Жан Мелиа
Мустафа Кемал или Нова Турция (14)

Лаицизацията^[1] на Турция

При такова състояние на интелектуалната еманципация на умовете, Турция на Мустафа Кемал счете, че лаицизирането на образованието трябва да бъде нещо естествено и логично. Тази лаицизация започна през февруари 1924 г. Всички училища, без разлика на националност и религия, бяха задължени по силата на едно окръжно на Министерството на Народната просвета, да премахнат веднага всички религиозни емблеми, които фигурират в класните стаи и градините.

Много училищни директори християни снеха тия емблеми, но отказаха да свалят кръста от класните стаи. Тогава турските власти пристъпиха към затваряне на тия училища. Чуждестранните представители, главно тия на Франция, Англия и Италия, предприеха съответни постъпки пред турското правителство, но то заяви, че поддържа своето решение.

През август 1927 г. един декрет даде право на турските граждани, които са достигнали пълнолетие, да възприемат която религия желаят. Това бе прокламирането на абсолютната религиозна свобода в Турция.

Това прокламиране трябваше да има за логическо следствие разделянето на църквата от държавата. В своя законопроект по този въпрос правителството заявява, че според модерната цивилизация най-добрата система, способна да осигури суверенитета на нацията и да гарантира публичното право е демократическата и гражданска република.

Държавата със самия факт, че всъщност е една морална институция, е a priori една абстрактна идея. Тя не може следователно да изпълнява задълженията, които религията налага на отделните индивиди. Логически това трябва да повлече изчезването на всичко това, което в органическия статут на турската Република има връзка с религията.

С това държавата не насърчава безверието. Правителството желае само религията да не може да бъде превръщана в инструмент в ръцете на управляващите.

Религията обещава морално щастие на човешките същества, нейното място следователно е само в съвестта на хората. Тя е една съединителна връзка между Бог и човешките създания. Тази съединителна връзка ще бъде, както в миналото, представлявана от джамията, църквата, храма, синагогата, които ще се ползват всички от закрилата на държавата и законите.

На 9 април 1928 г. Великото национално събрание гласува единодушно с 269 гласа отделянето на религията от държавата. Този вот повлече премахването на параграфа в чл. 2 на конституционната харта, който гласи: „Държавната религия е мохамеданството“.

Той повлече също така и премахването на параграфа в члена, който се отнася до атрибутите на камарата върху „приложението на религиозните клаузи“, т.е., че отсега нататък председателят на републиката, депутатите и чиновниците ще се кълнат не вече в името на Аллах, а в своята чест.

Ето новата формула на клетвата на председателя на Турската република:

„Кълна се в честта си да спазвам и защищавам в качеството ми на председател на Републиката, републиканските закони и принципите на националния суверенитет, да разгърна всичките си усилия за щастието на турския народ, да служа винаги и непрестанно на дълга, който поех и да пазя честта и достойнството на Турция“.

Не ще и дума, че в интензивността на тази лаицизация, турските училища по теология трябваше да се закрият. На общия конгрес на просветата, който се състоя в Ангора на 30 юли 1927 г., ректорът на обучението в Цариград предложи в официалните програми да не фигурира вече религиозното обучение, а директорът на Народната просвета на провинция Адана предложи резолюция, която още по-ясно изискваше премахването на часовете по религиозно обучение в училищата.

Създаде се закон, който прокламира религиозния неутралитет във всички училища, т.е. запрещаването да се преподава каквато и да било религия, даже мюсюлманската. И един американски мисионер г. Гилзон, признат за виновен, загдето е давал на учениците в своето училище религиозно католическо образование, бе осъден в защита на принципа на един ден затвор. Последният обжалва тази присъда пред съда в Бруса, който в края на септември 1928 г. я потвърди. Известно време след това френското девическо училище Notre Dame de Sion в Смирна бе затворено до второ нареждане, загдето не бе уволнило трима учители, които се отдаваха на религиозна пропаганда сред учащите се.

Но от това не следва, че Турция е против религията. Далеч от това да премахне религията от съвестите на гражданите, тя би желала да й осигури един нов живот и да й влее нова сила, в хармония с модерните времена. Догмата, разбира се, трябва да бъде неизменна, но колко архаични формули, колко стари обичаи я обкръжават!

Професорите от турския университет си поставиха въпроса дали няма много обичаи, които в наши дни изглеждат твърде примитивни, като този богомолците да се изуват при влизане в джамиите. Ако това е, казват те, за да се запазят килимите и да няма прах, може да се намерят други средства за извършване на култа.

Те считат също, че може от молитвата да се премахнат повечето телесни движения, които се правят, защото тя е само едно издигане на душата към Бога, а не физическо упражнение.

Най-сетне няма ли средство да се направи по-приятно практикуването на култа, като се приспособи към модерния живот, чрез въвеждането на свещена музика, чрез проповеди, които да не се задоволяват само да тълкуват куплетите на Корана, а да вземат за теми предписанията на Корана или положения, взети от доктрината и морала?

По този начин в Турция би се създал един непознат на Исляма устрем към изкуство или религиозна философия и духовно красноречие и това духовно модернизиране би създало в хармония със социалното и политическо модернизиране едно ново състояние на Исляма; чрез това Ислямът би издигнал своя религиозен престиж, както и Турция чрез реформите би издигнала своя национален престиж.

И тия професори в турския университет образуваха през юни 1928 г. една университетска комисия за модернизиране на външните форми на религиозния култ. Толкова велики нововъведения се извършиха във всички области, че една реформа в практикуването на самата мюсюлманска религия се налагаше в самия интерес на религията.

Така създаденото отново, благодарение на тласъка на Мустафа Кемал, отечество със своя нов манталитет, със своя нов хоризонт и със своите нови закони не прави вече разлика между раси и религии. За да бъде турската Република, според идеала на нейния основател Мустафа Кемал, една първостепенна нация, достатъчно е тя да се състои само от добри турски граждани.

С това паднаха от само себе си всички тия въпроси за малцинства, които тъй много смущаваха и подлагаха на сътресения политическия и социален живот на турския народ и предизвикаха толкова международни вмешателства във вътрешния живот на Турция.

С въвеждането в Турция на швейцарския Code civil, който не познава нито привилегии, нито изключителни мерки по отношение на когото и да било, със своето рационално схващане за хората и нещата, което счита равенството на всички граждани за основа на всички закони, християнските, арменски, еврейски и гръцки малцинства нямат повече нужда да бъдат закриляни от специални статути.

Най-последната манифестация в това отношение бе тая на Лозанския договор, в чл. 42 на който се постановяваше, че „турското правителство ще благоволи да създаде относно фамилния статут на немюсюлманските малцинства необходимите постановления, които да позволят уреждането на въпросите, касаещи обичаите на тия малцинства“.

Същият този член предвиждаше: „Тия постановления ще бъдат изработени от специални комисии, съставени от еднакво число представители на турското правителство и от такива на всяко едно от заинтересованите малцинства. В случай на разногласие турското правителство и Съветът на Обществото на народите ще назначат по взаимно съгласие «един свърхарбитър, избран измежду европейските юрисконсулти»“.

Но когато Турция разтвори обятията си за всички свои синове, били те от мюсюлманска, християнска, арменска, еврейска или гръцка религия, прокламирайки, че всички нейни синове, без разлика на раса и религия, образуват отсега нататък и завинаги неразделна част от общото отечество, немюсюлманските малцинства разбраха, че е техен дълг и съвестта им изисква да се отзоват на тази прокламация.

Арменското, еврейско и гръцко малцинства едно след друго чрез петиции, тържествени декларации или чрез телеграми, изпратени в Ангора, декларираха, че се отказват от фамилния статут, предвиден в Лозанския договор.

Това е обединението в едно общо патриотическо чувство на всички тия различни етнически елементи, които във всички времена разделяха Турция с непреодолими прегради.

Наистина никой още от гърците, евреите и арменците, всички избиратели и избираеми, не е влязъл във Великото национално събрание, нито фигурира измежду висшите чинове в армията. Те не могат още да заемат служби нито в публичната администрация, нито в държавата. Това е, защото турското отечество бе създадено само от турците и защото неговите основатели желаят, за да приложат това абсолютно равенство, прокламирано от самата Република, времето да извърши своето дело и гърци, евреи и арменци да не бъдат само турски граждани по име, а да станат такива чрез духовните си и материални интереси, чрез афинитета и манталитета си.

Както турците проникват все повече и повече в търговския, банковия и индустриалния живот, който изглежда да е още в ръцете на гърци, евреи и арменци, при мисълта, че това широко поле представлява една значителна част от просперитета на общата нация и че следователно трябва също и те да приложат своите способности и да разгърнат усилията си, също тъй и гърци, евреи и арменци, станали турски граждани по сърце, ще могат в близко бъдеще да добият достъп там, гдето още нямат такъв.

Тогава ще се стигне до едно отечество в пълния смисъл на идеята и името. Не е ли националната идея тази, която взе надмощие над тия групировки, образуващи нации в нацията, фаворизирайки по този начин чуждестранните интриги и позволявайки чуждестранната намеса в отоманските работи?