Валерия Вербинина
Милион във въздуха (9)

Глава 9: Тайната на одраскания куфар

— Колко мило — рече Клариса, когато всички поканени се събраха на терасата и Мей, изчервена, поднесе флаконче парфюм като подарък на баба си. — Просто прелестно! Впрочем, аз повече харесвам „Бяла роза“ — добави тя с очарователна усмивка, така че Мей се почувства от глупаво по-глупаво. — Жером! Отнесете това в моята стая, моля.

Неуморимата баба отново се обърна към Мей:

— Та как живее баща ти? Само като си помисля откога не съм го виждала! Почти от раждането му — кокетно уточни тя. — Ох, ама и тези семейни работи!

Мей и без това не беше особено разговорчива, а присъствието на трима външни хора (даже и ако не се включва Клариса в това число) съвсем я възпря да откровеничи. Все пак от нея се откъсна, че баща й живее прекрасно, а също така и майка й, и братята й.

— Едуин и Албърт — замислено присви очи Клариса. — Какви сложни имена имат внуците ми! По мое време предпочитаха простотата.

— Това е особено видимо по вашето име, мадам — любезно отбеляза Амалия.

Нещо такова прозвуча в иначе съвършено спокойния й тон, че Мей даже малко се изплаши. Но в този момент, съвсем навреме, се намеси Бланшар и се разпореди слугите да сервират масата.

Дали благодарение на превъзходната храна или поради някаква друга причина, разговорът скоро се върна в нормалното си русло. Кристиан разказа за предстоящите гонки, а Бланшар си спомни аз някакъв пикантен случай от времената на империята, в който се оказа замесен херцог дьо Морни, доведеният брат на императора.

— Чела ли сте Алфонс Доде^[1], госпожо? — обърна се той към Амалия. — Това е чудовищно неблагодарен човек, просто невероятно! Той беше, знаете ли, само беден поет. И веднъж императрица Евгения прочела негови стихове и пожелала да разбере повече за автора, а когато й казали, че той е беден, помолила да му намерят някаква служба. Така той стана секретар на херцог дьо Морни, тоест, един от секретарите му. Впоследствие господин Доде по напълно пасквилен начин изтипоса херцога, своя благодетел, в своите романи. Случаят, за който говоря, също е описан в една от книгите му, но всъщност работата беше съвсем друга. Ако искате да знаете…

И Бланшар с упоение заразказва своята версия за едно от увлеченията на херцога, в което бяха замесени някоя си мадмоазел О., а също така и виконтеса Д.

„Боже мой — мислеше Клариса, — колко ги обича той тези стари времена, които никога няма да се върнат, и всички тези негодници, които отдавна са станали на пръст! А нали аз още помня как ги ругаеше, докато бяха живи, и викаше, че правителството на Франция за нищо не става и тази империя е много по-лоша от онази^[2]. Нима и аз изглеждам като старица, която знае само да говори за миналото?“

И тя меко, но решително прекъсна Бланшар, който можеше за ди припомня миналите дни с часове.

— Имам чувството, че отново съм в Англия — каза тя на внучката си, поглеждайки простата й сива рокля, украсено само с тънка лента беизкусна бродерия. — Английските дрехи са нещо, създадено от хора без фантазия за хора, лишени от чувство за стил. Да не говорим пък за шапките, които умеят да носят само във Франция. А нали хубавата шапка в днешно време е къде по-важна от честната репутация. Репутацията може и да ви простят, но грозната шапка — никога!

Тя хвърли поглед към Амалия, но тук беше много по-трудно да намери повод за придиряне.

— Роклята Ви е великолепна, госпожо баронесо. Това Редферн ли е?

— Лаферие — учтиво отвърна Амалия. — А Вашата, струва ми се е от Руф^[3]?

Клариса се засмя.

— Изглежда, и двете с вас сме неравнодушни към модата — заяви тя. — Лично аз съм щастлива, че доживях до тези времена, когато модата стана толкова красива. А аз помня още кринолините, госпожо баронесо. Тези огромни поли, неповратливи като китове…

— А аз тъгувам по кринолините — въздъхна адвокатът. — Императрица Евгения…

— Не споря, че на картините изглеждаха прекрасно — прекъсна го Клариса. — Но да ги носиш си беше истинско приключение.

— А след кринолините дойдоха турнюрите с възглавнички отзад — напомни Кристиан с усмивка. — И те ли не ви харесваха?

— Буржоазен стил — изсумтя Клариса. — Какво хубаво може да има в силует, в който е подчертана само една част на тялото и то не Бог знае каква? Винаги съм считала, че на Уорт^[4] не му достигаше чувство за мярка. И сама съм му го казвала, но той не слушаше. Впрочем, той прекрасно умееше да се възползва от възможностите на всеки материал, това не може да му се отрече. И все пак смятам, че съвременната мода е най-добрата възможна изобщо. Пакен, Дусе, Раудниц, Лаферие и останалите са просто удоволствие за очите. Ако в отминалите времена можеше с години да ходиш при един моделиер, то сега даже не знаеш с кой да започнеш, всичко е толкова хубаво!

Тя се наведе през масата към Мей.

— Възползвайте се от това, скъпа! Времето тече твърде бързо. Кой знае какво ще се носи след десет или двадесет години? Хората ценят най-малко хубавото, когато го имат в изобилие. Лично аз се надявам, че няма да доживея до времето, когато на мода пак ще дойдат някакви кошмарни кринолини.

Мей я слушаше с бледа усмивка и си мислеше, че парите в портфейла й стигат само за обратния път плюс още малко, дадени й от добрите Бенет в Париж. Как с такива финанси да мечтае за Пакен и Лаферие?

— Между другото, почти всички модни къщи имат свои клонове в Ница или Монако — продължаваше Клариса. — Мисля, че си струва да ги посетите. Мисля, че би ви подхождала нежна коприна. И изрисувани цветя, разбира се. И още някакви пеперуди с кристали, макар че те сега са разжалвани и не са на мода. Да, да, скъпа, не спорете: вие просто сте родена за романтичен стил. Просто виждам как вие, в бална рокля и цветя в косата на някакъв прием поразявате в сърцето някой маркиз и той Ви прави предложение още след първия котильон.

Полека-лека любезната на вид баба заприличваше на сивия вълк от приказката. Мей, смутена, запротестира. Нея напълно я устройвали нейните рокли и изобщо не възнамерявала да се омъжва.

— О — патетично възкликна Клариса, — нима в Литъл Хил живее някой, който е похитил сърцето на моята внучка? Моля небесата само да не прилича на моя бивш мъж. Юбер! Разказвала ли съм ти за него?

— Хиляди пъти, скъпа — благодушно се отзова адвокатът, сипвайки в чинията си втора порция сладолед.

— Веднъж се разболях от пневмония — рече Клариса с блеснали очи. — Животът ми висеше на косъм, но оживях, и знаете ли защо? Защото нямах никакво желание да оставя този мерзавец, моя мъж, вдовец. Стигаше ми и това, че ме беше обявил за умряла навсякъде, където може. Да!

Мей остави вилицата. Срамежливата девойка можеше да изтърпи много, но имаше, имаше неща, които не възнамеряваше да преглътне.

— Между впрочем, дядо почина — каза тя със звънтящ от негодувание глас. — И… и какъвто и да е бил, все пак ви е бил съпруг.

Тя потърси какво още да добави и в порив на вдъхновение изтърси:

— А ако е бил толкова лош, може би изобщо не е трябвало да се омъжвате за него?

На терасата увисна неловка пауза.

— Но нали тогава и вас нямаше да ви има, скъпа Маргарет — измърка Клариса.

— Мей — упорито рече девойката. — Казвам се Мей, скъпа бабо… Катрин.

Бузите й пламенееха и тя сама не можеше да се познае, но фактът си оставаше факт: тя беше провела първото си сражение с Клариса и, изглежда, го беше спечелила. Може би й се отразяваше присъствието на Амалия, която, както Мей отлично виждаше, изобщо не възнамеряваше да угажда на домакинята, а може би в плахата девойка се беше събудил нейния прадядо-воин по майчина линия, който не се беше боял от никого и от нищо, а беше починал в бедност и забвение. Няколко секунди баба и внучка мълчаливо се гледаха и Амалия отбеляза, че Клариса първа сведе очи.

„Лошо — помисли си Кристиан, който отлично познаваше непредсказуемата домакиня. — Това със сигурност няма да й го прости.“

— Какъв характер имате само, скъпа — измърка Клариса, усмихвайки се на някакви свои тайни мисли. — А ме уверяваха, че сте по-тиха от водата. Та как се казва той? — внезапно попита тя.

— Кой?

— Вашият младеж. Щом толкова не ви се понрави моето предложение за жених…

— Казва се Джек — внезапно се предаде Мей. — И е таралеж.

И в този миг Кристиан с немалко, трябва да се каже, удоволствие, се убеди, че Клариса още може да бъде стъписана — макар че това изглеждаше практически невъзможно. Амалия погледна Мей и се усмихна, но девойката прочете одобрение в тази усмивка и се окуражи.

— Нещо не разбирам — каза след лека пауза Клариса. — Вие всъщност говорите за… за таралеж? С бодли? — тя даже разпери блестящите си от брилянти пръсти, за да покаже какви именно бодли има предвид.

— Да — потвърди развълнуваната Мей. — Имам си още и пони. Казва се мистър Пикуик като героя на мистър Дикенс. Много е славен. А ако се омъжа, няма да мога да се грижа за тях. Защото ще имам… ами… съвсем друга работа.

Отпускайки се на облегалката на креслото, Клариса погледна внучката си като че ли тя беше неизвестно на науката удивително растение и с лека ирония поклати глава.

— Боже мой — отрони тя, — моята внучка обича таралеж и пони, Кристиан е влюбен в автомобилите, а Юбер — във времената на империята. Поразявате ме, господа! Даже не можете да си представите колко ми е интересно с вас. Всъщност, таралежът знае ли, че се казва Джек? — неочаквано се осведоми тя.

— Разбира се, че знае — отвърна успокоена Мей. — Щом го викна, винаги дотичва.

— А моите пауни всичките се разлетяха, и да ги викам, и да не ги викам — оплака се Клариса. — А разправят, че летят лошо.

— Няма страшно — успокои я Бланшар. — Ще купим други, но ще им сложим пръстени на краката, за да знаят всички на кого са.

— Винаги съм мечтала да имам собствена градина с рози и в нея да се разхождат пауни — поясни Клариса. — Сега имам толкова рози, че когато цъфтят всички наведнъж, бедния Юбер го заболява глава. А пауните вечно изчезват някъде.

Обядът приближаваше края си. Амалия се сбогува с домакинята, искрено пожела на Мей успех и си замина. След нея с поклон си тръгна и Кристиан дьо Ламбер. На терасата останаха само Клариса, Бланшар и Мей.

— Бих искала да се кача в стаята си, ако не възразявате — каза Мей.

— Няма защо да искаш разрешение, скъпа! — извика Клариса. — Считай всичко тук за свое.

— Много сте добра — изломоти Мей и побърза да излезе.

Щом тя си тръгна, Клариса се обърна към адвоката:

— Е? Какво ще кажеш?

Бланшар въздъхна.

— Очарователна девойка е твоята внучка — заяви той. — Вярно, малко ми прилича на…

— На Селестин Ожие, помниш ли я, онази мома, която беше отровила любовника си и най-добрата си приятелка, с която той й беше изневерявал. Тя също беше такава мила, отзивчива и постоянно се изчервяваше. Още помня как ми разказваше, все така мило изчервена, че е търсила за своите жертви бързодействаща отрова, „за да не се мъчат много, че това не е човешко“.

— Да, на моята внучка да не й подадеш пръст — каза бавно Клариса и се замисли. — Ако не бяха думите за дружбата й с таралеж и пони, щях да кажа, че е майстор в използването на хора. Има, знаеш ли, една такава неприятна порода жени, целите едни такива въздушни и плахи, които незабележимо подтикват всички да действат в техен интерес, а като ги хванеш, кокорят очи и се кълнат, че останалите изключително по собствена идея са готови да направят всичко за тях. Забеляза ли кого ми доведе Мей? Не някой друг, а баронеса Корф, която не на всеки херцог оказва честта да му отиде на гости.

— Уверявам те, че взискателността на тази дама е силно преувеличена — отвърна адвокатът. — Преди няколко години тя живееше тук с обикновен офицер, болен от туберкулоза, на име Шарл дьо Вермон^[5]. После офицерът естествено умря, но той беше богат и почти всичко остави на нея, включително и вилата. Ако правилно си спомням, там в градината го и погребаха. Тя идва тук всяка година, за да се грижи за гроба му.

— Какво е това, сантименталност? — присви очи Клариса. — Ако е така, не ми харесва тази работа. Какво и да разправят, в живота сантименталността е една от маските на жестокостта. Всички сантиментални хора в дъното на душите си са отявлени мерзавци.

— Не, не мисля, че това е сантименталност — отвърна Бланшар. — Всички, които са ми разказвали за тази дама, твърдяха, че е много порядъчен човек. Ще се смееш, но употребяваха именно тази дума. Правилен, порядъчен, справедлив… приблизително така.

Клариса се намръщи.

— И все пак не ми харесва — решително каза тя. — Изобщо!

Докато възрастните, мъдри и опитни хора долу на терасата обсъждаха баронеса Корф, Мей се оттегли в определената за нея стая и, щом затвори вратата, с превелико облекчение започна да разопакова куфарите си. Ето я шапката, ето го шалчето, а ето и много практичните обувки за излизане в града, и нищо, че са малко пообелени — под дългата пола и без това никой няма да ги види.

Тя извади багажа си от жълтия куфар и се зае с куфара с драскотината и в този момент направи съвършено умопомрачително откритие, от което й спря дъхът.

В куфара имаше чужда вещ. И не стига, че беше чужда — тази вещ изобщо нямаше работа в живота на Мей.

Девойката уплашено хвърли поглед на вратата, после на прозореца, остави находката, отиде до вратата и я заключи, след което се върна обратно и загледа това, което съвършено неясно как беше попаднало в куфара й.

Честно казано, на Мей много й се искаше да припадне, но отлично разбираше, че това не само няма да й реши проблема, а напротив, ще го задълбочи. Затова тя реши за известно време да скрие находката, а после… После, все някак си ще намери изход.

Тя постъпи точно така и когато след известно време баба й я извика да й покаже градината, по лицето на Мей почти не беше останала следа от скорошното вълнение. Но, докато разговаряше със старата дама, тя постоянно се връщаше към мисълта за това, което беше намерила в куфара си. На вечеря девойката почти нищо не яде, а когато си легна, дълго се въртя в леглото, преди да успее да заспи.

 

 

Чернова на писмо, намерено в марокеновото тефтерче на Мей Уинтърбъри

Скъпа Флора!

Пристигнах в Ница и вече се запознах с баба, с графа (който беше шофьор) и милейди Корф, която е летяла с балон и дирижабъл. Тя е най-добра от всички и затова не знам дали е уместно да я обременявам с моите грижи, но тук изобщо няма с кого да се посъветвам, а работата е много деликатна и малко странна. Повече не мога да ти кажа.

Исках да поговоря с Уолтър Фрейзър, с когото някога играехме в къщата на леля Сюзан. Би трябвало добре да го помниш, защото веднъж те изпусна през прозореца. Той е син на приятелка на леля Сюзан и освен това е свещеник. Живее в града и му изпратих бележка по слугата. Изпрати ми отговор, че ще се срещне с мен утре в 11 часа в „Café Anglais“^[6].

Написах писма на леля и на родителите ми, за да не се вълнуват, но не исках да ги огорчавам и написах само това, което може да ги успокои. Това, което ме тревожи, мога да поверя само на теб, и в този момент това изобщо не е баба, а нещо съвсем друго.

Надявам се, че ще се държиш добре и ще ти ушия нова рокля, също като нейната.

Твоя Мей.