Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (11)

Еманципирането на туркинята

За разлика от премахването на феса, премахването на пече-то, т.е. на воала, забулващ лицето на туркинята, което изглеждаше много по-важно и много по-трудно, не повдигна никакви мъчнотии. Също както и премахването на фереджето, т.е. на робата на туркинята.

Това е защото и най-закъснелите умове са вече подготвени за това нововъведение. Еволюцията на туркинята е всъщност едно от най-забележителните и най-бързи явления на нашето време.

Даже султан Абдул Хамид, чийто ум е спъван от всички ония идеи, възприети от него при първоначалното формиране на познанията му и се е показвал като човек от преходната епоха, също издига глас в полза на мюсюлманската жена.

Без съмнение, той счита, че пророкът „е изходил от един твърде здрав и твърде справедлив принцип“, когато не е дал на жената никакво участие в политическия живот, но намира, че „жената у нас трябва да получи едно по-грижливо образование, което да й позволи да има влияние в семейните работи“.

Той признава, че невежеството на туркинята е твърде голямо и „тъй като годините на нейната младост преминават в харема, невежеството на жените не ще мине, без да окаже неблагоприятно влияние върху възпитанието на младежта; освен това една невежествена жена никога не би могла да бъде истинска другарка на своя мъж“.

Абдул Хамид прокарва една реформа.

„Трябва енергично да се стремим към това, щото нашият народ да разбере малко по малко, че жената не трябва да бъде за мъжа един прост «предмет», но една помощница и другарка“.

Един съвременен поет Зиа Гльок Алп, който в същото време бе професор по социология в университета в Истанбул, има̀ интуицията за това, което трябваше в действителност да бъде неговата страна; той бе възвестил в своите стихове:

„Отечеството на турчина, това е страната, в която от висотата на минарето кънти зов за молитва, гдето селякът разбира смисъла на молитвата, гдето в училището Коранът се чете на турски“.

Зиа Гльок Алп, последователен в това, което преподава на своите ученици, стигна до конфликт с личния статут, без за това да се счита недостоен ученик на Мохамед, и той иска равенство за жената „в брачния договор, развода и наследството“.

Той добавяше:

„Докато едно младо момиче струва при наследяването само половината и при брака само четвъртината на един мъж, дотогава нито семейството, нито страната ще могат да се въздигнат“.

И като добър мюсюлманин и добър турчин той желае това въздигане, но, казва той пак в своите стихове, „то не трябва да се очаква, освен от съгласието между мъжа и жената, от съюза на две души, които да създадат отечеството. Някога двата пола трябваше да се молят поотделно. Сега те и двата обожават заедно един-единствен Бог“.

Но това, което казва поетът, може да се счете за мечта или за красива утопия. Каква мощ и каква власт наистина трябва да притежава човек, за да осъществи на земята това, което поетът е доловил със своя ясновиден ум? Това не посмя да направи един султан, Повелител на правоверните, смел може би по идеи, но роб на ежедневните отношения и жертва на своята собствена вяра. Не го направиха и младотурските революционери, които през 1908 г. при пеенето на Марсилезата прокламираха един нов свят за Турция, но почти веднага след това затънаха в корупцията и в облагите от властта, за да свършат най-сетне с германски пенсии. Тогава го направиха сами турските жени: под егидата на Мустафа Кемал те се освобождават напълно от всички предразсъдъци и всички препятствия на миналото.

Трябва да се каже, че те предприеха това дело не само поради тяхната интелектуална и социална култура, която от година вече ги предразполагаше към еманципиране, но и поради примера, който им дадоха други мюсюлмански страни.

Събитията в Русия от началото на войната от 1914–1918 г. упражниха твърде силно влияние върху жителите на тази страна, именно върху двадесетте милиона мюсюлмани, които тя брои. Движението за еманципация на мюсюлманската жена претърпя тогава голямо развитие.

През 1917 г. се състоя конгрес на мюсюлманските жени в Казан, който събра делегатки от Туркестан, Кавказ, Крим, Сибир и различните области на Волга. Този конгрес поиска уеднаквяване правата на мъжа и жената в семейството, отменянето на брака, който сключват родителите без знанието на техните дъщери, забрана да се омъжват момичетата по-млади от 16 години, премахване на многоженството и пр.

На конгреса на Задкавказките жени, който се състоя в Баку от 26 до 31 май 1922 г. от 162 жени, изпратени от съветските републики: Кавказка, Азербайджанска, Грузинска, Република на Планинците, Дагестанска и Аджарска, имаше седемдесет жени мюсюлманки.

От тия седемдесет мюсюлманки 63 бяха дошли от Азербайджанската република.

Трябва да се припомни, че тази бе първата мюсюлманска република, която се създаде и която веднага след своето създаване се отличи с даване право на гласуване на жените.

На този конгрес на жените отвъд Кавказ г-жа Шабанова взе думата на турски и припомни времето, когато мюсюлманката не смееше да излезе на улицата. Конгресът гласува три резолюции относно мюсюлманската жена: премахване на многоженството, запрещение да се омъжват момичета на ранна възраст и отмяна на „Калим’а“ (откупа) от годеника при брака.

През 1923 г. един мюсюлмански конгрес се състоя в Тирана, Албания. Този конгрес гласува за премахването на многоженството и воала, носен от жените.

Халиде Адиб ханъм, поетеса и романистка, първото турско момиче, постъпило в Американския девически колеж в Цариград, омъжена за един човек с модерен ум, доктор Аднан бей, подпредседател на Великото национално събрание в Ангора, отбеляза славно своето място в историята на обновлението на Турция. Още от първия момент тя се обяви против воала, който покрива лицето на мюсюлманките и против живота на жените в харема. Тя заяви, че без помощта на еманципираните жени Турция не ще постигне никога своето единство. Тя бе и първата, която прегърна каузата на Мустафа Кемал.

Когато Съглашенските войски завземат Цариград, тя отправя апел към жените и с открито лице ги приветства и протестира против насилието над турската столица. Когато гърците дебаркират в Смирна, тя държи реч в стария хиподрум Базилиус и вземайки за свидетел обвитите в креп минарета на джамиите Баязид и Султан Ахмед, припомня славното минало на своето измъчено отечество с такъв пламък и вълнение, че присъствуващите не могат да сдържат сълзите си.

Тя напуща Цариград, за да се присъедини към шефа на националната независимост в Анадола; тя е със своя мъж. И двамата са преоблечени като селяни и минават пътя, който води от Скутари за Алемдаг върху една волска кола, пълна със слама.

„Вие виждате, казва тя, ние изоставихме дом, семейство, нашия скъп Босфор със засмените брегове, за да вземем оръжие и да се борим за защита на нашите върхове и долини“.

Тя не се бои да се смеси с войниците на своето отечество, да вземе пушка и да воюва с гърците. Мустафа Кемал й дава званието ефрейтор.

Тя взема участие в дебатите на първото Велико национално събрание и произнася такива речи, че в Цариград я осъждат на смърт, а в Ангора я назначават комисар на Министерството на Народната просвета. Тя отправя манифест към цариградската младеж и я кани да напусне удоволствията „блудкави и краткотрайни“, каквито намира в някои места в Истанбул, и да се яви на „драматичния и радостен пир, който се развива върху кадъра, обкръжен от дефилетата на Сакария“.

Тя им припомня сцените на сраженията и дадените от турските войници жертви и прибавя:

„В момента, когато Анадола, подобен на мощен дъб, е изправен срещу неприятеля, при гърмежа на оръдията и пукота на гранатите, хиляди млади хора в Цариград се разхождат свободни и радостни по големите и прашни улици, гдето прекарват весело времето си по разните заведения!“

Тя прави алюзия на речта, която произнесе две години по-рано, по време окупирането на Смирна от гърците и отправя следния апел: „Где сте, прочее, вие, всички вие, които, вземайки великия Бог за свидетел, бяхте дали заедно с мен клетва под черните траурни знамена, които се спускаха от високите минарета на джамията Султан Ахмед? Ние се клехме тогава задружно пред султан Ахмед.

Аз не бих могла да остана вярна на думите, които произнесох тогава, ако не ви напомня този красив и вечен ангажимент. Нашите погледи и нашите сърца са обърнати към Цариград. Аз вече чувам шума на дивизията, която идва от Фатих!“

Халиде Едиб Ханъм упражнява в Ангора най-силно влияние, тя учи своите сестри — мюсюлманки да четат, да пишат, да гледат болните. Тя показва по тоя начин каква трябва да бъде туркинята в нова Турция. Само чрез образованието мюсюлманската жена можа да дойде до една такава и тъй благородна еманципация.

Бесим Омар паша, професор по гинекология във факултета по медицина в Цариград, основател на Червения полумесец и ректор на университета, е главният виновник за издигането на турската жена. Години още преди войната, 1914–1918 г., той изтъкваше непрестанно големия принос, който жените могат да направят в областта на медицината. През 1911 г. той организира за жените редовни беседи по въпросите на социалната хигиена. В 1914 г. той спомогна за основаването на един женски университет.

Тласъкът е даден. През 1919 г. жените са допуснати във факултетите по медицина, литература, а след това и във факултета по право. Но трябваше да се чака до началото на 1929 г., за да стигне една жена до Цариградското бюро. Нагиар ханъм, първата турска адвокатка, пледира за първи път пред IV граждански съд в Истанбул. Тя е облечена с обичайната роба и репортажите на вестниците констатират с удоволствие, че младата адвокатка е показала много хладнокръвие и че нейното сериозно държане не е минало незабелязано.

Великото женско еманципаторско движение се засилва най-вече след войната. Всички годни хора са във войската. Държавните учреждения имат нужда от персонал.

Първа администрацията на пощите, телеграфите и телефоните извиква на помощ женското сътрудничество, след него Министерството на финансите. Социалният живот вече е напълно изменен. Жените замениха традиционния воал, който покриваше лицата им, с един лек и малък тюл. Те се освободиха чрез труда, те желаят да носят едно по-малко обременяващо ги при работата им облекло от това, което носеха дотогава. Те се модернизират. Но ето, че в края на септември 1917 г. полицията залепи по стените на Цариград следното обявление:

„През последните месеци в столицата са се появили срамни моди. Всички мюсюлмански жени се поканват да удължат роклите си, да не носят корсети и да си поставят гъст воал. Дава им се срок най-много два дни да изпълнят предписанията на тази заповед“.

Но жената и модата образуват мощен съюз. Публикуваното от полицията обявление създава истинско вълнение, отоманското правителство се намесва и отменя наредбата на администрацията, нареждайки да се афишира следното ново окръжно:

„Главната дирекция съжалява, че стари и назадничави жени са могли да повлияят на един подчинен чиновник да издаде една заповед, принуждаваща мюсюлманските жени да се върнат към старите моди и обявява тази заповед за отменена и несъществуваща“.

Но най-вече в Анадола, гдето патриотизмът на Мустафа Кемал екзалтира всички, феминизмът развива най-голяма пожертвувателност. Жените от всички социални категории се отдават и те за освобождението на общото отечество на работа в различните учреждения в тила, а някои даже в подвижните болници на фронта. Много отиват да носят на гръб муниции на сражаващите се, които са им нужни за продължаване на борбата.

Реуф бей, председател на Съвета на Комисарите в Ангора, не можа да се въздържи един ден и заяви: „Липсват ми думи, за да поблагодаря на нашите майки и сестри, които с боси крака в снега помагаха при продоволствието на армията“.

Това накара един турски писател да каже: „Една нация, която може да дава такива примери, не е умряла — тя има бъдеще“.

Това, което беше казал поетът Зиа Гльок Алп — че за да се създаде отечеството е необходим съюза на две души, съгласието между мъжа и жената — се осъществи в тая велика морална и материална революция, чийто инициатор е Мустафа Кемал.

Ага Оглон Ахмед, депутат от Кар и професор по конституционно право във факултета в Ангора, заявява:

„Както спаси Турция, турската революция трябваше да спаси и жената, да й осигури почетното място, на което тя има право, и да направи от нея един свободен социален елемент“.

В една своя реч, произнесена в началото на 1923 г. за еманципирането на туркините, Мустафа Кемал заявява, че времето, когато жените трябваше да живеят скрити, е вече преминало:

Той прибавя:

„Те не трябва да се затварят, нито да се крият, нито да носят воали, защото това ще бъде вредно за цялата страна. Турската жена даде през войната своята гореща и усърдна помощ на страната и понесе страдания, както всички. Днес тя трябва да бъде свободна, тя трябва да се образова, да основе училища, да заеме в страната положение, еднакво с това на мъжа; тя има право на това“.

На събранието в Инеболи през 1925 г., за което вече споменахме, той заяви, че мъже и жени трябва да вървят заедно с развитието на нацията и изрази волята си да види мъжете да носят шапки и костюми. Мустафа Кемал каза също:

„Ей сега забелязах на улицата жени, които криеха лицата си с кърпи или воали и които си обръщаха главите, щом като видеха някой мъж да се приближава. Какви са тия маниери? Крайно време е вече тия глупости да престанат и ние да се държим като всички цивилизовани народи“.

И жените го слушат. На другия ден навсякъде, където минава, той е срещан от тях със съвършено открито лице. Четири месеца по-късно, на първата вечеринка в Ангора, дадена на дипломатическото тяло от Мустафа Кемал, председателя на Републиката, в един момент всички турски жени си свалят воалите. Това бе жестът, който отхвърли завинаги старите предразсъдъци.

В носенето на воала всъщност няма нищо специфично мюсюлманско. Неговата употреба датира от най-стари времена. Омир говори за него в Одисеята:

„Когато Пенелопа, най-благородната от жените, влезе при претендентите, тя се спря на прага на залата, сваляйки върху бузите прекрасния си воал“.

У Гюстав Флобер е казано, че лицето на Саламбо е било покрито с жълт воал. И този обичай датираше от още по-далечно време, от времето на древния Вавилон, гдето омъжените жени и младите момичета не трябвало да излизат никога без воал, тогава, когато куртизанките пък трябвало винаги да бъдат с открито лице. Тия, които забелязвали някоя куртизанка с воал и не я обаждали, бивали смазвани от бой и ушите им били разпаряни.

Трябва ли да се отиде още по-далеч? Финикийките носели воали с пурпурен цвят. Този обичай е продължил у римляните, които считали воала като емблема на девственост; ето защо и годениците го носели при всички венчални церемонии.

У християните през първите векове владиците посвещавали девствениците, които ставали монахини, с поставяне на воал върху лицето им и при Катерина Медичи носенето на воала в знак на траур било задължително за вдовиците.

В предислямската епоха, както и в първите времена на Исляма, воалът не е съществувал. Сукейна, дъщеря на Али, известна със своята чистота и голямата си образованост, приемала в дома си учените и поетите без воал. В Багдад, в Корду и в Толедо се срещали жени много по-учени от мъжете и тия именно жени с открити лица обучавали мъжете на морал.

Много се е спорило по въпроса дали пророк Мохамед е наложил воала на жените. Юристите и мюсюлманските коментатори, които поддържали това, са се основавали на Корана, глава ХХІѴ, стих 31:

„Кажи на правоверните жени да не извикват с поглед желание у мъжа и да не се отдават, освен на тия, които имат право да ги обладават, да се обличат благоприлично и честно, да закриват шията си с воал, да не оставят да се вижда всичко, което са направили, за да се разхубавят, освен от техните мъже, бащите на техните мъже, братята им или синовете на техните братя, дъщерите или жените на последните или техните роби или мъжките слуги с добродетелни нрави или малките момчета, които още не хвърлят върху жените поглед на «пожелание или удоволствие»“.

Спорът е върху думите „да не оставят да се вижда всичко, което са направили, за да се разхубавят“. Буквално, дума по дума, това значи „да не оставят да се вижда нищо от техните украси, освен това, което е външно“, тъй като думата „zina“ на арабски означава всичко, което служи да украси и да разхубави. Юрисконсултите и мюсюлманските коментатори придават на тази дума „zina“ смисъл на „лице“, но в хадитите^[1] се описва следното:

„Един ден Асма, дъщеря на Абубекир и сестра на Айха, съпруга на Пророка, влезе при последния, облечена с туника от прозрачна материя, която едва закриваше нейната голота. Пророкът я укорил за това й облекло: «О, Асма, й казал той, когато жената достигне възраст за женене, тя не трябва да остава да се вижда друго от нея, освен това и това», и той посочил дланите на своите ръце и лицето си“.

Както и да е, цяла женска Турция се освободи от воала с една воля, която е характерна за нейната бърза еволюция. Само в Трапезундския вилает жените се противиха и не искаха да се разделят със старите обичаи. Главният съвет на този вилает публикува тогава една обява, в която се изтъкваха всички неудобства на воала и се обясняваше, че същият този воал е само един претекст за жените, за да се укриват по-добре. И поради това на полицията се даде заповед да отвежда в участъка всяка жена, която носи воал.

Жените се опитаха да се противят на решението на Главния съвет на вилаета и да го заобиколят по следния начин: за да скрият лицето си от минувачите, те си служеха с чадъри, които държаха отворени във всяко време, но това само спомогна да напълни касите на търговците на чадъри.

Еманципацията на туркинята, благодарение на Мустафа Кемал, се засили както по отношение на предписанията на Корана, тъй и по отношение на условностите, които единствено времето бе създало.

Така на туркините строго се забраняваше да танцуват с чужденци. За първи път те отхвърлиха това запрещение през октомври 1923 г. на един благотворителен празник, устроен от коменданта на Цариград Шукри Найли паша.

На туркинята се запрещаваше също да играе на сцената. През декември 1923 г. за пръв път едно младо турско момиче Бедна ханъм се яви пред цариградската публика на едно представление на Отело в ролята на Дездемона.

В трамваите, треновете и параходите имаше завеса, която отделяше жените от мъжете. В зрителните зали мъжете седяха от едната, а жените от другата страна. От декември 1924 г. едно окръжно на Цариградския управител премахна всички тия разграничения и турските вестници поздравиха Цариградския управител с тази „социална реформа“, благодарение на която „мъжът ще може отсега нататък да пътува, седнал до своята жена“.

С една дума, туркинята е вече доста еманципирана, но това нейно еманципиране не съществува и в политическо отношение. Трябва да се спрем на заседанието на Великото национално събрание на 17 март 1924 г. То разглежда този ден първите седемнадесет члена на конституционната харта.

Членове 10 и 11 се отнасят до правото на гласоподаване и избираемост. Член 10 казва, че „всеки турчин“ има право да гласува от осемнадесетата си година. Член 11, че „всеки турчин“ е избираем от тридесетата си година. Но трябва ли под думите „всеки турчин“ да се разбира и мъжът, и жената? Споровете са твърде оживени; партизаните на женското „равноправие“ са малцинство. „Всеки турчин“ означава само всеки мъж.

Този неуспех не обезсърчава турските жени. Напротив. На годишния конгрес на Съюза на туркините в 1927 г. за председателка бе избрана Нехиза Мухидин ханъм, една от най-известните в мюсюлманския свят феминистка и заемайки председателското място, Нехиза Мухидин ханъм заяви, че Съюзът на турските жени не е филантропично дружество, а организация за постигане равенство на политическите и социални права на мъжа и жената^[2].