Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (27)

25.
Нойзидлер Зее

Сандърс започна да опакова фотографското оборудване и да го прибира в багажника на колата, като благоразумно странеше от мен. Излязох навън и бавно се заразхождах около къщата, смазан от неочаквания развой на събитията. Макар да бях живял повече от седмица във фермата, за първи път забелязах, че оборът е пълен със стари варели за бензин. Бяха покрити с ръжда, но руските букви върху тях все още се разчитаха. Сигурно са останали, откак районът беше окупиран от руснаците след войната.

Почти взех решение да прибера отново Головкин, когато на шосето се появи кола. В същия момент Сандърс изхвърча от къщата с радиото в ръка.

— Току-що се обади Кен Джоунс — изкрещя към мен той, като озадачено сочеше към колата. — Това е Головкин — идва тук. Какво, смяташ, е намислил?

— Головкин? Идва тук? — Шашнах се. — Не знам каква е играта му, Ник, но ще разберем! Ще го прикова към шибаната стена!

Колата спря и Головкин излезе. Беше зачервен и залиташе, като че ли е изпил солидно количество вино за кратко време. Шенк и Бауер приближиха към него. Той ни изгледа един по един. Когато заговори, думите му бяха неясни, но агресивни.

— Кой от вас е шева — шефа? — попита той на руски. — Искам свирача, а не маймуната.

Вече бяхме минали етапа, когато имаше смисъл да крием лицата си.

— Разумно ще е да поговорите с мен — рязко казах аз. — Влезте в къщата.

Влязохме и петимата, Шенк и Бауер близо до Головкин като затворнически надзиратели. В кухнята той се отпусна на стол до масата.

— Добре, аз съм тук — захили се нагло той. — Къде е билетът до Австралия?

Сдържах гнева си доста трудно.

— Трябваше да сте тук преди часове! Какво, по дяволите, се случи?

Нямах намерение да споменавам срещата с Лин. Исках да видя дали Головкин ще ме излъже.

Той тежко се отпусна на масата.

— Имате ли кафе? Скапан съм.

— Няма значение! — изкрещях аз. — Какво ви се случи тази сутрин? Не се опитвайте да ни правите на маймуни, защото ще ви откараме обратно през границата след един час!

Той сви рамене.

— Тя промени плановете. Наложи се да се срещна с китаеца веднага щом прекося границата — долу при езерото.

— Значи паспортът ви е вече у него?

— Какъв паспорт? — После си спомни и се ухили глупаво. — Не, тоя път няма точки. Само документи в плик. Директно от генерала до китаеца.

— Какви документи? Къде са?

— В китаеца. Тръгна си с тях — обратно за Хонконг.

Бях готов да го ударя.

— Ти, тъпо копеле! Искаш да кажеш, че просто си ги предал? Какво съдържаха? Видя ли ги?

Головкин се разсмя.

— Естествено — видях ги. Аз запечатах плика. Генералът ми се доверява, не помниш ли?

— Е, какво гласяха те?

Той отново се засмя, но студът в кухнята постепенно го отрезвяваше.

— Бяха на чужд език — може би английски. Аз не мога да чета английски.

С нарастваща ярост осъзнах пълния си провал.

— Искаш да кажеш, че нямаш нищо за мен? В такъв случай оттеглям обещанието, което ти дадох. Заканата си остава.

Не изглеждаше изплашен. Игнорира ме, запали цигара и издуха дима в лицето ми.

— Кои сте вие? — попита той. — Мисля, че не ми казахте.

— Не е твоя работа! — отвърнах грубо. — Не мисля, че разбирате положението, в което се намирате, майор Головкин.

— Разбирам, господин американецо, или сте англичанин? Звучите като англичанин, но ако не знам кой сте, как мога да ви се доверя? Приемам предложението ви да заживея в прекрасния Запад, но не ви се доверявам.

Головкин изглеждаше напълно трезв сега. Изправи се и ми се усмихна. Двамата австрийци се доближиха до него, но той ги отпъди с ръка.

— Разкарай горилите, англичанино. Може и да ти обясня — каза той самоуверено и преглътна леко. — Имам копия от тези документи, които дадох на китаеца. Можеш да ги получиш веднага щом разбера какво ще стане с мен и видя, че се отнасяш, както е редно. Аз спазих моята част от сделката — сега е твой ред.

С голямо усилие успях да запазя гласа си спокоен.

— Как направихте копия от тези документи, ако те са толкова секретни?

— Фотокопия, англичанино. Направени от мен в няколкото минути, когато документите бяха в офиса ми, преди да ги запечатат.

Звучеше възможно.

— Къде са тези копия, майоре?

— Те представляват застраховката ми, англичанино. На сигурно място са. Някъде, където АЗ мога да ги намеря.

— Как мога да знам, че наистина съществуват?

Той отново сви рамене.

— Съществуват. Винаги можете да ме върнете обратно, ако не ви ги дам. Но за това къде са — ще трябва да ми се доверите. Както аз съм принуден да ви се доверявам…

Ударих с юмрук по масата и изръмжах:

— Добре, достатъчно! Седнете и замълчете!

Двамата австрийци го бутнаха на стола, а аз излязох навън. Сандърс ме последва. Облегнах се на оградата, докато Сандърс претърсваше колата на Головкин. Имаше малка вероятност те да са там. Наблюдавах как Сандърс разглежда седалките за дупки, в които може нещо да се скрие, как разпорва тапицерията на вратите с джобния си нож.

Гневът ми понамаля и реших, че вярвам на историята на Головкин за променените ангажименти. Ако Киров е толкова умна, колкото мислех, нормално беше да подсигури предаването на документите по най-добрия начин. От нейна гледна точка идеално беше, че само няколко часа след като Головкин прекоси австрийската граница, Лин щеше да е обратно в самолета за Хонконг.

Головкин се държа вбесяващо и когато съобщи, че е копирал документите и ги е скрил, се изкуших да го предам на Шенк и Бауер за кратка обработка. Но в държането му имаше известна логика — дори можех да разбера това, че беше спрял за един час в Мьорбиш, докато ние се потяхме от напрежение във фермата.

Иззад невзрачните, сиви черти на Головкин се опитваше да се покаже упорита, нападателна личност. Някога беше познавал себеуважението и то не бе напълно забравено. В този ден той се местеше от тридесетте и пет години служба в КГБ към бог знае колко години зависимост от западна организация, която според него можеше да се окаже също така зловеща. Заради доказателствата срещу него, които му бяхме представили, той нямаше друг избор, освен да изпълнява нарежданията ни и после да приеме предложението ни за убежище. Можех да разбера желанието му да си почине между двата затвора, да остави един час само за себе си и на спокойствие да изпие бутилка вино.

Бях сигурен и в нещо друго. Ако при връщането си в базата на Киров той беше разказал за изнудването, нямаше да е тук — щеше да си е признал всичко до последната подробност, доброволно или чрез мъчения, и вече щеше да е мъртъв.

Върнах се вътре. Ако идеите ми бяха верни, все още можехме да спасим операцията.

* * *

Головкин ме изгледа очаквателно, когато затворих кухненската врата.

— Аз ще говоря. — Тонът ми беше нарочно груб. — Първо — информацията от скритите документи няма да ни е от полза, освен ако я получим сега. Второ — ако оставя моите хора да се поразговорят с вас, след час-два ще ми се молите да ми съобщите къде точно са документите. Просто ще натикат члена ви в една фасонка и ще включат тока, а вие, Головкин, ще проговорите, със сигурност ще проговорите.

Видях животинския ужас, който познавах от ловната хижа, да се връща в погледа му.

— И, трето — склонен съм на компромис. Кажете ми къде са документите и ние ще ви докажем добрите си намерения.

— Как ще ми докажете?

Дързостта и нахалството му си бяха отишли. Той направи своя жест, но знаеше, че картите са у нас.

— Довечера ще отседнете във Виена при вашия приятел Гречко. Предполагам — той ви очаква?

— Да.

— Добре. Трябва да продължавате да се държите нормално пред очите на съветските си колеги. Утре ще отидете с един мой приятел да наемете сейф в банката — не в града, някъде в предградията, достатъчно далеч от вашето посолство и „Шифмюленщрасе“. В този сейф ние ще оставим за вас виза, с която ще влезете в Англия, самолетен билет до Лондон и хиляда лири в банкноти.

Погледнах към Сандърс и той ми кимна в знак, че всичко може да бъде изпълнено.

— Вие ще вземете ключа. Ще инструктираме банката да не позволява на никой да отваря сейфа в продължение на две седмици. По всяко време след тези две седмици вие можете да извадите съдържанието и да си изберете полет до Лондон. Щом пристигнете, ние няма да имаме друг избор, освен да ви осигурим политическо убежище — замесени сме в идването ви там. Ще ви дам телефонен номер, на който да се обадите, когато пристигнете в Лондон. После следва всичко останало. А ако две седмици е прекалено скоро, ще се окаже, че ти се налага да почакаш. Да се надяваме, че това няма да стане.

Головкин се замисли за първи път. Най-после проговори монотонно:

— Синът ми няма да дойде.

— Искате да кажете, че сте го питали? — изкрещях аз. — Не трябваше още да правите това!

Той нещастно поклати глава.

— Не, не съм го питал. Просто си знам, че няма да дойде.

Головкин спря отново, после колебливо запита:

— Кога мога да я видя — Анна?

— Когато пристигнете в Англия.

Надявах се, че тя ще издържи дотогава. Той отново доби изплашен вид.

— Не искам да се връщам в Лвов. Мислех да се престоря, че съм болен, и да остана във Виена. Имам малко кордит от един куршум. Ако го глътнеш, качваш температура — правехме го в армията преди години, за да избегнем наряд. Или може би вие имате лекарства, които…

Прекъснах го:

— Ще обсъдим това по-късно. Може да се наложи да се върнете, за да не възбудим подозрения. Но, първо, приятелю, къде са документите?

Головкин не започна да се будалка отново.

— Зарових ги в една найлонова чанта, в развалините на къща, покрай която минах малко след като прекосих границата.

— Заведете ме там сега — кротко помолих аз. — И ми се доверете, че ще спазя моята страна от сделката.

* * *

Намерихме документите след около час. Головкин ни заведе до развалините на една къща, близо до главния път, на няколко мили след границата. Беше тъмно, но фенерчето на Сандърс хвърли достатъчно светлина върху разкапващата се зидария. Леден вятър духаше през счупените рамки на прозорците и черните дупки, където някога са били вратите.

Головкин коленичи в един ъгъл и се зарови в купчина натрошени тухли и мазилка. Документите бяха грижливо сгънати в найлонова чанта. Той ми ги подаде. Изтърсих циментовия прах и ги разгледах на жълтата светлина на фенерчето.

Всичките бяха на английски — американски английски, напечатани на различни видове машини. Някои от листата имаха печат „Американски държавен департамент“ или ЦРУ. Нямаше съмнение, че оригиналите са били истински. Имаше определен страховит талант в начина, по който Киров използваше противната страна. Беше доста объркващо, но самоуверено. Но това, което прикова вниманието ми, беше съдържанието — ако моите подозрения се окажеха основателни, положението щеше да е ужасяващо.

Оставихме Головкин да отиде сам до Виена. Сандърс шофираше пред него с безумна скорост и след по-малко от час се намерихме на стъпалата на посолството на „Райснерщрасе“ и чукахме на охраната, за да ни отвори.

Забързано съставих шифрована телеграма до Лондон, в която молех дежурния да докладва съдържанието й на шефа на службата. Дадох я на чиновника да я изпрати.

— Ууу! — каза той, като гледаше към неразбираемите групи цифри. — Светкавица? Не виждам много такива.

Докато чакахме отговора, Сандърс извади бутилка уиски и наля две щедри дози.

— Знам, че съм само шофьор — каза той, — но ще ми кажеш ли за какво всъщност става дума?