Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (30)

28.
Кюшу, Япония

Пътувахме до Хаката над Корейския пролив. Краят на Южна Корея не се виждаше, но се намираше само на около осем мили. Спуснахме над широкия залив на Хаката. Два дни оставаха до Коледа.

Градът представляваше странна смесица от тесни улички, колиби, струпани над калната река, и булеварди, очертани с палми. Ниски, квадратни постройки бяха разнообразени с будистки храмове и високи блокове, от чиито балкони висеше пране. Настаних се в хотел „Ню Отани“. Мебелировката в стаята изглеждаше малка за европейските стандарти, но в нея имаше всички необходими предмети, които японските хотели подсигуряват в зависимост от националността на гостите си — цветен телевизор, хладилник, електрически чайник, чай, обувалки, четки за дрехи, пантофи, дори памучен халат.

Хаката беше далеч от поамериканчения Токио във всеки смисъл на думата. На хотелските площадки имаше само няколко английски надписа. Този над машината за лъскане на обувки гласеше: „Избягвайте полирана обувка от велур.“ Когато излязох навън, видях само японски надписи. Минах покрай група ученици, прибиращи се вкъщи. Те бяха облечени в традиционните си униформи — момичетата в синьо-бели моряшки костюми, а момчетата — с военни ризи. Изгледаха ме любопитно, като че ли европейците представляваха нещо ново и интересно.

* * *

Горе-долу по същото време един американски военен самолет, превозващ двама дипломати с висок ранг — англичанин и американец, — кацна на летище „Чан Кай-ши“ край Тайпе. Двамата дипломати бяха посрещнати с голяма американска кола и закарани с полицейски ескорт до двореца на президента.

Президент Чан ги накара да чакат около час, после любезно ги прие на чаша ароматичен чай. Той иронично отбеляза, че те са изминали доста дълъг път; беше неприятно, че никое от техните правителства не поддържа посолство в неговата столица.

Дипломатите му връчиха лист хартия — нота, подписана от американския президент и английския министър-председател. В нея се казваше, че ако Тайван има намерение да се сдобие с ядрени оръжия, това ще се тълкува твърде сериозно от двете правителства и може да хвърли съмнение върху необходимостта от подпомагане на Тайван, ако той бъде заплашен от Китайската народна република.

Президентът прочете нотата и се усмихна на посетителите си, макар и не съвсем любезно.

— Използването на ядрени оръжия не беше политика на правителството на моя баща — генералисимус Чан Кай-ши. Не е и моя, колкото и малко да е доверието ни във вашата помощ, сега, когато и двете ви правителства признаха незаконната власт в Пекин и хвърлиха бившите си съюзници на вълците. Приятен ден, джентълмени, и весела Коледа.

Той не даде възможност на дипломатите да отговорят. Помощникът му стана бързо, отвори двойната врата на кабинета и президентът напусна, без дори да се здрависа.

* * *

Докато колата набираше скорост, Головкин реши, че няма да умре. Отпусна се обратно между охраната си със затворени очи, като че ли отново е припаднал. Внимателно раздвижи краката си и намери стабилна опора. Изглеждаше все още в безсъзнание, тъй като едва отваряше очите си, но можеше да види прелитащите покрай тях дървета. Напред ги очакваше остър завой. Колата не намали. Головкин се прозя шумно и протегна ръце встрани като човек, който се събужда. Ескортът му едва забеляза движенията, когато се чу вик от болка. Головкин беше ударил с пълна сила мъжа отдясно по врата. Шофьорът рязко се завъртя й Головкин се хвърли напред. Той сключи лявата си ръка около врата на шофьора, дърпайки силно и заби два пръста в очите му.

Чу се писък и ръцете на шофьора изпуснаха волана, когато той се хвана за лицето. Головкин чувстваше, че третият го удря в гърба и бъбреците, но се държеше здраво за шофьора и на завоя колата изхвърча от пътя. Скърцане на метал и силен удар се чуха, когато колата се заби в едно дърво. После се претърколиха, дърветата покрай тях се завъртяха като на забавен кадър и колата се приземи на покрива си със зловещ шум.

Лявата врата се отвори и Головкин изпълзя навън. Един от мъжете още го държеше. Другите двама бяха в безсъзнание. Когато мъжът извади пистолета си, Головкин се хвърли върху него като луд. Риташе, удряше и целеше лицето му. Пистолетът се изплъзна от пръстите му и падна в храстите. Мъжът беше млад и в добра форма и свирепо се бореше, но Головкин се биеше със силата на отчаяния и използваше всички техники на невъоръжената борба, които беше изучил преди тридесет години в Индокитай. Когато мъжът се присви от силния ритник в слабините, Головкин се хвърли и жестоко го удари по врата. После се отдръпна настрани и се свлече на колене, като се опитваше да намери изпуснатия пистолет. Пръстите му го обхванаха в момента, в който младият мъж се надигна. Головкин стреля два пъти в главата му. Човекът се олюля и рухна на земята. От вътрешността на колата се чу шум. Головкин инстинктивно се обърна и изстреля още два куршума там, където трябваше да е резервоарът. Нищо не се случи и той стреля отново. Този път се появи слабо жълто пламъче, което колебливо се разпростря. Изведнъж цялата кола потъна в оранжеви пламъци. Резервоарът избухна и огнен стълб се издигна към небето през голите клони на близките дървета.

Головкин го гледа в продължение на няколко минути, като масажираше натъртените места по тялото си. Чувстваше болки в главата и гърдите си. Той изтърколи тялото на застреляния в един гъст храсталак. Граничната полиция скоро щеше да пристигне, но ако не намерят трупа, можеха да решат, че просто е станала катастрофа.

Головкин се чувстваше изтощен и по-стар от шестдесетте си години. Главата му кървеше, дъхът му излизаше на болезнени тласъци. Но беше свободен. Наложи си да навлезе навътре в гората, като се опитваше да тича, докато горящата клада се изгуби от погледа му. След петнадесет минути болката в гърдите го принуди да спре. Облегна се на едно дърво, за да си почине. Обхвана дънера с двете си ръце и отпусна глава между тях, като тежко си поемаше дъх.

Малко по-навътре стигна до един поток, който ромолеше по дребните камъчета. Беше дълбок около стъпка. Не долитаха шумове от преследване, но за да обърка кучетата, Головкин влезе във водата и вървя, доколкото можа да издържи. Водата беше ледена. Когато излезе на брега, трябваше да си свали обувките и чорапите и да разтърка вкочанените си крака със сакото си, за да възстанови кръвообращението.

Продължи напред и видя, че сечищата в гората са покрити със сняг, но под дърветата имаше съвсем малко, така че той можеше да избегне оставянето на отпечатъци. Освен укриването имаше и друг проблем, много по-важен — студа. Носеше само дрехите, с които беше облечен, когато го отвлякоха от апартамента. Нямаше палто, ботуши или шапка — само леки обувки, които вече бяха абсолютно подгизнали.

Той закопча сакото си и пъхна ръце в джобовете, за да ги стопли, доколкото може, но цялото му тяло беше вкочанено. Мразовитият въздух ужили лицето му и той се зачуди дали ще остане жив достатъчно дълго, за да премине границата. Стигна до друг поток и коленичи до него. Отпи малко от ледената вода, която загребваше с ръка. Чувстваше силен глад, от снощи не беше хапнал нищичко. За щастие, болките в главата и гърдите му намаляха от студа, само гърбът го болеше непрестанно. Сигурно бъбреците — можеше да има вътрешен кръвоизлив там, където го беше удрял мъжът, когото той застреля.

Но беше убил копелето! Головкин се захили на себе си. А и остави другите двама да се пекат в пламъците. Колкото и да е странно — успя да избяга. Той се изплю в храстите, за да покаже презрението си към Киров и слугите й, после въодушевено продължи напред. Все още не го преследваха. По пътя не се чуваха коли. Не долиташе кучешки лай. Полицейските свирки мълчаха. Сигурно вече бяха видели изгорената кола. Вероятно са решили, че е обикновена катастрофа.

Дърветата се разредиха и Головкин рязко спря. Гората свършваше с разчистен път. Границата се оказа по-близо, отколкото си мислеше. Килим от пухкав бял сняг се простираше към Австрия. Черните очертания на оградата от бодлива тел стърчаха непреклонно над него. Оградата се намираше само на около стотина метра. Наблюдателни кули се издигаха на всеки половин километър. Откритото пространство отдясно на Головкин се разширяваше към езерото — плоска, меланхолична равнина сивкав лед. Отляво започваше стръмен път, който стигаше до горист хълм много близо до оградата. Той зави наляво и потърси закрила в гората. Намери място на около двадесет метра от оградата, на половината разстояние между двете наблюдателни кули. Проправи си път между боровете, като грижливо наместваше клонките, за да не остави следи. Най-после се скри добре. Иззад завесата от вечнозелени растения се виждаше границата.

Часовникът му беше счупен по време на борбата, но вече се стъмваше. Трябваше да чака около два-три часа. Сви се на твърдата земя и въпреки студа заспа.

* * *

Фу пристигна в Хаката в коледната вечер с червено-бялата „Чесна“. Дойде до хотела с такси и настоя да ме заведе на вечеря в един японски ресторант на брега на морето. И двамата говорехме малко японски (изненадах се, когато разбрах колко много си спомням от четирите години, прекарани в Токио), и се състезавахме един с друг в поръчването на великолепни порции сурова риба и сукияки^[1]. Фу ми донесе копие от телеграмата за безплодната среща в Тайпе. Прочетох я веднъж и я изгорих над мивката в тоалетната на ресторанта.

Фу ми разказа и останалата част от новините си.

— Открихме товарния кораб, Дейвид, главно заради страхотната охрана около него. Това е модерен кораб на съветския търговски флот, наречен „Калинин“. Сандъците, които товарят на борда, пристигнаха със солидно охраняван влак, но имат етикети на части за „Волга“.

— Под съветско знаме ли плава?

— Не съм сигурен. Капитанът и екипажът са руснаци, но май корабът е регистриран към либерийска компания, така че може и да не плава под съветското знаме. — Той се усмихна загадъчно. — Скоро ще разберем. Според агента ми отплавали са тази сутрин. Както знаеш, имаме един самолетоносач във водите около Хокайдо, а два самолета патрулират над Японско море. Те ще се обадят по радиото на военното аташе в посолството в Токио и ще ни телефонират, когато прихванат кораба.

— Боже Господи, няма ли нещо по-сигурно?

Фу сви рамене.

— Това са само няколко цифри и думи — никой, освен нас, не може да схване смисъла им. Флотът ще ни предаде кораба, когато той е на двеста мили оттук — може би около шест сутринта утре. След това проблемът си остава само наш.

Отидохме до летището с колата, която бях наел, и Фу ми показа как да работя с радиото, инсталирано от военните. Предадохме кратко кодирано съобщение до патрулния катер, който се намираше на стотина мили навътре в морето. Отговориха ни веднага. Въпреки атмосферните смущения, плътен глас с девонски акцент изпълни кабината на „Чесната“ — сигурно един от хората на специалната ескадра.

— „Акула“ до „Ловеца на бисери“. — Използваха уговорените кодови имена. „Ловците на бисери“ беше идея на Фу, който очевидно обичаше Бизе. — Чуваме ви високо и ясно. Вие ли сте шибаните копелета, които преебаха празника ни? Специалното коледно желание на екипажа е Ескимо Нел. Край.

Превключих на предаване.

— „Ловци на бисери“ до „Акула“. Съжалявам, но японското радио не притежава плочата й. А и това е поема, а не песен.

Девонският акцент прогърмя:

— … не сме казали нищо за плоча, лекета такива. Искаме я в плът и кръв. Край.

Подготвях си подходящ отговор, когато Фу бързо изключи предавателя.

— Опасно е да продължаваме дълго, Дейвид. Контролната кула може да усети, че объркваме предаванията им, и ще имаме проблеми, ако решат да тръгнат да разследват.

Върнахме се в хотела в пълно мълчание, и двамата изведнъж натъжени и замислени. След двадесет и четири часа „Скорпион“ щеше да успее или да се провали.

* * *

Головкин се събуди по тъмно. Показа глава внимателно през клоните, но не можа да види почти нищо. Луната просветваше понякога, но през по-голямата част от времето беше забулена от облаците. Вдясно от него имаше широко тъмно петно — можеше да е езерото. Пътят към границата не се виждаше в тъмнината, макар и далеч в Австрия да проблясваха светлинки. Някъде в далечината църковен часовник удари девет и Головкин започна да се приготвя за финалния си набег. Коленичи и завърза стегнато връзките на обувките си. Лицето и ризата си намаза с кал. Земята беше замръзнала, но пръстите му изкопаха достатъчно пръст около дънерите на дърветата.

Той изхвърли от съзнанието си горчивите мисли за Киров и за англичаните, които го бяха изнудили. Мислеше само за Анна и се чудеше как ли изглежда тя сега, след двадесет години. В мислите му се появи полупрозрачната кожа на осемнадесетгодишното момиче, сгушено до него на пода на линейката, потръпващо от грохота на артилерийската канонада. Очите зад дългите черни мигли бяха големи и го гледаха с любов, доверие и желание.

Вляво от него оградата от бодлива тел се осветяваше от време на време, когато лъчът на прожектора достигнеше до нея. Трябваше да внимава за тези лъчи — лесно щяха да го забележат, очертан на снега. За първи път се сети, че можеше да има и мини. Отпъди мисълта. Не можеха да минират цялата граница. Шансът тук да има мини беше съвсем минимален, или поне той се надяваше да е така. Стомахът го болеше от глад. Но не задълго, помисли той с усмивка. Веднъж да мине границата, и щеше да се върне в ресторанта в Мьорбиш, а портфейлът му беше пълен с австрийска валута.

Църковният часовник удари четвърт час. Головкин се изправи, избута встрани клоните и с твърда решимост тръгна по тъмната пътечка, водеща към оградата. Искаше да се затича, но се страхуваше, че може да падне и да вдигне шум, който ще привлече внимание. Беше съвсем тихо, единственият звук долиташе от скърцането на стъпките му по снега. Имаше лек вятър и той усети, че облаците се движат по небето. Луната се показа иззад тях. Леката й светлина му показа наблюдателната кула вляво. До оградата оставаха само около осем метра.

В тъмнината се чувстваше спокоен, сега на лунна светлина изпита паника. Изруга и се затича. Чу се вик, предупреждение и изведнъж светът избухна в бели пламъци. Два прожектора заковаха върху него ярките си лъчи. Заслепен, той се затича към оградата, като правеше безплодни опити да се измъкне от светлината. Зави сирена и се чуха изстрели.

Първият изстрел го пропусна. Вторият го улучи в рамото и той изненадано вдигна ръце нагоре, като се олюля от силната болка. Сакото му потъна в кръв.

Следващият изстрел раздроби гръбнака му и той се просна върху бодливата тел, а пръстите му механично се заловиха за ръждивите й бодли.