Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (12)

Премахването на личния статут и въвеждането на швейцарския Code civil^[1]

При това скъсване с миналото трябваше да настъпи и най-важното нещо. Съществуващият граждански закон бе извлечен от Корана. Коранът е един сборник от закони. Вековете изглежда му бяха дали една неразрушима сила, една вечна власт. Ето защо, изглеждаше невъзможно да се постави гражданският закон в зависимост от властта или опита и мъдростта на човека и истинско светотатство да се понижава по този начин моралната стойност на Корана. Но кой би могъл да посмее дори да помисли такова нещо?

Мустафа Кемал бе този, който посмя и го изпълни. Той отдели духовната власт от светската, той сведе Корана до една книга за вярата, винаги свещена за верующия, но отсега нататък без влияние върху гражданската съдба на човека.

И това в една страна, в която Халифатът съществуваше от векове, в която султанатът на Повелителя на правоверните се радваше на един престиж, който нямаше равен на себе си.

Това е, без съмнение, най-типичната и най-дълбока морална революция на модерните времена. Чрез нея духът на Турция се трансформира напълно, личният статут изчезна.

Беше назначена една комисия, за да проучи едновременно кой закон е най-добрият и кой може най-лесно да се приспособи за Турция. След дълги проучвания тази комисия избра швейцарския Code civil, най-приспособен към модерните условия, тъй като датира от 1912 г.

Правителството на Мустафа Кемал реши прочее, той да бъде представен за одобрение от Националното събрание. Но имаше опасност, че ако се остави да се разисква по него, биха се направили значителен брой допълнения и това би отсрочило гласуването за неопределено време. Ето защо, решено бе да не се допуща никакво изменение на швейцарския код и същият да бъде приложен в Турция такъв, какъвто си е.

На 17 февруари 1926 г. швейцарският код бе приет без разисквания, единодушно от Националното събрание и на 4 октомври започна да се прилага. Никога тъй бърже не е било решавано нещо така съществено.

В глава IV, стих 4 на Корана е казано: „Не вземайте измежду жените, които ви харесват, повече от две, три или четири“. Но веднага следва коректив: „Ако обаче допущате, че можете да бъдете несправедлив, не взимайте други, освен една-единствена жена“. Но Ислямът не задържа̀ тия последни думи; свободата, която всеки имаше, да взема по две, три или четири жени, стана общо правило, като изпуснаха, че Мохамед допуска това, само за да тури преграда на нравите, които позволяваха някои да вземат до дванадесет жени, а прекаленостите водеха към отслабване на расата.

Тази възможност да се взимат до четири жени се утежняваше в Корана с факта, че свещената Книга позволява на мъжа да прогонва жена си и по най-малък каприз и в същото време да живее, когато му е приятно, с конкубини. Полигамията стана общ закон.

Сам Абдул Хамид съжалява за това, като казва:

„Истина е, за нещастие, че многоженството у османлиите допринесе да се получи резултат, обратен на този, който Мохамед искаше да постигне; те се отдадоха прекалено на харемския живот. Аз вярвам, че с време ще трябва да приемем едноженството; във всеки случай това ще бъде по-добре за нацията“.

Това, което Повелителят на правоверните нямаше смелостта да направи, направи го Мустафа Кемал и Националното събрание в Ангора, като го произведе в принцип със законна сила. С приемането на Code civil предписанията на Корана изчезнаха и многоженството в Турция бе отменено. Расата би могла по този начин да се възроди, отечеството да стане по-силно.

Със същия удар падна и едно друго важно предписание на Корана. Стих 7, глава V на Корана позволяваше да се взема за жена и една немюсюлманка: „Позволено ви е да взимате за жени честни момичета на правоверните и на тия, които получиха свещеното писание преди вас…“

И Абдул Хамид сам казваше:

„Висши имперски чиновници не се ли ожениха за християнки, без някой да им отправи и най-малък укор? Тевфик паша (бивш министър и велик везир, тогава посланик в Лондон) се ожени за една швейцарка; Рифаат (посланик в Париж) се ожени за дъщерята на един руски генерал, и има още десетки други случаи. Нашите офицери и те, когато ги изпращаме по работа в чужбина, си довеждат често съпруги оттам.“

Но пък обратно на това, по силата на стих 10, глава LX на Корана, беше запретено на една туркиня да се омъжи за немюсюлманин: „Законът не позволява, щото те (правоверните жени) да се отдават на мъже от чужда вяра, нито пък последните (неправоверните) да им бъдат мъже“. Потъпкването на това постановление водеше след себе си смъртно наказание и за двамата. Според коментарите на Корана тая строгост се оправдаваше с това, че мюсюлманинът с оженването си за християнка или еврейка не се губеше за Исляма, докато една мюсюлманка, която се ожени за християнин или евреин, е изгубена за Исляма.

С въвеждането в Турция на швейцарския Code civil се премахна установеното от Пророка запрещение и истинска сензация бе, когато през март 1927 г. за първи път в града с многобройните и знаменити джамии, в Цариград, в кметството на Пера, се публикува брачният договор на едно турско момиче, дъщеря на Али Риза бей, бивш сенатор, с един италианец.

В областта на брака Коранът позволяваше всевъзможни крайности, като тая например, момичетата да се омъжват на девет години, а момчетата на тринадесет. Тази малка възраст за момичетата ставаше причина за истински извращения.

Новият граждански закон поправи тази грешка; той установи минималната възраст: момичетата за в бъдеще не ще могат да се омъжват преди навършването на 17 годишна възраст, а момчетата преди навършване на осемнадесет години.

Бракът в Турция се придружаваше с манифестации и гуляи, които впрочем нямат в себе си нищо мюсюлманско. Ето защо, за да реагира против тия остарели и в същото време твърде скъпи обичаи, през февруари 1926 г. управителят на Цариградската област отиде от една крайност в друга. Той забрани всякакъв лукс при венчалните обреди. На съпрузите се запрещаваше да получават подаръци и в сватбеното шествие не можеше да има повече от пет коли за отвеждане на младоженката в нейното жилище. По-рано сватбите траеха осем дена и всеки близък можеше да вземе участие в празненството. Отсега нататък само един ден празненство и на сватбеното угощение могат да присъстват само роднините на съпрузите и официално поканените лица.

Това е краят на всички предразсъдъци на миналото и ето че този край е доведен до крайността на модерните условия. Във вестниците от 30 юли 1922 г. бе публикувана следната телеграма от Цариград:

„За да отбележат еманципирането на туркинята, турските власти решиха, че жените и младите момичета могат да вземат участие в международния конкурс за красотата“.

Нещо повече: през октомври 1928 г. турските вестници съобщиха, че в Цариград ще се устрои един конкурс на красотата, но този конкурс ще се отнася само до чертите на лицето, без да се обръща внимание на линията на тялото.

Това е, казват, защото харемският живот не се е отразил добре върху формите на туркинята, гъвкавостта и хармонията на модерните времена.

Но навярно и това не ще закъснее, ако се съди по следния факт през същия м. октомври 1928 г.: Три млади туркини, от които най-известната се нарича Иурейа ханъм, са се представили в управата на Авиаторското училище в Ангора и са изявили желание да се запишат като пилоти. Но училището е военно и следователно не може да приема жени. Трябва, прочее, да се създаде училище за гражданска авиация. Но Иурейа ханъм е нетърпелива и заявява, че ще замине за Париж, за да получи свидетелство за пилот и ще се върне в отечеството си с аероплан.

Не трябва да мислим, че това женско освобождение води към разпуснатост. Напротив, главният редактор на излизащия в Цариград в. Акшам, Неджемедин Сидик бей, администраторът на вестника и неговият управител са пример за това. Акшам беше публикувал една карикатура, представляваща млада туркиня, която се издига с балон и която изхвърля като ненужен товар чест, свян и други добродетели.

Той бе даден под съд. Напразно главният редактор, администраторът и управителят се мъчеха да докажат, че тяхната карикатура е едно морализаторско дело, с което се изтъкват известни опасности, които туркинята може да си навлече, но въпреки това те бяха осъдени през март 1927 г.: първият на пет месеца, останалите двама по на три месеца и половина затвор.

През юли 1927 г. четирима жители на Ерзерум са углавно преследвани, загдето са поискали да се натрапят на една жена, която минавала по улицата и по силата на чл. 421 на Code civil, който предвижда наказание за това деяние, четиримата жители на Ерзерум бяха осъдени по на три месеца затвор и по на 1500 франка глоба.

Както жената, тъй и религията е защитена от всяко оскърбление.

Във вестника Сервет-и-Фюнюм — Сюад Дервиш ханъм, добре известна турска феминистка, публикува през септември 1927 г. една статия, в която сравнява религиите с опиума, който отравя народите. Сюад Дервиш ханъм и директорът на Сервет-и-Фюнюм г. Ахмед Ишиасън бей са преследвани и осъдени по на няколко месеца тъмничен затвор.

Турската Република иска да се отличава с голяма грижа за моралния порядък. „Партията на народа“, на която Мустафа Кемал е основател и председател, заяви това в края на 1927 г. в един паметен манифест. Този манифест обяви, че „всеки трябва да се владее, да има чувство на отговорност и респект към ближния, отличителни белези, по които трябва да се разпознават свободните хора, призовани да започнат да контролират собствения си живот“.

На еманципирането на туркинята трябва да съответствува една нова организация на семейството, тъй като то упражнява „непосредствено влияние върху моралното и материално развитие на индивида“.

Манифестът на „Партията на народа“ гласи:

„В нашия социален живот запазването и закрепването на семейството е най-важен принцип. Семейният живот, освободен от всяко вмешателство, несъвместимо с принципите на свободата, е обект, който привлича нашето най-голямо внимание в социалната област“.

В този манифест се казва още:

„Нашата главна цел е да насърчим у индивида и в семейството любовта към труда. Ние ще се вдъхновяваме във всички дела на партията от принципа, че практикуването на икономията в семейството трябва да стои над всичко и че то е средство за щастието и благоденствието на цялото общество“.

Това навежда на мисълта, която сам Мустафа Кемал изрази в последното си послание като председател на Турската република: „Бъдещите деца на Републиката ще могат да си поделят много повече блага и щастие, отколкото ние“.