Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (1)

Първите дела на Мустафа Кемал

Турция изглеждаше погубена. Нейният суверен Мехмед VI беше загубил отдавна понятие какво представлява идеята за нация и отечество, както и за самата турска идея. Неговите министри бяха авантюристи, които бяха затънали в международната корупция и които не искаха да знаят, че по този начин ще завлекат страната, за която носеха отговорност, в чужди води или по-скоро ще я поставят в най-пълна зависимост от чуждестранното правителство, което се показваше тъй щедро към тях.

Даже революционерите от 1908 г., които, пеейки Марсилезата, бяха поставили младотурското движение върху действителното създаване на едно отоманско отечество, не можеха да противостоят на тази отрова на корупцията, която цареше във Високата Порта. Те се оставяха да бъдат подкупвани, дори по-открито и по-жадно, отколкото всички техни предшественици.

Последните в международната политика бяха въжеиграчи, което все пак позволяваше на Турция да бъде фактор, с който въпреки всичко трябваше да се съобразяват. Революционерите от 1908 г. не желаеха да прибягват до толкова макиавелизъм. Открито и без стеснение те се сближиха с Вилхелм II. По този начин Турция бе вкарана във водите на Германия и Германия я завлече в своето поражение.

Между това нещастията на Турция още не бяха свършили.

Корупцията не беше още победена. Тя продължаваше да върши своите опустошения и след като понесе немското влияние, Турция попадна под това на Великобритания. Английското злато започна да тече като изобилна река. Дамад Ферид, велик везир, стана най-послушното оръдие на Англия в Цариград^[1], както Сюлейман Шефик, министър на войната и Адил бей, министър на вътрешните работи. Както Енвер бей, един от първите членове на предшестващото правителство, се беше провъзгласил за германофил, така пък всички тия министри се обявиха за англофили.

Това бе, защото тогава Великобритания беше най-богатата и най-щедра държава. Никой, дори и самият Султан, не се отказваше от нейните царски подаръци.

Но корупцията може да вилнее само всред нищожните хора; срещу идеята и срещу прогреса тя не може да стори нищо. Европа, каквито и да са нейните похвати, влезе в контакт с Ориента. Това е големият исторически факт. Чрез този контакт, без да си дава сметка за това и без да преценява неговото голямо значение, тя донесе и своите принципи, своите методи, своята търговия — въобще всичко, което създава нейния живот.

Ориентът, страна на стара цивилизация, не можеше да остане равнодушен и безчувствен при тоя контакт. Отоманските управници се приобщиха към модерния свят чрез корупцията, турският народ — чрез усвояването на интелектуалната и индустриална култура на Европа.

Ориентът използваше малко по малко съвременния прогрес във всички негови направления, без да изпитва лутанията на културните страни; той използваше веднага всички идеи чрез книгите и вестниците, всички открития чрез железниците, параходите, автомобилите, аеропланите, безжичния телеграф и др., защото развитието на една страна не става винаги бавно, постепенно и на етапи; твърде често тя бива увличана от бързия ход на еволюцията в един удивителен устрем и в една непосредствена и пълна трансформация.

Но в това сгромолясване на старите навици и антични традиции, в това преминаване от невежеството към пълнотата на модерния живот, във всички крушения, причинени от Всеобщата война, Турция не би могла да си остане Турция, ако за закрила на своята национална съвест тя не бе намерила върховно убежище в една от най-възвишените човешки съвести. Най-голямо щастие за нея бе, че необходимите за своето преобразование, за своето възраждане сили тя можа да почерпи в Мустафа Кемал.

Но кой е този човек, който в най-трагичния момент в историята на своята страна въплъти в своята душа самата душа на Турция?

Мустафа Кемал е роден в Солун през 1880 г. Баща му е бил отначало митнически агент, а след това търговец на дърва. Изглежда е бил един модерен ум, ако за това може да се съди от следния факт: той е искал да изпрати своя син в току-що откритото Модерно училище на Шемзи ефенди, тогава, когато майката на Мустафа Кемал настоявала детето й да постъпи в кварталното училище, гдето те живеят. Постига се компромис: младият Мустафа Кемал да отиде отначало в кварталното училище, а след това в училището на Шемзи Ефенди.

Бащата умира. Семейството на покойния се прибира на село при един чичо на Мустафа Кемал, гдето младият Мустафа се отдава на земеделски занятия, най-главното от които е било да пъди птиците от градината.

Но майката мисли за бъдещето. Тя решава да изпрати своя син при една негова леля в Солун, за да продължи образованието си. Младият Мустафа постъпва в Гражданското подготвително училище. Там той се скарва и сбива с един свой другар. Учителят го наказва, като отива дотам, че го удря; ученикът отказва да се върне повече в училището.

Тогава се проявява и неговото призвание. Той избира военната професия и иска да постъпи във Военното подготвително училище. Майка му се противи, но той упорства и най-сетне успява да я склони.

Във Военното подготвително училище младият Мустафа се отличава с любов към математиката; той привлича също внимание и с всичките си други способности — и ето че един ден един от неговите учители го повиква и му казва:

— Мое дете, не бива и двамата да се наричаме с едно и също име — Мустафа. За да се различаваме, ти ще се казваш от сега нататък Мустафа Кемал.

Кемал значи съвършен. Учителят, който прозря още тогава великата душа на своя ученик, предчувствал ли е и великата съдба на тоя, когото обучаваше? Прякорът Кемал остана на младия ученик.

Неговата любов към математиката го накарва да пренебрегне някои отдели на своето образование, най-вече френския език. Един от неговите учители му прави бележка за това и Мустафа Кемал със засегнато честолюбие използва свободното си време, за да навакса това, което е поизоставил. Той следва вечерни курсове и за три месеца успява не само да стигне, но и да надмине своите другари.

Във Военното училище в Пандакли, в което постъпва след това, той проявява все същото предпочитание към математиката. Не го напуща и наклонността му към красивото писане. Но той е вече пораснал и се намира в оная възраст, в която делата и трудът стават неразделни.

Неговият живот се развива. Той се интересува от всички неща на своето време. А повече от всичко друго наред с военното образование го привлича политиката. Заедно с военния все повече и повече израства и гражданинът, толкова повече, че ученикът от Военното училище в Пандакли се екзалтира при четенето на патриотическите творения на поета Кемал.

Така трябваше да бъде заради бъдещето, което му беше отредено. Ученикът е впрочем безукоризнен: той минава в отдела на генералния щаб, но човекът на делото, какъвто той вече чувства, че е станал, започва да ненавижда политиката на своя султан Абдул Хамид.

С няколко другари той редактира тайно един вестник, но бива открит от директора на училището; последният не се решава да упражни строгост над него, тъй като всички негови съученици се обявяват солидарни с него.

През 1904 г. Мустафа Кемал излиза от отдела на генералния щаб с чин капитан. Той продължава повече от всякога да се занимава със събитията на своето време и за да може да говори свободно с другарите си офицери върху политиката, наема с един свой другар апартамент. Издават го; другарите му и той са арестувани и изправени пред следствена комисия в Илдъза. Мустафа Кемал е осъден на три месеца затвор.

След освобождението си, той е изпратен в немилост в Сирия, на стаж в една кавалерийска дивизия в Дамаск. Тук влиза в сражение с друзите. И тук обаче той си остава непоправим. Заедно с военната дейност той продължава да проявява и политическа.

В Дамаск той основава едно тайно дружество, наречено „Отечество“ и използва преместванията си в Бейрут, в Яфа и в Йерусалим, за да основе и в тия градове клонове на това дружество. Той намира, че би могъл да развие много по-широка дейност, ако можеше да действа в Македония. Той се открива на генерал Шукри паша, инспектор на артилерията в Солун, който одобрява дейността му и го окуражава.

Мустафа Кемал решава, прочее, да отиде в родния си град; той използва за целта един отпуск, но минава през Египет, гдето основава още една патриотическа и политическа организация. Създава такава и в Солун, гдето се сближава с помощник-коменданта Джемал бей, когото по-късно, заради общото им минало, ще направи свой министър на вътрешните работи.

В Цариград узнават за всичко това и нареждат да се проведе следствие; говорят даже за неговото предстоящо арестуване, но Джемал бей улеснява заминаването му от Солун и го връща на поста му в Яфа.

Искат и там да го преследват, но местният комендант го прикрива със своя авторитет и заявява, че офицерът Мустафа Кемал е на границата на Синай. Цариград счита, без съмнение, че Мустафа Кемал е достатъчно далеч; по този начин Мустафа Кемал се избавя от преследване.

В течение на цели три години той е забравен в Сирия, после сполучва да издейства да го аташират към началника на областта в родния му град. В Солун той намира отново политическата група, която беше основал няколко години по-рано; сега тя се нарича „Обединение и прогрес“ — организация, на която бе съдено да достигне до такова развитие, че няколко години по-късно да създаде цяло революционно движение и да доведе на власт Енвер бей и неговите приятели.

Но в делото, на което служи Мустафа Кемал, започва да прониква интригата. Той желае войската да бъде запазена от едно такова състояние на духа; напразно иска войската да бъде държана настрана от политиката. Но сам той все повече и повече се отдава на нея. Макар и по някои идеи да се отличава от младотурското движение, той се присъединява страстно към него. Така той става един отличен пропагандатор, един голям майстор в създаването на групи; той развива по този начин своите качества на организатор — всичко, което ще му послужи по-после в най-голяма степен.

Войската, която той иска да държи настрана от политиката, го следва в същата тази политика, на която се отдава с толкова жар. Тя също се присъединява към младотурското движение. С нея и като шеф на генералния щаб на Солунската армия, под командата на Махмуд Шефкет през 1908 г. той влиза в Цариград в разгара на Турската революция.

През 1910 г. той е във Франция, гдето присъства на големите маневри в Пикардия, като делегат на турския военен министър. Оттам той се връща в Солун, после в Триполи, гдето реорганизира армията. Той е отново в родния си град, гдето на един конгрес накарва най-сетне да приемат, макар и без да намери после ни най-малко приложение, принципа, на който тъй много държи, а именно, войската да бъде държана настрана от политиката.

Той се връща в Триполи, дето е извикан малко след това да вземе участие в първите сражения с Италия. След това го виждат в Галиполи, после на Балканите, които са във война; той завзема отново Одрин, който изглеждаше загубен за Турция; после е назначен военен аташе в София.