Валерия Вербинина
Милион във въздуха (10)

Глава 10: Търсачи на приключения

Мистър Уолтър Фрейзър, изпълняващ задълженията на свещеник в англиканската църква в Ница, беше по природа най-пунктуален млад човек. Затова е лесно да разберем смущението му, когато, явявайки се половин час преди определеното време в „Café Anglais“, той видя, че Мей е вече там и го чака.

— Здравей, Мей — каза Уолтър, щом се приближи. — Много се радвам да те видя в Ница! Извинявай, че те накарах да чакаш.

Той беше невисок, тъмнокос, с орлов нос, с трапчинка на брадичката и приятно лице, което много украсяваше мека усмивка. Мей помнеше тази усмивка от детството си и, щом я видя отново, веднага се ободри.

— Ти пък, Уолтър — бързо изговори тя. — Аз самата дойдох по-рано. Просто… — порозовя тя — просто не можех повече да остана там.

— Заради баба ти? — хвърли поглед към нея Уолтър.

Мей тръсна глава.

— Тя е ужасна, ужасна, ужасна! Вчера, докато се разхождахме в градината, и днес тя говореше… разказваше такива неща! За това колко щастлива е била, когато е избягала от къщи, за това колко й били омръзнали роднините на дядо, които вечно са гостували у тях. Как той за икономия е наемал най-евтината прислуга, която е трябвало да се обучава на всичко, а когато я обучиш, тя естествено отива при този, който плаща повече, и трябва да започваш отначало всичко. И да е само това — Мей стана пурпурна, — тя говореше за… за художниците! И за писателите! С които е живяла! Като че това ми е интересно! — Мей цялата кипеше от възмущение. — Не знаех къде да се дяна. А днес на разговора присъстваше граф дьо Ламбер… Беше ми толкова неловко! Уолтър, ти си отдавна в Ница, може би ще ми кажеш защо такъв човек, джентълмен и… и всякакви такива ходи при нея?

Уолтър се усмихна.

— Граф дьо Ламбер неотдавна разби автомобила си, с който участваше в гонки — рече той. — Мислеше, че баща му ще му помогне да поправи колата, но той е скъперник и не обича разходите. Отказал на Кристиан, който пък се оплакал на Бланшар, баба ти разбрала за всичко и обещала да помогне. Впрочем тук граф Кристиан го считат за не съвсем comme il faut, защото той лесно завързва дружба с всякакви работници и изобщо с простолюдието. Веднъж бил казал, че поставя по-високо от всеки дворянин човек, който е способен да разбере какво му е на мотора. Затова местните noblesse^[1] не го харесват особено.

— Значи, всичко е заради това, как беше, автомобила — проточи Мей. — А аз днес се изненадах. Баба ми непрекъснато страда заради пауните и му каза, че ще плати всякакъв ремонт, ако открие къде са се дянали те. Тя даже мисли, че тайно ги ловува полковникът, който живее отсреща. Той е служил в Индия, а на нея някой й бил казал, че в Индия ядат пауни.

— Как може да се яде такава красота? — разсеяно попита Уолтър. — Кажи, искаш ли нещо? Какво да ти поръчам?

Мей поклати глава.

— Нямам апетит. От вчера само мисля, мисля… — тя се прекъсна и Уолтър не я накара да се доизкаже, а търпеливо изчака тя сама да разкаже всичко.

— Само за себе си говоря — рече накрая Мей. — А ти как си, Уолтър? Как вървят нещата при теб?

Младият човек въздъхна. Най-много от всичко на света той мечтаеше от изпълняващ задълженията свещеник да стане постоянен свещеник в Ница, но назначаването на този пост, до който се домогваха много кандидати, до голяма степен зависеше от лейди Брекенуол, дама извънредно влиятелна, извънредно родовита и арогантна. Не само характерът на лейди Брекенуол обаче се явяваше като препятствие пред щастието на Уолтър. Най-лошото беше, че дамата имаше четири дъщери и всичките — неомъжени. Ако добавим, че всичките четири мис бяха страшни, кльощави, плоски и с конски зъби, то ставаше ясно каква дилема терзаеше милия мистър Фрейзър. Или да стане зет на лейди Брекенуол и да остане в града — или да се откаже от изгоден брак и да се прости с Ница завинаги. Трети вариант — да се ожени за една от кльощаво плоските мис, да получи заветното място и да нахрани жена си с арсеник, Уолтър, като честен човек, не разглеждаше.

— Много бих искал да се задържа в Ница — каза той на Мей. — Но обстоятелствата… — и той въздъхна така, че покривката на масата се раздвижи.

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди — горещо рече Мей.

— Много си добра, Мей — каза с усмивка Уолтър. — Кажи, защо ме извика тук? Нужна ти е помощ? — той понижи глас. — Може би искаш незабавно да се върнеш вкъщи? Само кажи и всичко ще направя.

— Не — отвърна Мей, — не е заради моето заминаване, макар че мисля, че едва ли ще се задържа дълго тук. — Тя се поколеба — Леля Сюзан ми каза, че ако се наложи, смело мога да се обръщам към теб. И ето… — стисна ръце Мей — нужна ми е помощ. Кажи, Уолтър, можеш ли да дойдеш с мен в казиното?

Ако в този миг мълния беше ударила милия Уолтър посред бял ден, той нямаше да се изненада повече.

— Мей — внимателно попита той, — дали те разбрах правилно? Ти смяташ да отидеш, ъ… там, където играят и правят залози?

— Да — потвърди Мей, — но са ми казвали, че е неприлично девойка да ходи сама там. Така че си помислих за теб.

Уолтър Фрейзър беше свещеник. Значи, имаше понятие за това какво е грях и значи, знаеше какво може да очаква от хората. Но все едно в главата му никак не се побираше, че Мей по своя воля беше изразила желание да отиде в казиното. Който и да е, само не тя!

— Добре — каза той накрая, ще дойда с теб. — Но, Мей, защо ти е това?

Мей озадачено примигна.

— Просто искам да спечеля пари — по детски безхитростно обясни тя.

— Нужни са ти пари? Мей, аз…

— На закуска стана дума за казиното и мистър Бланшар каза, че на новаците им върви. И аз искам да проверя дали ще ми провърви или не?

На Уолтър му се зави свят.

— Само едно ме притеснява — добави Мей. — Вярно ли е, че ако загубя, казиното нищо няма да ми върне?

— Казиното никога нищо не връща — каза Уолтър, идвайки на себе си. — Макар че… макар че, честно казано, имаше един случай. Но той, разбира се, е изключение.

Мей пламна от любопитство.

Уолтър въздъхна и започна да разказва как офицер от един кораб (в чест на нашата родина си струва да отбележим, че корабът беше руски) — та значи, този офицер отишъл в казиното и така се увлякъл, че загубил всичко до последния петак, включително корабната хазна. В този момент офицерът, както се полага, се опомнил и си спомнил, че не е имал никакво право да залага хазната, че това е безчестие и вечен позор. Затова се отправил към ръководството на казиното и ги помолил да му влязат в положението. Със свойствената му безсърдечност ръководството отказало, добавяйки, че ако връщат загубата на всеки играч, скоро ще се разорят.

След такъв отговор на офицера му оставало само да се застреля и да измие с кръв извършеното, но той намерил доста по-остроумен изход. Върнал се на кораба си, заповядал да излязат в морето и насочил оръдията към казиното, след което предявил на ръководството ултиматум: или той ще разнесе казиното на трески, или ще му върнат проиграното. Що се отнася до международния скандал, то такъв няма да има, защото какво ли не се случва в морето по време на учения. Е, били стреляли веднъж накъдето не трябва, пък и тук явно не става дума за армия, че да обявяват война на Русия.

… Това е първият и последен случай, в който на играч са му върнали загубеното. Но оттогава и досега за руските морски офицери входът на казиното е забранен. Така, за всеки случай.

— Колко жалко, че нямам оръдия — каза Мей, изслушвайки поучителния разказ на своя приятел — Да се надяваме, че мистър Бланшар казва истината. Всъщност, как да стигнем до Монако?

— Най-лесно е с влак — отвърна Уолтър.

— Тогава да вървим на гарата? — предложи Мей с лъчезарна усмивка.

Ето така англиканският свещеник и неговата приятелка от детинство скоро се оказаха в казиното, където по това време вървеше доста бодра игра. По масите светеше злато, колелото на рулетката се въртеше, някой се смееше радостно, друг пък кършеше отчаяно ръце.

Светът на рулетката отдавна привличаше писателите и ако Мей беше една от тях, тя нямаше да пропусне да забележи немалко любопитни неща. Но девойката беше дошла само с една напълно практична цел — да спечели. Затова тя започна да наблюдава как печелят другите.

Можеше да се заложи на число, но числата бяха твърде много и Мей справедливо разсъди, че шансовете заветното топче да попадне именно на нейното число са нищожно малки.

Можеше да се сведе до минимум риска и да се залага само на червено или черно, но в този случай печалбата не беше голяма.

— А той какво прави? — попита Мей своя спътник, показвайки млад човек, който току-що беше направил залога си.

— Залага на нула — поясни Уолтър.

Чак сега Мей видя, че на въртящото се колело, освен числа, присъстваше и обезкуражаващата цифра нула.

— А какво означава това? — попита тя.

Уолтър й обясни, че ако заложиш на нула и се падне точно тя, то печалбата е най-голяма. Ако никой не е заложил на нула в този момент, всичко отива за казиното. Но нула се пада рядко.

Въпреки това неизвестният млад човек заложи на нула шест пъти подред, докато не загуби всичко, което имаше. След което, криво усмихвайки се, си отиде.

Честно казано, на Мей много й се искаше да си тръгне и тя. За разлика от повечето хора тук, в казиното, тя не чувстваше нито вълнение, нито желание да си опита късмета, нито вдъхновение да излъже съдбата. Не я напускаше усещането, че стои пред някаква голяма и равнодушна машина — не враждебна, а именно равнодушна до ужас. Топчето подскача, колелото се върти, „faites vos jeux“^[2], „les jeux sont faits“^[3], стар играч, загубил всичко, прехапва устни, дама в кожено палто се радва… „И какви неприятни лица имат всички! — помисли си поразена Мей — Какви са изкривени, неестествени…“

И в този момент все едно мека вълна я удари в гърдите — и я понесе, понесе; тя не виждаше вече нито алчните лица, нито нещастните, нито изкуствено равнодушните; постигна я озарение. Именно озарение.

„Трябва да заложа на нула… Сега.“

Треперейки, тя се доближи до масата и заложи си — така стремително, че Уолтър даже не успя да я удържи. Заложи всичко, което имаше у себе си, освен десет франка и някакви дребни. Сега, ако загубеше, нямаше с какво да се върне в родината си.

— Нула — каза тя и сама се изненада от своя хрипкав, все едно чужд глас.

Крупието равнодушно я погледна и машината отново се завъртя.

— Faites vos jeux… Les jeux sont faits.

Колелото се завъртя, топчето се замята. „Да се свършва по-бързо“ — успя само да си помисли Мей. Погледна Уолтър и й се стори, че долавя по лицето му съчувствие. А Уолтър се терзаеше, че е изпълнил молбата на приятелката си от детинство и я е довел в този вертеп, където, разбира се…

Дамата в кожено палто сподавено изохка и се вкопчи в лакътя на своя спътник, някой погледна Мей с уважение. Колелото спря.

— Дами и господа, нула!

По-късно, когато Мей се опитваше да си спомни какво именно беше усетила тогава, когато за пръв и последен път в живота си игра в казино — и спечели! — тя не можеше да си припомни нищо, освен усещането, че — да използваме клише — камък й пада от сърцето.

Да, нищо по-малко.

Всички наоколо веднага някак си се засуетиха, разцъфнаха в усмивки, и обученият служител веднага събра накуп печалбата на Мей и я придвижи към нея, а друг служител тозчас се яви отнякъде, сияещ в любезна усмивка.

— Ще залага ли още мадмоазел? Днес на мадмоазел й е щастлив ден! Задължително трябва да пробвате, непременно ще ви провърви!

Защото нали не бива да се позволи на човек, който за пръв път — и това е очевидно — влиза в казино и тутакси спечелва толкова много, да си тръгне веднага. Нека да се задържи още малко, да поиграе, да загуби колкото се може повече…

— Няма да играя повече — решително каза Мей. — Не ми харесва тук.

Усмивката веднага помръкна.

— Струва ми се… — несмело се намеси Уолтър, — че тук е редно да се оставя на крупието бакшиш.

Бакшиш — бакшиш: тя взе, без да гледа, най-голямата монета и я подаде на крупието, а след това напъха печалбата в чантичката си.

Докато си тръгваше, чу как дамата с коженото палто изсъсква на своя спътник:

— Казах ти, че трябва да заложиш на нула!