Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (5)

Републиканска Турция

Но на Турция трябва да се даде окончателна форма на управление. Тя отхвърли някогашната тирания, тя желае да бъде господарка на съдбата си, една модерна, демократическа нация. И тя взема своите съдбини в ръцете си, прокламирайки на 29 октомври 1923 г. Републиката.

Тя определи по следния начин органическия си статут:

„Суверенитетът принадлежи на цялата нация. Националното събрание администрира държавните департаменти посредством делегати — изпълнители.

Събранието избира председател на Републиката измежду своите членове за една сесия, т.е. четири години. Председателят е преизбираем.

Председателят на Републиката определя измежду членовете на Събранието председателя на Съвета, който избира министрите измежду депутатите.

Председателят на Републиката подлага листата на министрите на одобрение от Събранието“.

Заседанието продължи до три часа след полунощ. В този момент 101 топовни гърмежи, стресвайки жителите на Ангора в техния сън, възвестиха прокламирането на Републиката.

Поетът Акиф състави един химн в чест на турската независимост и Република. Този химн бе приет от Събранието като национален химн на Турция. Ето буквалния превод на първите две строфи на тази „Марсилеза“:

Не се бой. Това червено знаме, което се развява на хоризонта, не ще изчезне,

Преди да угасне и последната звезда, която свети над моята страна.

Това е звездата на моя народ. Тя ще продължава да свети.

Тя е моя и само на моя народ.

Живях свободен във вечността и свободен ще си остана.

Кой е тоз безумец, който би искал да ме пороби? Той ме учудва.

Аз се издигам кат вълната, събарям преградите и ги преминавам;

Безкрая не може да ме удържи и преливам бреговете

 

Ако стоманена стена обкръжи на запад хоризонта,

За да спася своята страна, аз имам гърдите си, в които блика гореща кръв.

Не се бой. Как би могло да я задуши.

Чудовището с изхабени зъби, което се счита носител на цивилизацията?

Другарю, не оставай тия подлеци да идват в моето огнище,

Изгради преграден щит с гърдите си. Нека се спре тая безсрамна сган;

Дните, които Бог ти обеща, ще дойдат може би по-рано от утре.

Мустафа Кемал е избран за председател на Републиката. Той смята да продължи своето дело, да бъде човекът, какъвто винаги е бил. Такъв бе той на бойното поле, такъв той иска да остане и начело на Държавата, т.е. човек на делото, водач на народа си. Той основа „Партията на народа“, той иска да остане в първите редове на тази „свещена партия, която създаде силата, прогони външния неприятел, смаза вътрешния противник и осигури свободата на народа“.

Той прибавя: „За мен няма неутралитет, аз не съм с тия, които са вън от Републиката и Революцията, аз съм техен враг“.

Председател, да, но в една страна, още в началото на своето възраждане, която има нужда да бъдат осигурени нейните основи; военен началник, готов да се хвърли отново в борбата и да използва цялата си власт и всичкото си влияние, за да вдъхновява и направлява, ако потрябва, държавните дела.

И тъй, в Турция е прокламирана Републиката; отсега нататък турският народ държи в ръцете си своите съдбини. Без съмнение, той възлага на избрани от него лица законодателните и изпълнителни прерогативи^[1], но той е върховният господар.

Това предполага, че не може да съществува паралелно и друга власт, каквато и да е тя. Съществува обаче още и тая на Халифа, последна останка на една изчезнала династия, което дава възможност на тая династия да съществува със значителен апанаж^[2].

Този Халиф е облечен в духовна власт. В други страни тази власт е строго определена, но в Исляма тя излиза вън от границите на догмата и вярата; той може да се намесва във всички области на социалния, съдебния, административния и даже правителствения живот. В даден момент той може да стане застрашителен и за самото правителство.

А животът на турската република, която има за цел да пресъздаде турската нация и да я води към висшите цели, които Мустафа Кемал й поставя като амбиция, трябва да бъде осигурен. За изпълнението на своето патриотическо и национално дело тя не трябва да бъде смущавана от духовната дейност на установената редом с нея власт.

На 1 ноември 1922 г., премахвайки султаната и решавайки Халифът да бъде занапред избиран от Националното събрание, последното извърши отделянето на духовната от светската власт. Но при младостта и крехкостта на раждащата се Република това не бе достатъчно. Политическата еволюция на Турция трябваше, прочее, по силата на нещата да повлече премахването на Халифата и съсредоточаването на двете власти — духовната и светската — в едни и същи ръце. А какви по-добри ръце от тия, които в своя върховен суверенитет избира турският народ — тия на самото Национално събрание?

Миналото трябва да бъде заличено; там, където се ражда национализмът, принципът на етническите конфедерации взема надмощие над религиозните връзки. Идеята за отечество и расовото чувство се издигат над всички други съображения. Религията, нещо свещено, която принадлежи към областта на идеала, става отсега нататък дело, изключително на съвестта и вярата, следователно частно дело. Модерната национална идея може да се установи само по този начин; националното, интелектуално и морално, политическото и икономическо единство не може да се осъществи, освен при тия условия.

На 1 март 1924 г. Мустафа Кемал в една своя реч в Националното събрание направи преглед на всички условия за финансовото, военно, икономическо и пр. въздигане на Турция.

„Щастието на народа налага повелително, щото нашата свещена вяра и нашите вярвания да бъдат освободени от всяка политика на интереси и аспирации“.

Той иска, прочее, премахването на Халифата. Без съмнение, това е един пълен и окончателен отказ на Турция от всяка духовна привилегия. Турция обявява тържествено, че тя иска да бъде само една модерна нация като другите; тя отхвърля теократическото^[3] схващане за държавата, за да стане една държава, която да се посвети само на себе си, на своето бъдеще и процъфтяване.

Времената се изменят. Впрочем не е Коранът, който е установил Халифата. Коранът само казва в глава IV, стих 62: „О верующи, бъдете послушни на Бога, на Пророка и на тия измежду вас, които упражняват властта“.

И въз основа на тия думи Сеид бей, министър на правосъдието и бивш професор във факултета по право в Цариград, обяснява на Националното събрание:

„Думата Халифат означава просто управление… Нашият Пророк преди своята смърт е делегирал Халифата на цялата нация. Днес нашият народ урежда сам своите работи. Такава е божествената воля… Нека обясним на народа истината и да тръгнем по пътя на прогреса“.

Исмет паша, председател на Съвета от своя страна заявява:

„Как можем да допуснем Халифатът да представлява една по-висша от правителството политическа институция? Никоя независима страна не може да приеме едно подобно настойничество. Каква политическа връзка свързва различните мюсюлмански и независими държави с Халифата? Не е вярно, че Халифатът е единствен в състояние да ни осигури симпатиите на мюсюлманите. Симпатията, която е съществувала досега към нас във всички мюсюлмански страни, се дължи само на усилията, проявени от турския народ…

За да няма повече дуализъм нито във външната, нито във вътрешната ни политика, Халифатът трябва да бъде премахнат… Гласувайте за независимостта на Турция, за да отговорим на големите жертви и на великите усилия, извършени от турския народ в неговата борба за независимост“.

По този начин се постигна осъществяването на онова, което изглеждаше невъзможно за един назадничав ум или за всеки, комуто липсва съзнание за ония дълбоки промени, които се извършиха през войната и които развълнуваха дълбоко сърцата на хората и състоянието на нещата, а именно свалянето на Халифа и премахването на Халифата от Националното събрание на Турция.

Трябва да се признае, че народите на Исляма се развълнуваха от това премахване много по-малко, отколкото отначало можеше да се предполага. Само индийските мюсюлмани интервенират^[4] пред Мустафа Кемал. Той им отговаря, че достойнствата на Халифата отсега нататък се въплътяват в Националното събрание и правителството на Турция. Няколко месеца след това индийските мюсюлмани известяват, че ще изпратят една делегация. Мустафа Кемал разпорежда да им съобщят, че тази делегация ще бъде добре дошла в Ангора или Цариград, ако идва да направи едно обикновено приятелско посещение, но ако делегацията желае да разисква с правителството на Ангора или с която и да е друга организация по въпроса за Халифата, ще бъде безполезно да се безпокои, тъй като турското правителство не допуща никакво вмешателство във вътрешните работи на Турция.

Някои, които се ръководят от спомените за миналото, ще извикат може би, че това е смъртта на Ориента. Не, това е възраждането на Ориента. И стара Европа е умирала и то не един път, но винаги се е възраждала и изниквала по-нова и по-силна от пепелищата, които я покриваха цяла.

Мустафа Кемал желае, щото Турция да живее един пълнокръвен и деятелен живот с поглед, обърнат към бъдещето. В първите дни на септември 1924 г., турската Република честваше в Тумлу Бунар, близо до Афион Карахисар, годишнината на победата, която през септември 1922 г. създаде независимостта. Тя освещаваше един паметник на незнайния турски воин. Мустафа Кемал, вземайки думата при това освещаване, произнесе реч, която произведе най-дълбоко впечатление в цяла Турция:

„Отечеството ни иска сега да стане богато и цветущо. То има нужда от образование. То жадува за една по-висша цивилизация. Трябва му един нов манталитет. За да изпълните тия негови желания, трябва да се заловите сериозно за работа…

Идеалът на нашия народ е да стане един цивилизован народ. Не е да не знаете, че стойността и свободата на един народ се намират в съотношение с цивилизаторското дело, което той е извършил. Народите, които са неспособни да извършат това дело, загубват фатално своята независимост. Историята ни дава много примери за това.

Първото условие за съществуването на една нация е да тръгне по пътя на цивилизацията и да успее в това. Тия, които се спират по пътя или които от невежество или нехайство обръщат погледи назад, са осъдени да бъдат погълнати от буйните вълни на общата цивилизация.

За да успеем по пътя на цивилизацията, ние трябва да се обновим. В социалния и икономически живот и в областта на науката може да се успее само по пътя на еволюцията.

Условията, които уреждат живота и съществуванието на народите, търпят по необходимост промени. В една епоха, когато откритията на цивилизацията преобразуват всичко в света, един народ не може да гарантира своето съществувание, ако се придържа сляпо към един отживял времето си манталитет.

Нека отхвърлим и премахнем всички софизми, всички предразсъдъци. Това е една необходимост, която ни се диктува от самия живот. Всички пречки, които се изправят пред нашата нация, която е способна на всякакво усъвършенствуване, трябва да бъдат съборени“.

Този пълен с енергия и дейност живот, който Мустафа Кемал поставя като амбиция на своя народ, заплашваше през 1925 г. да се превърне в едно разочарование.