Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (10)

Шапката замества феса

От дълго време в Турция се бяха породили много стремления. Няма султан, та дори и сам Абдул Хамид в своите Мисли и спомени, събрани и публикувани от Али Валби бей, който да не е оставил по някоя следа от своите стремежи към нещо по-добро и следователно към нещо ново.

Абдул Хамид се отличава по ужаса, който го обхваща от това, което той нарича отрова на европейската цивилизация:

„Какво нещастие са за нас тия идеи, които ни идат от Запад! Те са една голяма опасност за нашата страна… Този дух на Запада отравя умовете и сърцата. Трябва да се съжалява и оплаква нашата младеж, която е обхваната от западноевропейска треска и която търси своето спасение в съмнителните преимущества на тая цивилизация“.

И все пак и той се не отказва от известно позападноевропейчване; той счита, че би било „наистина полезно“ да се изпратят във Франция или в Германия не само синовете на пашите, но и ученици от всички слоеве на населението „за да понаучат нещо и умствения им кръгозор да се разшири“.

Абдул Хамид не иска обаче тия младежи да се застояват дълго във Франция или в Германия; според него те не би трябвало да остават там „повече, отколкото е необходимо, за да видят това, което е добро, да го изучат и донесат в техните огнища“.

Но онова, което е добро, например, то е, учените хигиенисти отдавна са го казали, да се носи шапка вместо фес.

В бързата си и обща еволюция Турция възприе много реформи. Всички даже и най-деликатните бяха възприети без принуда. Но би ли повярвал някой: единствено заместването на феса с шапката повдигна много и бурни спорове, даже сблъсквания и смутове, които стигнаха дотам, че Съдът на независимостта трябваше да произнесе и смъртни присъди.

Ето защо за тази реформа ще говорим най-напред.

Това е, защото религиозният въпрос, който впрочем беше най-живо засегнат при премахването на Халифата, доби една острота, която очакваха, че ще се появи при други въпроси, когато се стигна до отменянето на различните предписания на Корана.

Без съмнение това бе, защото фесът имаше символично значение и защото бе характерен белег на ислямизма. Той беше един външен знак за изразяване на вярата. Освен това, фесът няма нито поли, нито козирка, което позволява в джамиите, гдето мюсюлманите не го свалят, да следят молитвата във всички нейни фази, да се кланят по-лесно и да не изпитват никакво затруднение при допиране на челото си до земята. Тъй като шапката пречи на изпълнението на тия религиозни обреди, тя се счете от някои за един светотатствен предмет, който оскърбява религията.

За да се възприеме носенето на шапката, много допринесе следният мотив, изтъкнат от един субтилен^[1] мюфтия в Цариград, който заяви, че всеки, който носи шапка я сваля, когато иска да изрази уважение към някого. Този жест е един голям знак на почит. Тогава защо да не се възприеме той и по отношение на Аллаха, когото всеки мюсюлманин желае най-много да почита. Молитвата би могла следователно да се прави и без шапка.

Но това схващане мъчно може да проникне в религиозните нрави. Още през 1903 г. султан Абдул Хамид, Повелителят на правоверните, се беше занимал с този въпрос.

„Шейх-юл-Ислям’ът, казваше той, е един глупак. Как може той да се противи на въвеждането на новия военен фес? Да го чуе човек, ще помисли, че с това цялата империя се излага на риск. Но нашата кавалерия от дълго време вече носи калпак, без никой правоверен мюсюлманин да е повдигнал някакво възражение. Даже когато слагаме на главите на нашите войници островърхи пруски каски, може ли това да има някакво отношение към религията? Време е да се освободим вече от тия предразсъдъци. Трябва да се обявим и против този стар обичай да не си снемаме никога феса; нашите лекари би трябвало да обяснят колко е вреден за здравето този обичай!“

През войната от 1914–1918 г. и още от самото й начало турските офицери си служеха с кепе във форма на шапка с козирка, което пречи на мюсюлманските молитвени обреди, но никой не възрази нищо.

Разказват, че един ден лорд Палмър поставил следния въпрос на Мезюрюс паша, турски посланик в Лондон:

„Как могат турците да възприемат европейския костюм, без да възприемат шапката?“

Мезюрюс паша отговорил:

„Това е защото те упорствуват да не променят своя манталитет“.

Мустафа Кемал желае модернизирането на Турция, т.е., за да стане тя достойна да съперничи с всички други нации, турците да променят този свой манталитет. Ето защо, той не се бои да се обяви против старите обичаи, още повече, че в мюсюлманската религия, както и в самия Коран няма нищо, което да запрещава носенето на шапката и което да прави задължителен феса.

В 1925 г. в Инеболи Мустафа Кемал заявява: „Нацията се състои от два елемента, мъже и жени, но и двата те трябва да се развиват с развитието на самата нация. Аз виждам там един човек с червен фес и със зелен тюрбан. Той носи и жилетка и черно палто като моето. Какъв смешен тоалет“.

И добавя:

„Модерното облекло на цивилизованите народи отговаря напълно на нашата нация. Ние носим обуща и ботуши, носим панталони, жилетка, яка, вратовръзка; ние ще носим и фуражки с козирки или, да се изразя още по-ясно, шапки. Ние ще носим жакети, рединготи, фракове, и ако някои бъдат нерешителни, ще им кажа, че те са невежи и обскуранти^[2]“.

Той завършва, като изказва своята вяра в бъдещето:

„Народите, които упорстват и продължават да живеят с един средновековен манталитет, са осъдени да изчезнат. Турската нация ще живее отсега нататък и ще живее вечно като една цивилизована нация“.

Същата 1925 г. през м. юни, при анкета на един цариградски вестник Ла Газет по въпроса за шапката министърът на Народната просвета Хамдулах Субли бей заявява, че религията се носи в сърцето, а не на главата. Директорът на народното образование Ноьол Ришид бей твърди, че е видял със собствените си очи поклонници, които са отивали в Мека, носейки колониални каски. Префектът Книн бей уверява, че хигиеничните съображения са в полза на шапката.

И реформата се извършва. В първите дни на септември 1925 г. министерският съвет, събран в Ангора под председателството на Мустафа Кемал, постановява, че за в бъдеще само на юлемите се разрешава да носят тюрбан и урежда начина на носенето му. Всички държавни чиновници, с изключение на тия от армията, марината, магистратурата и юлемите, които носят формено облекло, ще носят облекло като това, което се носи в европейските държави. Едно министерско окръжно предписва на чиновниците да работят в канцелариите си и да се явяват пред по-висшите от тях без шапка. Поздравленията ще се правят по европейски, когато шапката е на главата, а когато е свалена — „с кимване на глава и лек поклон“.

Знаменателен факт: през октомври 1925 г. историческият град Бруса, който дотогава бе считан за най-фанатичният град на Турция, възприема драговолно реформата на Мустафа Кемал. Тълпата се явява пред зданието, в което се намира последният и се кълне, че ще върви по стъпките на великия реформатор. Ентусиазмът е такъв, че тия от жителите, които не са могли да си доставят шапки, тъй като всичките са били разпродадени, решават да останат гологлави докато си намерят шапки.

Носенето на шапките се възприе в Турция от грамадното мнозинство на жителите до такава степен, че шапкарите видяха магазините си задръстени от народ, който захвърли феса, а префектът на Цариград се видя принуден да се намеси и вземе мерки, за да не повишат търговците прекомерно цената на шапките.

Но не бе тъй навсякъде. През ноември 1925 г. в Сива, Ерзерум, Ризе, Мараш, Каразунд се чуват заразителни възгласи по въпроса за шапките и се издигат протести против така нареченото от тях безбожие на правителството на Ангора. Избухват и смутове, които се превръщат в истински бунтове.

На 26 ноември генерал Нуредин паша един от героите на турската независимост, който прогони гърците от Смирна, но който си остана строго привързан към старите обичаи, депутат от Бруса, в несъгласие със своите избиратели, които, както изтъкнахме по-горе, възприеха реформите на Мустафа Кемал, депозира в бюрото на Националното събрание една резолюция в смисъл, че задължението да се носи шапка, противоречи на чл. 103 от Конституцията, който гарантира индивидуалната свобода.

Махмуд Есад бей, министър на правосъдието, отговори, че въвеждането на шапката, която се носи от всички цивилизовани народи, не може да съставлява нарушение на конституционните закони.

Официалната анкета потвърди, че станалите сериозни инциденти са били подтикнати от комунистическа пропаганда и от чужбина. При наличността на това подготвено реакционно движение правителството на Ангора се видя принудено да вземе най-строги мерки. Извършват се много арести. Виновните са признати за подстрекатели на въстания против правителствените реформи. В резултат през декември 1925 г. Съдът на независимостта в Ризе осъди 48 души на затвор и трима на смърт, а Съдът на независимостта в Каразунд осъди много лица по на няколко години затвор, а 15 души на смърт.