заради студа, но можеше да се чуе глухият звън на Биг Бен, който удари единадесет, когато влизах в стаята.

Един час след изпращането на телеграмата ми за Лондон се получи отговорът — не от дежурния офицер, а от Йън Уокър, самия шеф на службата. Изведнъж всички системи заработиха. Уокър изпрати военен самолет да ме прибере от Виена заедно с документите. Пристигнах в Нортолт около четири сутринта и ме закараха право вкъщи.

Сър Йън Уокър беше шотландец, култивирал у себе си строго лаконични маниери. Не каза нищо за това, че е бил изваден от леглото посред нощ от дежурния офицер. Позволи си само едно „проклетите копелета“, когато му показах документите.

В седем беше вече на телефона и молеше за ранна среща с министър-председателя. Десет минути по-късно тя беше уредена и Уокър потегли в роувъра си, каран от шофьор. Жена му ми направи кафе и бъркани яйца, после тръгнах през градината към реката. Там имаше малко кейче с липсващи тук-там дъски. Два лебеда плуваха в сивите води.

В девет Уокър ми се обади и каза, че са насрочили събранието за единадесет часа. Дойде кола и аз се настаних благодарно на кожените възглавници, като се наслаждавах на кратката си екскурзия в лукса. Не бях свикнал на такъв живот.

* * *

Този път във величествената стая бяхме само девет човека. Правителственият секретар — сър Томас Кен — ръководеше срещата. Кроткото му, почти нерешително държане прикриваше мозък като компютър и властта на чиновника, който е бил доверено лице на трима министър-председатели.

Другите бяха Уокър, колегата му — генералният директор на службата по сигурността, — постоянните секретари от министерствата на отбраната и външните работи, един генерал и един вицеадмирал. С изключение на полковника от кралските морски сили, който беше дошъл заедно с другите военни, аз бях единственият човек в стаята без благородническа титла. Ако изобилието на ордени можеше да гарантира успех, щяхме да разрешим случая за половин час.

На масата лежаха копия от документите, донесени от Головкин, и преписи от дешифрираните микроточки, които преснехме по време на разпита в ловната хижа. Помислих си за мъжете, които умряха, и момичето, измъчвано в едно хонконгско мазе, за да можем ние да се доберем до тези документи. Около десетина минути бъбрихме за други неща, после влезе една жена в син гащеризон и ни донесе обичайния рядък чай и две чинии бисквити.

— А, шоколадови бисквити — любимите ми — кимна Кен и почука с лулата си по един пепелник, за да въдвори ред.

Вратата се затвори и чухме охраната да заема местата си отвън. Кен се обърна към мен:

— Всички ние прочетохме документите за „Скорпион“, Нерн, и колкото по-бързо започнем да обмисляме какъв съвет да дадем на политиците ни, толкова по-добре, още повече — наближава Коледа. Вярвам, че ще бъдете така любезен да ни предадете в резюме положението.

— Ще направя всичко възможно, председателю.

Разказах историята, точка по точка. В продължение на двадесет минути никой не ме прекъсна.

Започнах с Киров и Лин. Обясних, че съществува изключително мощен и властен офицер в КГБ, който поддържа дългогодишна връзка с китаец, бивш комунист, а сега агент на националистите в Тайван. Този китаец, Лин, действа в Хонконг и има мрежа от агенти по всички граници на Китай, от Непал до Япония.

Киров и Лин са двама способни, опитни работници, които са се запознали при участието си в партизанската война в Индокитай след Втората световна война. Сега бяха създали комуникационна верига, толкова сигурна и секретна, че беше почти недосегаема за външна намеса. Нито посолствата на Съветския съюз, нито резидентурите на КГБ в Далечния изток бяха замесени. Ние самите никога нямаше да разкрием съществуването й, ако преди шест години не се беше състояла случайната среща между наш офицер, който работи по сегашния случай, и една рускиня — политически бежанец.

На това място Кен спря да пуфка лулата си и насочи към мен сдъвкания й край.

— Тази връзка, установена от генерал-майор Киров с Лин, само връзка с агент ли е, или представлява контакт между Съветския съюз и китайското националистическо правителство?

Казах, че най-важният аспект е това, че е била използвана за създаване на тайни връзки между двете правителства.

— Спомнете си, че колкото и да е силна омразата между Съветския съюз и Китай, руснаците признаха Китайската народна република веднага щом Мао завзе властта през 1949 година. Така че руснаците са отхвърлили претенциите на националистите те да са законното правителство на Китай още от самото начало. Никога не са имали посолство в Тайпе.

— Благодаря — каза Кен. — Моля, продължете.

Обясних, че част от материала от микроточките на Лин беше рутинна разузнаваческа работа за придвижване на войски в Китай и други подобни. Но основното откритие беше, че руснаците тайно осигуряваха военна помощ за Тайван. Нямаше начин да разберем дали това е нещо скорошно, или е продължавало с години. Но каквото и да се беше случило в миналото, настоящият план включваше ядрени оръжия.

Събранието мълчаливо се втренчи в мен.

— Колко? — запита Кен. — Какъв вид?

— Тридесет — отговорих аз, като че ли говорехме за резултат от тенис мач. — Включват малки атомни оръжия и някои по-големи водородни — по мое мнение от десет до сто килотона. Неясното е дали руснаците доставят бомби, които могат да бъдат пуснати само от самолет, или бойни глави, които влизат в ракета.

— Вероятно бомби — намеси се човекът от отбраната. — Тайван има доста подходящи самолети — стари американски бомбардировачи и някои нови — F4. Но още нямат ракети. Поръчали са от Италия и Израел. Те са за обикновени експлозиви, естествено, макар бойните глави да могат лесно да бъдат сменени. Но всичко това е за бъдещето.

— Тайван с ядрени бомби или ракети представлява доста неприятна перспектива — забеляза председателят кротко.

— Ето къде сме, джентълмени. Руснаците в една от най-охраняваните и тайни операции, създавани някога, смятат да предадат на китайските националисти тридесет ядрени оръжия, като без съмнение всяко от тях е способно да изравни Пекин със земята.

— Как? — озадачено попита човекът от отбраната. — Искам да кажа — лесно е да се договаряш за оръжия, но как, по дяволите, ще ги пренесат от Урал или където другаде строят проклетите неща, на остров близо до Китай?

— Както разбрах. — Кен посочи документите по масата. — Съвсем просто — с кораб. Също като пратката ракети за Куба през 1963 година, но този път тайно. Вярно ли е, Нерн?

— Съвсем правилно, сър, а ние го разкрихме почти прекалено късно, за да се намесим. От тези документи изглежда, че оръжията — бомби, бойни глави, каквото ще да е, — ще напуснат Владивосток на товарен кораб след четири дни. Около три дни по-късно ще пристигнат в Тайван. Вероятно нарочно са избрали коледните празници — допълнителна сигурност, докато Западът празнува.

— Защо е цялата тази тайнственост? — избумтя адмиралът. — Какво им пука, че ние ще разберем?

Хамилтън от Министерството на външните работи изглеждаше шокиран.

— Съветският съюз е една от великите сили, която подписа договора за неразпространение на ядрени оръжия — остро каза той. — Имат задължения в договора, заедно със Съединените щати и нас, да предотвратяват разпространението на ядрени оръжия в други страни, освен петте, които вече ги имат — Съветския съюз, САЩ, Франция, Китай и ние. На всичко отгоре, те би трябвало да са комунисти. Не мисля, че братята им марксисти по света ще харесат идеята Москва да продава ядрено оръжие на правителство, което е фашистки остатък от тридесетте години. Достатъчно лошо щеше да е помагат на Тайван в създаването на техни собствени оръжия. Но да им поднесат завършената стока на поднос… това си е тотално съсипване на вярата, международно престъпление.

— Това не ги спря да нахлуят в Унгария и Чехословакия — измърмори адмиралът.

— Точно така — кимна Хамилтън. — А в това, което вършат сега, има известна варварска логика. Руснаците се страхуват от Китай, затова дават на Тайван възможността да заплашва с ядрено оръжие другия фланг на китайското чудовище. Не могат да го направят открито, но има логика да го извършат тайно и никой да не узнае нищо. Политбюрото е цинична и отчаяна банда. Неспокойствие у дома, недостиг на храна, вечна заплаха от Китай…

— Изключително разумно — изръмжа Кен от мястото си.

— Но как националистите ще обяснят придобиването на ядрени оръжия, без да са пазарували от руснаците?

— Те не трябва да правят публично съобщение, председателю — казах аз. — По-ефикасно ще е, ако новините изтичат постепенно: правителството в Пекин ще се страхува, че Тайван има ядрено оръжие, после ще разбере, че страховете му са били основателни. А Тайван не трябва да обяснява нищо на никого, дори могат да намекнат, че сами са произвели оръжията в таен завод или че са ги получили от американците. Руснаците са им дали документация, която може да внуши идеята, че оръжието идва от Съединените щати.

— Това е, което сте научили във Виена, нали? — попита Кен и посочи документите по масата.

— Да. Последното съобщение от Киров не беше шифровано, а на английски — американски английски — върху оригинална хартия от щатския държавен департамент. Указана е датата на пристигането на товарния кораб в Тайван. Ако новините се разпространят, националистите трябва само да подхвърлят тези документи, и Вашингтон ще бъде набеден веднага.

— Трябва да кажа — обади се Хамилтън, — всеки ще повярва на това. Просто ще го отдадат на поредното налудничаво действие на администрацията на Картър.

— Ако лъжата е достатъчно голяма, всеки ще повярва — съгласи се председателят. — Но нали Картър е за Китай и против ядрените оръжия?

— Картър може да е — разпери ръце Хамилтън. — Но в администрацията е такава бъркотия, че е напълно възможно Пентагонът и ЦРУ да проведат операция зад гърба на президента. Случвало се е и преди.

Всички мълчаливо се съгласиха с това. Биг Бен наруши настъпилата тишина.

— Добре, джентълмени! — Кен върна събранието към дневния ред. — Ето го проблема и той може да доведе до твърде неприятна ситуация в Далечния изток.

Съвършеното изявление на годината, помислих си аз.

— Какво ще правим?

— Защо да правим нещо? Не можем ли просто да ги предадем на американците? — запита човекът от отбраната.

— Не. — Тонът на Кен изведнъж се изостри. — Ние разкрихме всичко това под носа им. Естествено, ще съобщим на американците, но мисля, че министър-председателят няма да иска да се крие зад гърба на президента.

— Ами китайците? — настоя Отбраната. — Не можем ли да уведомим Пекин и да ги оставим да се оправят с това?

— Едва ли. — Хамилтън изглеждаше уморен. — Трябва да обезвредим руския план, защото той ще дестабилизира района на Далечния изток, но не можем да си позволим да изглежда, че сме на страната на Китайската народна република. Имаме връзки и със Съветския съюз…

— Голяма работа! — изръмжа адмиралът.

Кен се обърна към мен:

— Имате ли предложение, Нерн?

— Не точно, господин председателю, но ми се струва, че се налага да решим три проблема. Първо, трябва да сме сигурни, че тези оръжия никога няма да стигнат до Тайван. Второ, нужни са ни доказателства, с които да покажем пред другите страни какво се опитват да направят руснаците. Трето, с тези доказателства трябва да подплашим достатъчно Москва, за да изоставят те плана и никога отново да не се опитат да го осъществят.

— Напълно съм съгласен, председателю — присъедини се Хамилтън. — Можем да опитаме да отправим дипломатическа нота заедно с американците, и то веднага…

— Съмнявам се, че това ще спре отплаването на товарния кораб — каза меко Кен. — Просто ще вземат всички мерки корабът да не може да бъде идентифициран.

Чуха се и други идеи около масата. Хамилтън настояваше, че Тайван трябва да бъде предупреден. Всички се съгласиха, но не изглеждаше вероятно, че това ще спре отплаването на кораба. Накрая моят шеф — Уокър — „прекрати дрънканиците“, както той сам се изрази. Откак преди час събранието започна, той не беше казал нито дума. Сега проговори за първи път.

— Да потопим проклетия кораб — предложи той.

Настъпи ледена тишина. Осем чифта очи се обърнаха към Уокър, някои озадачени, други раздразнени.

— Военни действия ли предлагате? — рязко запита Хамилтън.

— Нямаме достатъчно кораби около Китай — протестира адмиралът. — Не и след ужасните съкращения.

— Не съм сигурен, че съвсем правилно схващам мисълта ви, Уокър — каза Кен, който беше изоставил навика си да нарича шефа ми „С“.

Уокър се изправи и бързо отиде до картата на света, закачена на стената срещу прозореца. На другите две стени имаше огромни мраморни камини.

— От Владивосток до Тайван има около хиляда морски мили. Единственият възможен маршрут за товарния кораб е през Корейския пролив. — Той показа с молива си на картата. Очите му гледаха проницателно изпод гъстите вежди. — Тук, между края на Корея и южния японски остров Кюшу.

Той замълча нарочно, за да е сигурен, че е приковал вниманието на останалите.

— В този пролив корабът трябва да се натъкне на стара мина, останала от Втората световна война, очевидно непочистена от японците. В най-лошия случай ще потъне в плитките води. В най-добрия ще бъде спасен от кораб на японските военноморски сили…

— Имаш предвид Морските сили за самоотбрана — възрази Хамилтън.

Уокър не му обърна внимание.

— … и закаран в залива Хаката, където ще бъде изтеглен на брега. Мисля, че това ще реши всичките три проблема, за които спомена Нерн.

Той обърна гръб на картата и отиде на мястото си. Последва тишина.

— Разумно е — каза Хамилтън неохотно. — Японците са абсолютно против, дори съюзниците им да разполагат ядрени оръжия на тяхна територия или в техни води — много са чувствителни на тази тема след Хирошима и Нагасаки. Ако се осъществи, предложението на Уокър ще бъде твърде притеснително за руснаците.

Председателят не позволи повече обсъждания.

— Значи ракетите никога няма да достигнат до Тайван — резюмира идеята той. — Но ще отидат в приятелски (японски) ръце, заедно с руския кораб, който ги пренася, като доказателство. Това трябва да е достатъчно да попритесни руснаците. Да не споменавам и тридесетте съветски бомби, които ще бъдат разучени от нашите експерти.

— Те няма да са нови — каза Уокър. — Тези оръжия трябва да са на поне двадесет години. В противен случай руснаците нямаше да са готови така лесно да се разделят с тях.

— Но как, по дяволите, можем да сме сигурни, че корабът ще се натъкне на мина? — извика адмиралът.

Кен се обърна към младия полковник от военноморските сили. Усетих, че и преди бяха работили заедно.

— Полковник Торн, вие представлявате Кралските военноморски сили и по-малко познатата Служба за специални кораби.

— Ескадра специални кораби, сър.

— Извинете ме, Ескадра специални кораби. Смятате ли, че можете да измислите нещо, което да осакати един кораб така, че да изглежда като сблъсък с мина?

— Естествено. Има поне един вид дистанционно управлявано торпедо, което може да свърши работата. Но ще се нуждаем от разрешение да действаме в японски води и от сигурна идентификация на кораба. — Той се изкашля извинително. — Не искаме да потопим някой друг.

— Може ли да се уреди за един-два дни — Нерн спомена, че корабът ще отплава след четири дни?

— При положение че можем да изпратим със самолет оборудването още днес, да.

— Трябва ли да намесваме японците, председателю? — обади се Хамилтън. — Струва ми се ненужно усложнение, да не говорим, че знаещите ще станат прекалено много. Тяхната сигурност е скапана. Дори нямат официален закон за секретността.

Кен се обърна към адмирала:

— Имаме ли подходящ кораб в Хонконг за транспортиране на специалния екип, да кажем, на около стотина мили от Япония, след което ще пътуват в бърз патрулен катер?

— Има две фрегати и един самолетоносач в Хонконг в момента — колебливо отговори адмиралът.

Председателят продължи да сумира и разпределя задачите. Службата на Уокър щеше да отговаря за откриване на товарния кораб и определяне времето за операцията. Не се съмнявах, че Фу има някой във Владивосток, който може да идентифицира кораба. Специалната ескадра щеше да го осакати. В залива на Кюшу имаше доста солиден брой кораби на японската самоотбрана, които да закарат руския съд на брега. Министерството на външните работи щеше да уведоми американците, но не прекалено бързо.

— Разбира се, джентълмени, това са само препоръки — каза Кен в заключение. — Ще докладвам на министър-председателя и ще поискам одобрението му малко по-късно днес.

Препоръки или не, той уверено продължи да инструктира адмирала и полковника. На мен нареди да изготвя писмен план до пет часа. Кен приключи събранието точно в един без петнадесет и когато охраната отключваше вратите, го чух да кани Уокър на обед в клуба си. Имах чувството, че дори тази сутрин да беше избухнала Третата световна война, сър Томас Кен щеше някак си да успее да приключи работата преди времето за обед.