Валерия Вербинина
Милион във въздуха (21)

Глава 21: Рицарят и драконът

— В края на краищата — обяви Кристиан, — купих автомобил с електрически мотор. Мисля, че бъдещето принадлежи на тях, защото от всички съществуващи видове двигатели електрическите са най-безопасни.

— Драги графе — отбеляза Амалия, — аз, като всички жени, нищо не разбирам от безопасност. Аз само предполагам, че ако нещо се казва автомобил, то трябва да върви само и по възможност бързо.

Тя погледна часовника си.

— Интересно, къде пропаднаха нашите мускетари? Време е за обяд, а тях още ги няма.

Все едно отговаряйки на въпроса й, зад вратата се разнесе грохот, после се чу шум от разбито стъкло, а след това и самата врата се отвори с такава сила, все едно този, който я отваряше, сериозно възнамеряваше да я откачи от пантите й.

— Мей! — с укор промълви Амалия, докато гледаше девойката, която стоеше на прага. — Какво се е случило? Изглеждате смазана!

— Аз разбих… — простена Мей, притиснала ръка към гърдите си и опитваща се да си поеме въздух. За завършване на изречението той не й стигна.

— Казват, че е на късмет — невъзмутимо отвърна Амалия.

— И преобърнах… — простена Мей.

— Нищо страшно, жената на портиера ще почисти всичко. Но защо толкова бързахте?

— Норвен! — простена Мей. — Той е ранен!

Амалия се намръщи. Когато постави задача на Мей и Уолтър за всеки случай да проследят кондуктора, и през ум не й минаваше, че всичко ще се обърне толкова зле.

— Тоест, как е ранен? — попита Кристиан. — Видяхте ли кой го направи? Същият човек, който нападна и вас?

Мей заклати глава.

— Не. Друг. Улучих го. Тоест, аз не исках, но куршумът… Рикошет, да! А стрелях в земята. А после тръгнахме по следата.

Кристиан се опита да си представи Мей като смел стрелец, че и успяла, освен това, отнякъде да намери оръжие, но въображението му отказа да се подчини. Наложи му се да се примири и да признае, че в живота има къде по-удивителни неща, отколкото тези, които можеше да си представи.

— Може би ще седнете и ще ни разкажете всичко подред? — предложи Амалия. — Как намерихте Норвен, какво правеше той, как изглеждаше човекът, който го рани, и за каква следа изобщо става дума.

Мей си пое въздух и започна да разказва как бяха забелязали кондуктора на улицата, как той откупи в заложната къща някакъв предмет, как си тръгна, а Мей с Уолтър изостанаха, защото я бяха заболели краката. Тя обясни за схватката, за това как случайно рани нападателя и как той избяга. Уолтър се беше отправил към собственика на заложната къща и го беше помолил да извика лекар и полиция. Мей се беше опитала да поговори с Норвен, но той само стенеше. А после Уолтър беше забелязал следа — петънца кръв по паважа, които беше оставил избягалият. И тъй като докторът вече беше дошъл, Мей и Уолтър бяха оставили ранения на неговите грижи и бяха тръгнали по следата.

— На кръстовището едва не изгубихме следата — доложи Мей. — Но скоро се ориентирахме и продължихме по-нататък. После на него му омръзна да върви и седна във фиакър.

— Където вече го загубихте — въздъхна Кристиан. Мей се оскърби.

— Не, мосю, който продава вестници наблизо, беше запомнил адреса, който беше назовал пътникът. И ние поехме натам.

— Намерили сте го? — изуми се графът.

— Само жилището му — Мей се смути. — Намерихме го по капките кръв. Самият той успя да се скрие. Уолтър остана да пази вътре с револвера, току-виж някой дойде. А аз побързах към вас… Това е.

— Много добре — обяви Амалия и се изправи. — Да тръгваме! Тъкмо ще проверим и вашата нова покупка — добави тя, като се обърна към графа.

— А какво е купил? — наивно попита Мей.

— Автомобил. С електрически двигател.

Предишната Мей би се разтреперила само при думата „автомобил“. На новата Мей, обаче, изглеждаше, че морето й е до коляно. Чак щом седна на кожената седалка на елегантното чудовище, този път зелена с черно, тя почувства колко я болят краката.

По пътя Амалия разпитваше девойката какво е запомнила. Но Мей не беше забелязала никакви особени белези, които биха позволили на баронесата еднозначно да установи личността на непознатия.

„Ако е заплашвал Луи Норвен с оръжие, а после е избягал, явно не е полицай… Тогава какво — още един агент? Кой? Стеринг? Хенрих? Зябловски е заключен във Варшавската цитадела, значи със сигурност не е той. По маниера на действие прилича на Хенрих, но може и да е някой, когото въобще не познавам. Интересно, защо е нападнал кондуктора? Предполагал е, че му е известно нещо за изчезналия от десето купе? Ами ако премилият Пиер Монере всъщност не е работил сам и това е негов съучастник?“

— Говорихте ли със собственика на заложната къща? — попита Амалия. — Какво точно е взел от него Норвен?

— Мислите, че това може да е важно? — неуверено попита Мей. — Уолтър каза, че е било пръстен.

— Все пак трябва да поговорим по-подробно със собственика — отбеляза Амалия. — Възможно е да е съвпадение, но кондуктора са го нападнали именно след като е излязъл от заложната къща.

— А какво може да има в един обикновен пръстен? — обади се Кристиан.

— Откъде да знам? Но втората заповед на следователя е да не се изпуска нито една дреболия. Защото всъщност може да се окаже, че съвсем не е дреболия.

— А каква е първата заповед? — попита Мей.

— Първата е да се търси свидетел, който всичко е видял и всичко знае — обясни Амалия, — а също така и улики, които могат да прояснят какво се е случило.

Закапа дъжд и младата жена погледна намръщено небето. От бързане беше забравила чадъра си.

— Натиснете ето тази ръчка — посъветва я Кристиан — и ще се вдигне сгъваемият покрив.

„Виж ти, колко далеч е стигнала техниката! — уважително си помисли Мей, когато те се оказаха под гюрука. — Но все едно, повече харесвам конете.“

— Сега накъде? — попита графът.

— Ето по тази улица — подсказа Мей, която показваше пътя.

Докато тя и спътниците й се промъкваха с новичката кола по задръстените с карети и редки автомобили улици, Уолтър Фрейзър крачеше из укритието на врага, често попипвайки дръжката на револвера в джоба си. Младият свещеник се чувстваше като рицар, влязъл в бърлогата на дракон. Уолтър отдавна не беше усещал такъв душевен подем. Заради такова нещо си струваше да изтърпи даже удара, който едва не му изби капачката на коляното.

Но тъй като Уолтър беше не само рицар, но и здравомислещ млад човек, той се зачуди как може да установи личността на господина, който живееше в таванското помещение. Портиерката долу му съобщи, че стаята се заема от мосю Дюверн, пристигнал от Онфлер, но Уолтър подозираше, че Дюверн е само, така да се каже, творчески псевдоним. Подозренията му се превърнаха в увереност, когато започна да вади чекмеджетата на бюрото и в едно от тях откри немска монета.

Сега вече Уолтър захвърли всякакви скрупули и започна да оглежда всичко подред. Ако парче сапун и стар куфар без особени белези не можаха да му дадат никаква информация, то етикетът на костюма, който висеше в шкафа, без всякакви заобиколки съобщаваше, че е ушит във Виена от някой си Циглер. Разбира се, не съществуваше закон, според който жител на Онфлер не би могъл по някаква причина да свърне към Виена, но за да се ушие костюм по поръчка, трябва престоят да продължи повече от един ден. А тъй като столицата на Австрия във всички времена е била доста скъп град, то изделието на тамошния шивач някак си не се съчетаваше добре с живот в парижко таванско помещение.

Тихо ликувайки от собствената си съобразителност, Уолтър Фрейзър потри ръце и продължи огледа. Той опипа костюма и в единия от джобовете откри откъсната салфетка с някаква рисунка. Щом я разглади, озадачено се намръщи. Рисунката на салфетката странно напомняше крило на прилеп. „Може би това е знакът на някаква тайна организация?“ — помисли си изуменият свещеник.

Тогава забеляза, че на дъното на шкафа лежи още някакъв вързоп, загърнат в парче грубо сукно. По очертанията си той напомняше най-вече на продълговата кутийка. Уолтър я измъкна от шкафа, разгърна сукното — и онемя.

Това беше миниатюрен ковчег с дължина около половин метър, направен по всички правила, и макар че заради драскотините и праха по капака изглеждаше стар, все пак Уолтър почувства неволен трепет. По теглото той вече беше определил, че вътре не би трябвало да има нищо, и все пак не се чувстваше на място. Той преглътна, постави кутийката гроб на масата, отри о себе си изпотените си длани и открехна капака.

… Не, все пак не се оказа прав.

Вътре нещо се белееше — листчета, покрити с рисунки и бележки. Въздъхвайки с облекчение, свещеникът се пресегна към листчетата, които неведомо как се бяха оказали на толкова странно място, и в този миг таванът се стовари върху него. Стаята се наклони и се разсипа на парчета, след което Уолтър Фрейзър се провали в небитието.

 

— Викарий!

— Уолтър, какво ти е? Какво е направил с теб?

— Мистър Фрейзър, чувате ли ме?

По лицето му пръсна вода, а после в носа му удари острата миризма на нишадър. Уолтър застена и потръпна. Стаята започна да придобива предишните си очертания, три лица плаваха около него, а очите на Мей бяха огромни като чинийки.

— Ударили са го по главата — каза Кристиан на Амалия. — Може да има даже сътресение на мозъка.

— Прилеп — промърмори бедният свещеник.

— Какво? — Амалия се приведе над него.

— Ковчег — тръсна той глава и неясно повтори: — Къде е ковчегът? А прилепът?

— Нима тук е имало ковчег? — попита озадачена Мей. — Къде?

— В шкафа — изстена Уолтър. — Като кутийка. А вътре имаше книжа.

— Какви книжа? — попита Амалия.

— Не зная. Аз… аз не успях — не завърши изречението той, но и така беше ясно какво има предвид.

Амалия огледа стаята и погледна в кътчето зад преградата, където имаше меден умивалник, позеленял от времето, и ъгълче от разбито огледало. Под умивалника лежеше късче тъкан, напоена с кръв.

— Всичко е ясно — каза Амалия, обръщайки се към приятелите. — Той си е превързвал крака. Когато сте влезли, не е избягал, а просто се е скрил. Занапред винаги проверявайте има ли някой друг в стаята, освен вас.

Мей и Уолтър наведоха глави. Те разбираха, че са допуснали грешка и за тях няма прошка.

— А за всичко останало вие, разбира се, сте юнаци — добави Амалия с по-мек тон. — Уолтър, малко по-добре ли сте? Може би ще ни разкажете за какъв прилеп говорехте?

Свещеникът обясни. Докато говореше, Мей се оглеждаше.

— Но в стаята вече няма нищо — каза тя. — Нито костюм, нито куфар, нито… — тя потръпна — ковчег. Изнесъл е всичко.

Уолтър кимна към бюрото.

— В лявото долно чекмедже — рече той — намерих немска монета.

Но монетата също я нямаше.

— Любопитно — каза Кристиан.

— Просто той е видял всички манипулации на Уолтър — поясни Амалия. — Всъщност, револверът още ли е у вас?

Свещеникът изохка бръкна в джоба си. Оръжието беше изчезнало.

— Защо не ме е убил? — внезапно попита Уолтър.

— Необходимо му е било спешно да си събере багажа, да не би някоя от вещите да го издаде — отвърна Амалия. — Изстрелът би предизвикал ненужен шум. Може би при други обстоятелства би ви удушил, но не забравяйте, че е ранен и всяко усилие е можело да му струва скъпо.

„Все пак — помисли си тя — е Хенрих. Стеринг би оставил вещите, би взел само най-ценното, но не би оставил свидетеля жив.“

— Трябва да поговорим с портиерката — каза Амалия. — Може би тя ще успее да си спомни нещо ценно. Кристиан! Помогнете на Уолтър да слезе по стълбите. Днес той здравата си изпати. Нищо, щом се върнем вкъщи, ще извикам най-добрия лекар и той бързо ще ви изправи на крака.

Граф дьо Ламбер и Мей помогнаха на свещеника със стъпалата, а Амалия отиде да разпитва портиерката. Но на баронесата не й се удаде да узнае нищо, освен че новият квартирант бил акуратен, не причинявал неприятности, плащал си наема точно навреме и документите му са били в пълен ред. В къщата той живеел около месец. Говорел френски без ни най-малък акцент.

„Със сигурност е Хенрих — реши Амалия, — на него винаги документите са му изрядни, както и френския. Но прилеп! И ковчег! Какво става тук, наистина? Масонски заговор?“

Честно казано, тя беше недоволна от обрата, който приемаха събитията. По природа Амалия беше крайно рационална и всичко, което намирисваше на мистика, обикновено предизвикваше у нея иронична усмивка. Но нямаше основания да се съмнява в думите на младия свещеник. Ако той беше видял изображение на прилеп в кутийката във вид на ковчег, това означаваше, че всичко това съществува наистина.

„Но какво общо има Норвен и нападението над него? Как може той да бъде свързан с тази история?“

Тя докара Уолтър до дома си, извика лекари и, оставяйки Мей за болногледачка, се отправи да разговаря със собственика на заложната къща за това какво именно беше откупил от него Луи Норвен.

Уви, на Амалия не се удаде не само да побеседва със собственика — местопроизшествието и улиците около него бяха отцепени от полицията и тя не успя даже да се приближи до заложната къща. Раздразнена, тя нареди на Кристиан да се връщат.

— Мисля, че собственикът вече е в полицията — каза графът.

— И Норвен със сигурност ще го разпитат веднага щом може да говори — добави Амалия.

— Тогава — отбеляза Кристиан — полицаите скоро ще дойдат и у вас. Нали знаят, че Мей и Уолтър са намерили ранения кондуктор.

— Все още не — отвърна Амалия. — Нашите мускетари не са дочакали полицията. Но, разбира се, лекарят ги е видял и ще ги опише. Да ги намери за Папийон ще е дребна работа.

— Смятате го за чак толкова добър? — не се удържа Кристиан.

— Ах, моля ви се — махна с ръка Амалия. — Вие сигурно сте чел твърде много романи, в които любителите проявяват чудеса от гениалност, а професионалните детективи винаги са глупаци. В своята работа Папийон не е просто един от най-добрите, а е именно най-добрият. И ако невинаги му върви, то за това не е виновен той, а обстоятелствата.

— А аз пък съм чувал, че лошият късмет е оправдание за глупаците.

— Така ли? И кой го казва?

— Някакъв познат на мадам Клариса. Писател, струва ми се.

— Казал го е кардинал Ришельо — сухо рече Амалия. — Когото мадам Клариса няма как да е познавала. Има, впрочем, и друго мнение, което се заключава в това, че случаят е псевдоним на провидението, а също така и трето — че провидението е разновидност на случая. Защо се усмихвате? По-добре си гледайте пътя, докато не сме блъснали някого.

Честно казано, на Кристиан къде повече му харесваше да гледа Амалия, особено когато така очарователно се сърдеше. Той обаче се овладя и започна да следи пътя, на който, впрочем, не се случваше съвсем нищо интересно.

Когато автомобилът приближи до дома й, Амалия видя, че край входа стои екипаж. Още преди портиерът да назове името на гостенина, тя вече знаеше кой така неочаквано беше решил да я посети.