Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (19)

Модернизирането дава на Турция национална душа

Какъв изминат път под влиянието на Мустафа Кемал в модернизирането на Турция! В тази страна Ислямът бе твърде дълго живял със своите особености и в изолация. Той беше привикнал всички, дори своите собствени ученици, на една неподвижност, която нищо не можеше да оправдае и която не можеше да свърши, освен с безпомощен и пълен упадък.

В сляпото и невежествено тълкуване на доктрината на Мохамед, резигнацията бе довела Турция — както води още и други мюсюлмански страни — до един фатализъм, който впрочем никога не е съществувал в Корана.

Подчиняването на Бога, на неговата воля не изисква онова истинско самоумъртвяване, което се дължи на леността или на слабостта на индивида, който, за да се извини за своята апатия и немощ, се скрива зад удобната, но от толкова векове фатална за Исляма дума: „Иншаллах^[1]!“

Абдул Хамид, Повелителят на правоверните, е писал:

„Коранът не проповядва никъде фатализъм, а само леността и глупостта направиха последния да вземе ония размери, в които го виждаме днес. Какво по-удобно от нашето «Иншаллах», за да се извини слабостта и леността? Мохамед иска подчинение на Бога, но не във формата на един глупав фатализъм. Велика е добротата на Аллаха, но той не може да се грижи за ежедневните нужди на всекиго; човек трябва да мисли и да работи сам. «Който не сее, не ще пожъне; който не работи, не ще има хляб да яде» — това е, което, за нещастие, нашият народ не е успял още да разбере. Християните го разбраха по-добре. И тяхната библия казва: «Не мислете за утрешния ден, защото Бог ще се погрижи за вас, както се грижи за птичките във въздуха и животните по земята». Но въпреки това християните предвиждат и се трудят. Ето защо те прогресират — а ние се оставихме да бъдем изпреварени“!

А светът е един жив организъм, който еволюира не само във времето и пространството, но и по различни други начини, според географското положение, етническите условия и даже климатичните особености на дадена страна. Животът не е миналото; за един народ той е много по-малко и настояще, отколкото бъдеще, което винаги носи със себе си по-добри условия за социално благополучие. Мустафа Кемал разбра това.

От духовна гледна точка Ислямът може, както впрочем всяка друга религия, да продължава да бъде подчинение на повеленията на Бога. Вярата е отношение на душата към Бога. От тая гледна точка всяка религия е свещена. Но умът, чиито способности се развиват във всички области тук долу и който за своето процъфтяване и своето щастие трябва да проникне във всички познания, научни и други, не може и не трябва да се отдава на никаква резигнация.

Впрочем сам Ислямът в интелектуално и духовно отношение бе засегнат, както бяха засегнати преди него християнизмът и юдаизмът. Той трябва да еволюира и той еволюира понякога, без да забележи, въпреки непримиримостта на консерваторите, които биха желали да го изолират от света и живота.

Това беше може би възможно някога, когато Ислямът бе още в своето начало, в Арабия, около Мека и Медина. Но и той излезе вън от границите на своята люлка. Той се разпростря в Азия, той влезе в контакт със Запада и се сблъска с европейската цивилизация. Нашият модернизъм му разкри причините на неговия упадък — тъй дълбоки, че много нации го счетоха за лесна плячка; накара го да почувствува цялата си беднота във всичко онова, което в наши дни е литературна култура, естествени и технически науки.

Беше ли милостивият и състрадателен Аллах, както е казано в Корана, този, който затвори вратите на прогреса за избрания от него народ? Но тия врати се отвориха за мюсюлманите, за турците, които, прониквайки в европейските училища, възлизаха по стъпалата на модерното знание.

Като хора те добиха съзнание за себе си и за времето, в което живеят. Като мюсюлмани, турци, те се почувстваха дълбоко унизени в своите надежди и в своето интелектуално развитие. Не би ли било, прочее, позволено и на тях, запазвайки вярата на своите прадеди, да участвуват в търсенето на законите, които най-добре биха отговаряли на днешните условия на мислене и живот? Не биха ли могли, прочее, и те да прибегнат до свободния арбитър, до опита, даже до един разум, който не само не би бил враждебен на религията, но не би бил и в противоречие с нея?

Сам Мохамед е казал на хората, на мъжете и жените, да се просвещават. Той е казал — и хадитите предават тия негови думи — че „да се забранява науката е светотатство“, че „да се търси тя, значи да се върши дело на поклонение пред Бога“, че „преподаването на знанието е благодеяние към хората“. Той е казал още, че „науката е живот за Исляма и опора за вярата“, че „науката е една религия“, че „молитвата е една друга такава“ и че „по̀ за предпочитане е човек да изучава, отколкото да се покланя“. И той е заклел своите последователи: „Идете да търсите просвета навсякъде и ако потрябва, идете и до Китай“.

Със самия факт, че е казал това, с факта, че е заклел своите последователи да се просвещават, той е казал мълчаливо, че ако душата трябва да се подчини на Бога, умът не трябва да изпада в резигнация.

В този смисъл Мустафа Кемал може да претендира, че е истински тълкувател на доктрината на Мохамед. Всъщност, той не се докосна до законите на последния, освен дотолкова, доколкото те се отнасят до светските работи.

От законодателна гледна точка Мохамед е бил само един човешки законодател и неговото законодателно дело може да бъде изменяно според нуждите на времето, защото очевидно е, че той е имал предвид нуждите на своето време. Ето защо Мустафа Кемал не е в противоречие с Мохамед; от чисто човешка гледна точка би могло даже да се каже, че той е продължител на неговото дело.

В действителност, колкото повече турчинът мюсюлманин става по-образован, толкова повече той ще може да работи за славата на Аллаха и толкова повече ще може да постигне това, за което е живял и работил сам Мохамед. Но Мустафа Кемал не би бил човек на модерните времена, ако към това развитие на индивида не бе присъединил и развитието на нацията.

Ако Ернест Ренан^[2] беше жив, той сигурно би аплодирал делото на Мустафа Кемал, защото последният, въз основа на самите негови теории, направи от Турция една истинска нация. Това, което е характерно за държави като Франция, Германия, Англия, Италия, Испания, то е смесването и сливането в едно на населенията, които ги съставляват.

В тия страни, казваше Ернест Ренан в Сорбоната на 11 март 1882 г. „няма нищо подобно на това, което вие виждате в Турция, гдето турчинът, славянинът, гъркът, арменецът, арабинът, сириецът, кюрдът са си останали и до днес също тъй различни, както и в деня на тяхното завладяване“. Турската система — това е „пълното отличаване на хората, според тяхната религия“.

Ернест Ренан добавяше:

„Турската политика на разделяне на отделните националности според тяхната религия има много и най-сериозни последици: тя предизвика разрушението на Ориента. Вземете един град като Солун или Смирна; в него вие ще намерите пет или шест отделни общности, всеки един от които има своите спомени и които нямат почти нищо общо помежду си“.

А според Ернест Ренан същността на една нация се състои в това, щото всичките индивиди да имат много общи неща, както и да са забравили много неща. А Мустафа Кемал, който не отличава хората едни от други според тяхната религия, който установи със закон религиозния неутралитет и възприе швейцарския Code civil, превърна религиозните общества, които живееха в Турция, в една национална общност.

В Турция няма вече други, освен граждани, равни пред законите. Малцинствата: гръцко, арменско, еврейско, забравяйки „много неща“, се присъединиха към турската нация и от деня на това присъединяване всички мюсюлмани, арменци, евреи, гърци имат „много общи неща“.

Модерната нация, според Ернест Ренан, е „един политически продукт, създаден от една серия факти, съгласувани в един общ смисъл“. Всички факти, които се извършиха в Турция от 1918 г., създаването на едно освободително правителство в Ангора, отблъсването на неприятеля, премахването на султаната и халифата, всички други реформи се сляха в една и съща обща цел — спасяването на Турция от разчленение и вдъхването в нея на нов живот. Този „исторически резултат“ направи от Турция „една модерна нация“.

Ернест Ренан изтъкваше най-сетне, че една нация в своето създаване не зависи всъщност от расата, езика, интересите, религиозния афинитет, географията, военните нужди. Нацията е един духовен принцип, една душа, „една голяма солидарност, създадена от чувството на жертвите, които са били дадени, и готовността да се дадат нови“. Давайки на Турция възможност да се самоосъзнае, пробуждайки у всички турци, без разлика на раса и религия, желанието да имат най-сетне един общ живот, с чувство, което да съществува не вече в метафизиката на божественото право, а в действителността на историческото право, Мустафа Кемал даде на своята страна истинската душа, каквато тя не е имала никога в течение на вековете.

Много империи в древността, колкото и могъщи да са били, не представляваха това, което ние днес разбираме под понятието отечество. В това отношение Турция беше, тъй да се каже, почти една отживелица от миналото. Създавайки това „морално съзнание“, което според Ернест Ренан се нарича „нация“, Мустафа Кемал направи от Турция едно истинско отечество, в което отсега нататък ще има общност на спомените и общност на надеждите, любов към миналото и любов към бъдещето и над всички религии ще цари религията на прогреса за благото на нацията.

В това отношение той е един от най-великите хора на модерните времена.