Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (7)

Приятелските договори на Турция

Ръководена от Мустафа Кемал, Турция желае да провежда политика на приятелски договори. Това заявява от името на правителството в първите дни на м. ноември 1929 г. в Националното събрание Исмет паша, председател на министерския съвет.

„Нашата политика е да поддържаме сигурността на Държавата и да осигурим една ера на искрен мир и спокойствие. Ръководният принцип на Турция в тази област е не да води живот без съзнание за утрешния ден, оставайки се да бъде влачена от събитията, а да бъде господарка на себе си, за да запази своята сигурност сред развоя на събитията. Тази политика не ни води към враждебно отношение към никого.

За нас е от голямо значение в нашите външни отношения да действуваме по начин, идентичен на тоя, с който другите се отнасят към нас. На приятелските дела ние отвръщаме с приятелство и правим усилия да не вършим неправди, но в същото време ние не желаем и да понасяме такива.

Нашите международни отношения са приятелски и коректни на базата на сключените договори или международното право“.

Турция, която, както видяхме по-горе, през март 1925 г. сключи приятелски договор с Русия, впоследствие се сближи още повече с тази страна.

На 17 декември 1925 г. Турция и Русия подписват в Париж договор, който признава, че „установяването на ясни отношения, които да допринесат за заякчаването на връзките на искрено приятелство между двете страни, отговаря на техните интереси“.

Този договор съдържа: „1. В случай на въоръжени действия против една от договарящите се страни от една или повече от другите сили, другата се задължава да запази неутралитет по отношение на първата;

2. Всяка от двете договарящи се страни се задължава да се въздържа от нападки против другата страна, да не участвува в никакъв съюз или съглашение от икономически характер с една или повече от другите сили, срещу другата договаряща се страна, а така също да не участвува в никакъв съюз или съглашение с една или повече сили, насочени против военната сухопътна или морска сигурност на другата страна и в никакъв враждебен акт на една или повече сили срещу другата страна“.

На 7 януари 1929 г. агенция ТАСС телеграфира от Москва на вестниците, че президиумът на Централния изпълнителен комитет на Съветските републики е ратифицирал турско-руските конвенции, установяващи от една страна реда на разглеждането и уреждането на споровете, които биха възникнали на руско-турската граница, а от друга — опростяващ формалностите за жителите на пограничната зона, отнасящи се до земеделската експлоатация на пограничните области от гражданите на всяка една от двете страни.

По този начин, връзките на солидарност между Турция и Русия се засилват още повече. Не бе ли руското правителство, което първо даде помощ и указа своето приятелство на Турция в дните, когато последната се бореше с много от европейските държави за своето възкресение? Без съмнение, в името на тази й оказана помощ, която допринесе толкова много за нейното освобождение, Турция даде на Троцки достъп в своята територия. Заедно с Ленин, Троцки бе големият вдъхновител на Руските съветски републики; неговата популярност е голяма.

След смъртта на Ленин, неговият заместник Сталин засили още повече икономическата политика на своя предшественик, политика, която вече не е тая на военния комунизъм на първите революционни години. А Троцки остана верен на този комунизъм и заяви, че Сталин създава „опасност отдясно“. Сталин, който държи властта, арестува и заточава партизаните на своя съперник. Уверяват, че Троцки е бил заточен под силна охрана в Туркестан, недалеко от Китайската граница. Но това не му пречи да е във връзки с всички, които в Русия мислят като него.

Но той страда от болест в белите дробове и при популярността, на която продължава да се радва, Сталин се вижда принуден да му оказва известно внимание. Толкова повече, че здравословното му състояние вдъхва опасения и в Москва, гдето считат дните му за преброени, не искат на никаква цена смъртта му да настъпи в Русия и да предизвика по тоя начин подозрения.

Но ето че един ден през първите дни на февруари се съобщава, че под охраната на агентите на Г.П.У. — московски революционен съд, и под псевдонима Сатов, Троцки е пристигнал в Цариград на борда на съветския параход Илич (Ленин) и че е слязъл през нощта, за да бъде отведен в руското консулство на този град, гдето е лекуван от аташирания към консулството лекар.

Съобщи се също, че пак под охраната на агентите на Г.П.У. Троцки, заедно със семейството си, ще бъде преместен в Ангора, където ще бъде един вид пленник на Съветското посолство. Незнанието, в което цариградските власти заявяват, че се намират по отношение на Троцки, мълчанието, което пази в това отношение турската преса, всичко това прави да се предполага съществуването на дадени отгоре заповеди.

Но на 6 февруари 1929 г., г. Льобе, председател на Райхстага, в отговор на прекъсването му от един комунистически депутат, заяви: „Демокрацията е, която даде вам и на другите ползването на граждански права, и може би да се съгласим да дадем едно убежище и на Троцки“.

Последният научава за тия думи и на 17 февруари телеграфира от Пера — Цариград на г. Льобе: „Осланяйки се на думите, казани от вас на 6 февруари в Райхстага, помолих германския консул в Пера да ми даде виза за влизане в Германия“. Председателят на Райхстага препраща това искане с благоприятно мнение на имперския кабинет.

Със същото желание за съгласие и приятелство с другите страни, на 30 май 1928 г. Турция подписва с Италия договор за неутралитет, помирение и арбитраж:

„Член 1. — Горните договарящи се страни се задължават да не влизат в никакво съглашение от политически или икономически характер и в никаква комбинация, насочена против една от тях.

Член 2. — Ако едната от договарящите се страни, въпреки нейното мирно държане, бъде нападната от една или повече от другите сили, другата страна ще пази неутралитет докато трае конфликтът.

Член 3. — Договарящите се страни се задължават да подложат на помирителна процедура различията от всякакъв род, които биха се появили помежду им и които не биха могли да бъдат разрешени по дипломатически ред. В случай на неуспех на помирителната процедура, страните ще прибегнат до съдебно уреждане на спора.

Един протокол — приложение установява процедурата, която ще се следва при помирението и съдебното уреждане на споровете“.

Този договор от 30.V.1928 г. между Турция и Италия отбелязва важна дата в историята на Ориента. От една страна той премахва безпокойствата, които Турция имаше от амбициите за разширение на империалистическа и фашистка Италия и подчертава, че каквато и да бъде формата на управление на държавите, републиканска или диктаторска, тя е работа на вътрешната политика на всяка нация и като така, всяко съглашение между държави, когато се касае за външна политика, е позволено. От друга страна, този договор позволи на Италия да поднови, както през миналите векове, връзките си с Левант^[1], не с цел на завоевание, но за морски отношения и търговия.

По случай ратифицирането на този договор Мусолини е заявил: „Отсега нататък е открито полето за едно свободно, лоялно и спонтанно сътрудничество на двете страни в търговската и икономическа област. Сега, когато Турското правителство знае, че то може да разчита на пълната лоялност на фашисткото правителство, това сътрудничество може да се развие още повече“.

Фактически Италия заема по влияние едно от първите места в Левант и в известно отношение надминава вече самата Великобритания. Ето защо, за да придаде на итало-турския пакт по-голямо значение на сближение между двете страни г. Гранди, държавен подсекретар на външните работи на Италия, отива в Ангора.

Приемайки г. Гранди, министърът на външните работи на Турция, Тевфик Рушди бей заявява: „Договорът за неутралитет и арбитраж е едно събитие, чийто последствия на почвата на мира и международното споразумение не се ограничават само в басейна на Средиземно море“. Г. Гранди отговаря, че „Италия, която трябваше да извоюва с цената на упорен труд и огромни жертви своята независимост, както и положението, което заема в света, е в състояние по-добре от всяка друга нация да прецени удивителните усилия, извършени от нова Турция по пътя на независимостта, възраждането и прогреса“. Той изказва увереността, че „итало-турското сближение ще донесе най-щастливи резултати“.

По този начин Турция, с волята си да бъде елемент на мира в Европа и средиземноморското равновесие, засилва своето значение на европейска сила.

Без съмнение, както желае Мустафа Кемал, Турция с бързи крачки се позападноевропейчва. Но с това отказва ли се тя от Изтока? Нищо не дава основание да се предполага това. Турция, каквато я създава Мустафа Кемал, със съзнанието, което тя има за своята трансформация, с разбиранията, които има на всички политически явления, не би могла да забрави вековните традиции, които я свързват с Исляма.

С издигането на своя престиж тя осигурява своето първенство в мюсюлманска Азия.

Турция и Персия, поради различия на мюсюлманските догми, персийските шиити и турските сунити, са живели често до такава степен във вражда, че в 1835 г. един отомански закон запрети брака на туркиня с персийски поданик. Но в тяхното възраждане и двете страни разбират интереса, който имат, да се сближат една с друга. В тяхната нова младост нямат ли и двете страни същия идеал за национално освобождение и човешки прогрес?

Един турски вестник Хакимиет-и-Милие по този случай пише в началото на юни 1926 г.:

„Народите на Ориента, станали по-разсъдливи, можаха най-сетне да разберат причините, поради които те изпаднаха в мизерия и техните стари цивилизации угаснаха.

Ето защо отсега нататък те ще се обединят чрез договори, целящи да осигурят както мира, тъй и тяхното съвземане. Правейки това, те ще изпълнят своя дълг към човечеството и в същото време ще разрушат остарелите и потиснически концепции на Запада към Изтока“.

В същото време Турция и Персия сключват договор за сигурност, според който те си гарантират взаимен неутралитет в случай на нападение против някоя от тях. В различие обаче от договорите с европейските нации, според които договори, тия нации и Турция си гарантират неутралитет в случай на нападение от страна на трета сила против една от тях, турско-персийската конвенция отива по-далеч и постановява, че „този неутралитет ще бъде защищаван с оръжие“.

В същото време Турция и Персия установяват отношения на добросъседство помежду си — те се ангажират да не допущат на своите територии никаква пропаганда, която би била предприета против една от тях, и да попречат, щото племената, които живеят на техните граници, да могат да създават каквито и да било бунтове.

В края на май 1928 г. Турция влиза тъй също в разбирателство и с Афганистан.

Още през март 1921 г. представителите на тия две страни се бяха срещнали в Москва и под влиянието на Русия бяха подписали един договор, според който двете страни се ангажират, член 4, „да считат всяко нападение върху една от тях като нападение и върху другата и да действуват следователно за обща защита“, и чл. 5, „да не подписват никакъв договор, преди да го донесат до знанието на всяка от страните, подписала настоящия договор“.

Приятелството между Турция и Афганистан продължава да се засилва. През февруари 1926 г. Ахмед Хан, афганистански министър в Цариград, напущайки, според думите му, своето второ отечество — Турция, за да се върне в своята родна страна, уверява, че има твърдата вяра, че не ще закъснее да бъде в Афганистан тълкувател на турското обновление под високото покровителство на своя емир Аманулах. Не е ли това прелюдията на Афганистанското обновление, което предизвика в кралството на Аманулах трагичните събития през 1929 г.?

Турция и Афганистан се ангажират не само да не се нападат, но и да се съюзяват и подпомагат, ако една от тях бъде нападната от страна на трета сила.

Установяват се отношения и на добро съседство: турците в Афганистан и Афганистанците в Турция ще се радват на по-благоприятно положение от това, което са имали дотогава. Турция ще даде на Афганистан учени, техници, учители, инженери, военни инструктори, от които той има нужда. През октомври 1928 г. в Цариград пристигат, за да бъдат разпределени в турските лицеи на този град, 100 афганистански ученика и 15 ученички.

Изразител на това състояние на духовете, тъй благоприятно за световния мир, Националното събрание в Ангора гласува на 19 януари 1929 г. закона, с който се ратифицира присъединяването на Турция към пакта Келог, подписан неотдавна в Париж.

На 27 февруари 1929 г. Турция се присъединява и към протокола за мир на Москва.

По този начин под ръководството на Мустафа Кемал тя определя своето място в международната политика; отсега нататък с нея трябва да се съобразяват. Нейната воля да живее и да действува я поставя по този начин все по-напред в международната политика.

Между мюсюлманските страни се установяват връзки на взаимопомощ, вън от някогашното сътрудничество на стара Европа, но в тия връзки няма нито панислямизъм, нито пантюркизъм.

Националният принцип изоставя тия стари идеи на заден план, зад нуждите на новото време. Всяка нация иска да живее свой собствен живот, според своите аспирации, своите интереси и своите чувства.

От деня, в който Мустафа Кемал, изкупвайки миналото, ще се съобразява само с настоящето, за да се посвети единствено на бъдещето на своята страна, той даде на света да разбере, че солидарността между народите може да съществува, но че с всякакви сливания в името на религиозната идея е вече свършено.

Мустафа Кемал счита, че Турция, която иска да живее своята собствена съдба, трябва сама да бъде господарка на целите, които ще преследва, и че това, което тя желае за себе си, трябва да го желае и за другите страни.

Както изтъкнахме по-горе, по повод премахването на Халифата, той заяви на индийската мюсюлманска делегация, че би било безполезно да се безпокои да идва в Цариград или Ангора, тъй като турското правителство не допуща никаква намеса във вътрешните работи на Турция.

По този начин и той сам отказва да се меси в работите на другите мюсюлмански страни. През декември 1924 г., по повод енергичните нападки на един член на Националното събрание в Ангора, Фетхи бей, по събитията в Египет, председателят на министерския съвет, изразяващ мисълта на Мустафа Кемал, обясни:

„Правителството се вижда принудено да заяви, че то не одобрява употребените от оратора думи по отношение на Англия, с която Турция желае да продължава добрите си отношения.

Трябва да избягваме да се увличаме от сантиментализъм. От една страна турският народ желае благоденствието и независимостта на египетския народ, но от друга — той също така желае да развива отношенията си с Великобритания и да действува по приятелски начин с нея“.

От същите тия схващания на Мустафа Кемал се инспирира и Йени Сес, един от най-важните вестници в Цариград в началото на юни 1926 г. Тогава въпросът касаеше Азербайджан, който издигнат на утрото след руската революция в независима държава, бе първата мюсюлманска република, която живя само две години.

„Народната република в Азербайджан пише Йени Сес, бе заменена от един друг режим — Съветската Азербайджанска република, влизаща в съюза на Руските съветски републики. Безполезно е да се разглежда това положение. Турция и Съветска Русия са приятелки. За предпочитане е следователно да се въздържаме от всичко, което е от естество да извика погрешни тълкувания“.

Възродена Турция споделя всички разбирания на своя шеф. Законодателните избори през октомври 1924 г. са блестящо потвърждение на това.