Валерия Вербинина
Милион във въздуха (25)

Глава 25: Човекът, който мечтаеше да лети

Денят за Кристиан дьо Ламбер се оказа много наситен.

Първо той издирваше Жоржет Бриол, която по известна причина не можа да намери. После обясняваше на Амалия разни технически тънкости, а когато най-после се върна вкъщи, неговият баща му стовари новината, че днес на вечеря у тях ще дойдат приятели на херцога и в тяхното число — виконт д’Авенал със семейството си.

Тук съзнанието на Кристиан някак си се разми и той се видя пред олтара с бяла роза в петлицата на фрака, а до себе си — очарователната мадмоазел Йоланда с бяло було и в бяла рокля с дълъг шлейф. Но колкото и прелестна да беше тя, Кристиан не смяташе да се жени и не го интересуваше какво мислят по този въпрос родителите му и даже родителите на родителите му.

Затова той с усилие прогони видението, мило се усмихна, каза, че много се радва, влезе в една от стаите на първия етаж и благополучно напусна къщата през прозореца, след което, ако се изразим с езика на полковник Барнаби, „си плю на петите“. Смея да ви уверя, че и на самия д’Артанян не му се беше налагало да извършва толкова стремителна маневра.

След половин час Кристиан вече чукаше на вратата на своя приятел Жак Понтале, който притежаваше две преимущества: не контактуваше със знатните фамилии, а значи, не можеше да издаде графа-беглец, и освен това страстно се увличаше от всичко, свързано с полетите. Както виждаме, нашият герой съвсем не възнамеряваше да забравя за задачата, която му беше дала Амалия.

Понтале го посрещна с отворени обятия, покани го на вечеря, разказа му за балона, който възнамеряваше да пуска с приятели, и едновременно с това го упрекна, че Кристиан е заменил реенето във въздуха с грохота на моторите на земята.

— Изобщо — излъга Кристиан — аз възнамерявам да се върна към полетите. Автомобилите ми омръзнаха.

Понтале се разсмя и го тупна по рамото.

— Ето! Казвах ти, че гонките са глупост! Що за цел — да достигнеш скорост сто километра в час? А после? Двеста? Триста? Друго си е, Кристиан, да летиш като птица! Над теб е Бог, под теб е земята, а ти си по средата. Но все пак си по-близо до Бог и до птиците и това е правилно. На земята няма нищо хубаво, повярвай ми!

— Как ли пък не — измърмори жена му Нанет, внасяйки вечерята.

Жак се засмя. Каквото и да говореше, този четиридесетгодишен здравеняк силно обичаше семейството си.

— Тази седмица — каза той — смятаме да пуснем нашия балон. Тогава и ще видим дали не съм объркал нещо сметките. Ела, за теб винаги ще се намери място!

Те отдадоха дължимото на вечерята, обмениха си новини и Кристиан, събрал смелост, пристъпи към темата.

— Кажи, Жак… Известно ли ти е нещо за Еол?

— Дали ми е известно! — възкликна приятелят му, пламнал като барут. — Аз сигурно цял живот ще съжалявам, че не успях да присъствам на неговия полет. Майка й беше болна, не можех да се измъкна — обясни той, кимвайки към Нанет. — А после тези пършиви военни сложиха ръка на проекта и Адер вече не ме е канил.

— Дай подред, става ли? — предложи Кристиан. — Какво е „Еол“? Балон? — Жак поклати отрицателно глава. — Дирижабъл?

— Нямаше да съжалявам, ако беше дирижабъл, виждал съм ги с десетки — нацупено отвърна Понтале. — Не, Кристиан. „Еол“ е самолет.

— Какво?

— Са-мо-лет — наслаждавайки се на всяка сричка, рече Жак. — Съвсем нова дума в историята на въздухоплаването. Балони, нагрят въздух — това е съвсем друго. „Еол“ — това са крила и мотор. Бог на ветровете, разбираш ли! Преди седем години Адер го пускаше в парка на замъка Грец-Арменвил, недалеч от Париж. А аз не можах да отида! Ех!

Той яростно разроши с длан твърдите си тъмни коси.

— Там имало слуги и те гледали с отворена уста. Никой не вярвал, че ще полети, но той полетял! Разбира се, пролетял е малко, двадесетина метра, и не се е издигнал много над земята, но, разбираш ли, това е първи полет! Не може да се очаква от човека, че той ще литне като птица. И освен това, никой още не знае как да управлява това чудо. С балоните всичко е ясно, имаме натрупан опит вече от няколко века. А тук нищо не е ясно. Крила, мотор! А въздушните потоци? А дъждът, снегът? Нали това също трябва да се вземе предвид!

— Тоест, самолетът е машина с крила като птица и…

Жак поклати отрицателно глава.

— Адер копира механизма на крилото на прилеп. Той дълго време изучаваше летенето на птиците, насекомите и прилепите. Кой знае защо, прилепите му харесаха най-много.

„Прилеп! — проблесна в главата на Кристиан. — Викарият беше видял на салфетката скица на крило. Така че, излиза, че не му се е привидяло?“

— А самият Адер — кой е той?

— Клеман Адер е инженер и изобретател — отвърна Жак. — Той усъвършенства телефона, велосипеда и… какво още беше? Да, създаде някаква машина за построяване на пътища за железници. За полагане на релси или нещо от този род. Общо взето, има пари, но истински увлечен е само по полетите. Добър човек — без сянка от ирония добави той.

Кристиан потри чело. Внезапно възникна впечатлението, че редом с него е съществувал напълно особен, страшно интересен и непознат свят на чудесата, който той беше пропуснал изключително поради своята небрежност. Нали полетите винаги бяха стояли за него на второ място, след автомобилите.

— А после? — попита той. — Имам предвид, с „Еол“, с Адер… и изобщо.

— Нали ти казах: после дойде армията — нацупи се Жак. — Адер е обезпечен човек, но да строиш самолети не е евтино занимание. Чух, че само „Еол“ му е излязъл 200 хиляди франка^[1]. Армията предложи необходимите пари, за да завърши моделите си. Оттогава той затвори проекта и по отношение на това, което касае самолетите, работи само за тях.

— А какъв интерес може да има армията? — попита Кристиан.

— Тези гадове могат да имат само един интерес: военния — отвърна Жак и скулите му заиграха. По природа Понтале беше убеден пацифист. — Та нали не става дума просто за полет, който може да извърши всеки идиот, ако му хрумне да скочи от моста в Сена. Става дума управляем полет, Кристиан. И държавата, която, независимо от другите държави, разработи машини, летящи на голяма височина, ще получи голямо преимущество.

Кристиан се намръщи. Странно, помисли си той, та нали Амалия и Жак са съвършено различни хора, а по същество говорят за едно и също.

— Та ще дойдеш ли да видиш нашия балон? — попита Жак. — Разбира се, той не е самолет, но ти обещавам, че със сигурност ще полети.

— Надявам се, че твоят балон ще ми помогне да отлетя от моите неприятности — пошегува се Кристиан. В дъното на душата си той разбираше, че едва ли ще може да участва, но не му се искаше да обижда стария си приятел.

— А какви неприятности имаш? — попита Понтале.

— Струва ми се, че семейството ми възнамерява да ме жени.

Жак се разсмя.

— Ей богу, господине, вие вече не сте момче! Кажете „не“ и толкова.

— А как са останалите? — попита Кристиан, за да избяга от неприятната за него тема. — Алберто, Лука, Симон? Аз се издигах във въздуха заедно с тях, докато окончателно не се прехвърлих на автомобилите.

— Нормално, струва ми се — каза Жак, свивайки мощните си рамене. — Само Симон ченгетата го разкарват за разпити.

Към полицаите Понтале се отнасяше по-зле и отколкото към военните.

— А какво се е случило? — предпазливо попита Кристиан. — Може би ще мога да помогна?

— С него всичко е наред — успокои го Жак. — Просто той живее до къщата на Луи Жифар, когото неотдавна обраха. При това се е получила някаква странна кражба, взели са само една вещ, която той е пазил в памет на свой приятел.

— Каква вещ? — попита Кристиан, без да се досеща какво го очаква.

— Това е дълга история — сериозно отговори Жак. — Няма да повярваш, но са откраднали ковчег.

Кристиан се задави.

— Да, да, и аз не бих повярвал, ако ми бяха казали — кимна Жак. — И все пак това е самата истина. Ето, слушай…

 

 

— Госпожо баронесо! Дошъл е граф дьо Ламбер и моли да го приемете. Той…

Но Кристиан, презрял приличието, вече беше прелетял по стълбите до гостната на Амалия.

— Амалия Константиновна — тържествено обяви той на руски, — аз знам всичко!

— Вървете, Мадлен — каза Амалия на жената на портиера. — Всичко е наред.

Мадлен с нежелание си тръгна, не смеейки да спори.

— Какво именно знаете, Кристиан?

— Всичко! За „Еол“, за ковчега и за прилепа.

— Да започнем с „Еол“ — разпореди се Амалия, — а после ще се оправим и с другото. И така?

Кристиан си пое въздух и започна да разказва как той — по чиста случайност, естествено, — отишъл на гости на приятел, с когото някога са летели с балон, и той го просветлил по отношение на много любопитни неща.

— И още Понтале ми каза — говореше развълнуваният граф, — че след „Еол“ Клеман Адер започнал да строи втори самолет, вече двумоторен, и го нарекъл „Зефир“, но по някакви причини не го довършил. Мисля, че „Аквилон“ трябва да е третият. Но проектът е обгърнат от военна тайна, така че сама разбирате…

— Така — каза Амалия, поставяйки ръце на подлакътниците и съединявайки върховете на пръстите си. — Някои неща се изясняват. Мосю Адер се занимава с построяването на самолет за армията и изчезват някакви негови чертежи. Към разследването подключват най-добрите полицаи, в това число и Монере, а също така и контраразузнаването. Монере попада на следа… и по-нататък виждаме какво се случва.

Тя присви очи.

— Рисунката на салфетката, видяна от Уолтър, е схема на крило, която вероятно е нахвърлял на Хенрих един от сътрудниците на Адер, който е виждал самолета. А каква връзка има ковчегът?

— Това е много тъжна история — рече Кристиан. — За човек, който е мечтаел да лети.

— И тя, разбира се, също е свързана със самолетите.

— Да, госпожо. Но тя се случва отдавна, преди почти двадесет години.

— Цялата съм внимание — каза Амалия.

— Човекът, за който говоря, се казвал Алфонс Пено̀. Баща му бил адмирал, а самият той се отличавал със слабо здраве и не можел да плава по моретата. Затова пък мечтаел да лети. Създавал неголеми модели… най-различни, които летели, но всичките били всъщност играчки. Със своя приятел Пол Гошо̀ той искал да измисли даже такъв самолет, който да може да каца на вода. Това, разбира се, изглежда фантастично, но Пено̀ бил уверен, че е възможно.

— Невероятно — рече Амалия, която много внимателно слушаше Кристиан. — Та кога, казвате, е било това?

— През седемдесетте години, госпожо. Когато Алфонс Пено̀ навършил 20 години, той се присъединил към Френското общество на въздухоплавателите. После той станал вицепрезидент на това общество и участвал в издаването на вестник „Аеронавт“.

Кристиан си пое въздух.

— На него не му стигали малките модели, той искал да построи апарат, с който може да лети човек, но това означавало големи разходи. Обществото на въздухоплавателите не подкрепило проекта на Алфонс Пено̀ и в отчаянието си той решил, че неговата мечта никога няма да се осъществи. Тогава сложил всички чертежи на самолета, които той и приятелят му Гошо щателно били подготвили, в кутийка във формата на ковчег, и я дал на свой познат на име Луи Жифар, който също мечтаел да лети. А после Пено̀ си отишъл вкъщи и се самоубил. Това се случило през 1880 година. Бил само на 30 години.

— Поразително — обади се Амалия, потресена до дъното на душата си. — Опитвах се да измисля каквото и да е обяснение за кутията, която е видял мистър Фрейзър, но… признавам си честно, нищо подобно не ми беше хрумвало. Безумно ми е жал за този Алфонс Пено̀. Съдейки по всичко, което ми разказахте, той е бил много талантлив и ако беше жив сега… Какво има да се говори!

— Луи Жифар запазил кутийката и чертежите в памет на приятеля си — добави Кристиан. — А преди няколко дни те били откраднати. Жифар, както и неговите съседи, ги разпитвала полицията. И, което е интересното, помолили са ги на никого да не казват за станалото и новината не е стигнала до вестниците.

— Е, какво пък — рече Амалия, — сега ходът на събитията е приблизително ясен. Има двама агенти, които търсят всичко, което е свързано със самолетите. Хенрих краде чертежите на Пено̀, а Оберщайн изглежда се интересува само от „Аквилон“. По някакъв начин Хенрих също разбира за „Аквилон“ и решава да укрепи позициите си, защото чертежи отпреди седемнадесет години са едно, а съвременните разработки на Клеман Адер са нещо съвсем друго. Сега трябва да разберем какво именно е успял да открие Монере, защо е заминал за Ница и какво изобщо е станало с изчезналите книжа на Адер. Съдейки по поведението на двамата агенти, нито един от тях още не се е добрал до книжата. Така че имаме шанс.

— Какво ще правим? — попита Кристиан.

— Трябва ми Клеман Адер — отвърна Амалия. — Бедата е в това, че формална визита нищо няма да проясни, а методите, които използвах с малкия Монере, в случая с изобретателя със сигурност няма да проработят.

Тя лукаво поклати глава.

— А би било интересно да нахраним изобретателя със сладолед и да узнаем от него всичко, което ни е нужно.

Кристиан въздъхна.

— Ако работата е само в сладоледа — обяви той, — то аз съм готов да се пожертвам.

— В какъв смисъл?

— Така — безгрижно промълви Кристиан. — Просто ми хрумна една мисъл. Мисля, че знам как да получим Адер.

Очите му блеснаха и той се приведе към Амалия.

— И макар че това за мен ще бъде дяволски рисковано, за вас съм готов на всичко!