Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (2)

Поражението и съпротивата

През ноември 1914 г. Турция взема страната на Германия. Мустафа Кемал е назначен началник на 19-а дивизия, която се сражава със съглашенците в Аребурну. И именно той, тогава още полковник, спъва в Анафорта настъплението на съглашенските сили. След това е изпратен в Кавказ за командир на 10-я армейски корпус и като генерал е преместен в Месопотамия, където поема командването на 7-я армейски корпус.

Тук той влиза в конфликт с главнокомандващия армията немския генерал Фалкенхайн. Последният е приготвил голям план за офанзива срещу Багдад, на който дал името Йълдъръм, което ще рече гръм — име употребявано някога от турците по времето на войната на Бонапарт в Египет. Мустафа Кемал не одобрява нито този план, нито начина на действие на Фалкенхайн по отношение на военните работи и вътрешната политика на Отоманската империя. Той не се побоява да се обяви против немския генерал. Тогава последният, чрез един млад немски офицер от главната квартира, се опитва да го подкупи с касетки пълни със злато. Но Мустафа Кемал, подушвайки това, заявява изрично, че счита, че тия касетки се поднасят не лично нему. Той ги приема, но издава една разписка, не на името на младия немски офицер, а на името на немския главнокомандващ и побързва да разпореди да бъдат препратени касетките със злато на шефа на интендантството на турската армия.

Разногласията между двамата генерали продължават. За да изрази по-силно своя отказ да сътрудничи с Фалкенхайн, Мустафа Кемал отива дотам, че напуща собственото си командуване и назначава за свой заместник Али Риза паша. Тогава касетките със злато се връчват на Али Риза паша и той издава нужната разписка.

Мустафа Кемал натоварва тогава своите двама адютанти да занесат тази разписка на немския генерал и да му поискат дадената по-рано от него такава. Но Фалкенхайн намира за добре да се прави, че не знае нищо. Мустафа Кемал обаче не се оставя да бъде надхитрен; той дава на адютантите си следната категорична заповед:

„Ще отидете при Фалкенхайн. Ще влезете и двама в стаята му и ще му кажете: «Златото, което дадохте на нашия шеф, е запазено непокътнато, а разписката за него Ви е била връчена. Твърдението Ви, че не съществува разписка, не ще може да унищожи съществуването на самото злато. Ако сте загубили разписката, ще Ви върнем златото. Дайте ни един документ, че златото Ви е предадено». После ще прибавите: «Вие трябваше отдавна да си дадете сметка, че командирът, който ни изпраща тук, не е от тия, които биха допуснали опущения по отношение интересите на своята страна. Ако още се съмнявате в това, нашият комендант е в положение да Ви даде за това доказателства — Вам и на общественото мнение. Вашето злато стои запазено, но подписът на Мустафа Кемал, много по-ценен от това злато, не би могъл да остане у Вас»“.

Фалкенхайн не смее повече да отрича и предава на адютантите разписката, подписана от Мустафа Кемал.

Загдето умишлено е напуснал своя пост Мустафа Кемал е отстранен от длъжност за един месец, а след това е изпратен в немилост в Алепо. Но и там той не се бои да засили още повече конфликта си с немския главнокомандващ.

На 30 септември 1917 г. той изпраща на Енвер бей, министър на войната, един подробен рапорт, в който се занимава не само с Фалкенхайн, но и със самата Турция, а също и с Англия, намеренията и плановете на която предвижда. Той пише против Фалкенхайн:

„Фалкенхайн се осмелява да казва днес на всекиго, който го слуша, и при всеки случай, че той е немец и че като такъв той желае, естествено, да мисли преди всичко за интересите на Германия. Ако след два месеца той успее да защити добре Палестинския фронт, използвайки всичките си сили, той ще застане пред света и пред нашата страна като такъв, който е нанесъл една от най-големите победи, и тогава цялата ни империя ще се превърне в една немска колония; за да постигне това, Фалкенхайн ще си служи с нашето злато и с последните хора, които можем да съберем в Анадола“.

За Турция той казва:

„Войната изчерпи без изключение силите на всички наши части, съставени от разни националности; връзката между народа и администрацията е силно разклатена“.

Той се вдига със следните думи против Англия, тъй като предчувства победата на Съглашението.

„Разполагането с една база от мюсюлмански свят, който служи на Англия, създаването на едно християнско управление в Палестина, подчинено на английско влияние, и осигуряването си по този начин завинаги на Египет, на Суец и на Червено море, желанието й да изгони Турция от най-хубавите й области и да я лиши от последните й религиозни сили, всички тия намерения имат за Англия такава голяма важност, че биха могли даже да заместят нейните военни цели и биха съставлявали за нас непоправими удари“.

Но Енвер бей не може да допусне един негов подчинен да заема по отношение на него такава поза и да си позволява такива разсъждения. Той взема страната на Фалкенхайн, комуто се поверява командуването на Палестинския фронт, а Мустафа Кемал си остава в немилост.

Германските неуспехи в Палестина следват непрекъснато. Принуждават се да се обърнат към Мустафа Кемал, когото назначават командващ групата от 4-а, 7-а и 8-ма армии. Мустафа Кемал организира своето настъпление към Багдад, но в този момент Турция поисква мир.

Отоманското правителство не знае какво да прави с Мустафа Кемал. То не го иска в Цариград. Тогава го поставят начело на 3-а армия. В това си качество Мустафа Кемал има административното управление на вилаетите на Източен Анадол. Правителството мисли, че по този начин се е отървало от него: всъщност то работеше против себе си и по този начин, без да съзнава и без да си дава ни най-малко сметка за това, то подготви великата съдба на Мустафа Кемал и в същото време, по един незабравим в историята парадокс — освобождението и възраждането на същото това отечество, което Енвер бей беше продал на Германия, а великият везир Дамад Ферид се готвеше сега да продаде на Англия.

Примирието бе подписано на 30 октомври 1918 г. в Мудрос. От този ден на сцената се явява Мустафа Кемал. Той е представителят на отечеството, което не желае да умре. Всички други, управниците в Цариград, се отдават на един полезен за тях фатализъм и оставят събитията да се развиват.

Турската армия трябва да се демобилизира. На Мустафа Кемал се дава заповед да изпълни в Анадола условията на примирието, но командващият 3-а армия прави тъкмо противното. От разбитите остатъци на турската армия той прави усилия да създаде една национална сила; той не скрива намерението си за съпротива срещу победителите на своето отечество.

С това той се противи на управляващите в Цариград. За едни той е бунтовник; за други — авантюрист. Без съмнение, лесно бе за някои да квалифицират партизаните на Мустафа Кемал като банди и орди. Но френското национално чувство не се излъга. Всички негови симпатии от този ден са на страната на Мустафа Кемал, който срещу правителството в Цариград установява ново правителство в Ангора^[1].

Командващият 3-а армия намира в действителност, че Ангора, построена върху едно издигнато плато, на края на една скалиста и стръмна висота, с твърде суров климат, представлява една недостъпна крепост и набързо в нея се инсталира всичко необходимо.

От този трагичен час Ангора става център на съпротивата, става все повече и повече истинската столица на Турция.

Един славен френски воин, който се е сражавал с отоманските сили, генерал Гуро, не се бои да направи публична възхвала на новото турско отечество, на турската армия и да заяви, че тия, които следват правителството, съставено от Мустафа Кемал в Ангора, „са чисто и просто националисти или, който предпочита — патриоти“.

Цариградското правителство желае да получи обяснения от Мустафа Кемал; той отговаря, като си подава оставката като генерал. Но в същото време той става неоспоримият шеф на всички турски патриоти, т.е. на националистическата партия.

На 14 май 1919 г. конференцията за мира, която решително иска да свърши с турската империя, има намерението да даде мандат на Съединените щати за Цариград и Армения, на Гърция — за крайбрежната зона, центъра на която е Смирна^[2], на Италия — за Южния Анадол, на Франция — за Северния Анадол, обемащ Бруса^[3] и Ангора и образуващ истинската турска държава, в която трябваше да се намира и седалището на Султана.

Но ето че изведнъж се узнава, че на 19 май 1919 г. гърците са дебаркирали в Смирна. Това нападение бе подготвено от Венизелос, също човек на Англия, с тайната поддръжка на последната, поради липса на една френска политика в Ориента, и то с цел да се ускори развоя на събитията.

Мустафа Кемал заявява в едно интервю:

„Когато в 1914 г. Германия наруши договора, гарантиращ целостта на Белгия, Англия взе тържествено оръжие, за да защити своята оскърбена чест. Целият свят потръпна от негодувание при извършеното от Кайзера насилие над Белгия. Тъкмо пет години от тогава поставеният под клаузите на примирието в Мудрос подпис на генерал Галтроп, представител на Великобритания, е срамно потъпкан от внезапното въоръжено нападение над една беззащитна нация. Гръцката армия дебаркира без никакво основание в Смирна, гдето извърши кланета и повдигна срещу себе си целия Анадол.

Англия, тъй горда за запазването на своята чест в Белгия, опетни своята история в Ориента чрез една империалистическа политика, пълна с амбиции и фатална за нейното колониално бъдеще“.

В Цариград се състоя един грамаден митинг на големия площад пред джамията Ахмед. Последната е украсена с национални цветове и носи следния надпис на турски и френски: „Смирна ще си остане турска“. Плакатите на манифестантите съдържат следните надписи: „Искаме своето право. Два милиона турци не могат да бъдат принесени в жертва на двеста хиляди гърци. Мюсюлманите не ще умрат и не могат да бъдат унищожени. Турчинът никога не е бил роб и никога не ще бъде такъв“.

Но Цариградското правителство продължава да стои в пълна резигнация^[4] и остава събитията да се развиват. Тогава в целия Анадол настъпва едно истинско възбуждение и се надава викът „на оръжие“. Мустафа Кемал е на висотата на своята задача. „Бунтовникът“ се явява като един отличен вдъхновител; „авантюристът“ се показва един голям организатор. По тоя начин всички лъжи, които бяха разгласени по негов адрес, изгарят в самия огън на пожарите, запалени от гърците, подставени солдати на Англия.

Войната е започната. Националните сили се групират около Мустафа Кемал; това е най-удивителната съпротива всред неизвестностите на настоящето и най-голямата вяра в бъдещето.