Валерия Вербинина
Милион във въздуха (23)

Глава 23: Неочаквани вести

Когато Кристиан се събуди на следващата сутрин в градското имение на баща си, той си спомни, че първо, трябва да открие Жоржет Бриол, а второ, как изглеждаха косите на Амалия, пронизани от слънцето, когато тя седеше на мястото на шофьора до него и внимателно слушаше обясненията за различните технически елементи. И какви бяха очите й… ах, очите й!

Тя слушаше, а после каза: „Мисля, че разбрах всичко“. И те тръгнаха по двора — първо бавно, после по-бързо, а после Амалия направи кръг около къщата и спря.

„Трябваше да й кажа, че това не е толкова просто — да караш кола — помисли си недоволен от себе си Кристиан. — Иначе тя може да реши, че аз… че аз съвсем не съм й нужен.“

В този момент в спалнята му надникна лакеят и му съобщи, че херцогът, неговият баща, току-що е пристигнал в Париж и желае да закуси с отрочето си.

Щом лакеят излезе, Кристиан сподавено застена и скри глава под възглавницата си. Ако трябваше да си признае честно, той не обичаше родителите си. Даже „обичаше“ в случая не беше много уместна дума, защото те просто съществуваха в напълно различни светове. Светът на майка му съставяха баловете, наситеният светски живот и преписката й с членовете на кралското семейство, които я удостояваха с дружбата си. Светът на баща му беше разделен между лова, придворните му задължения, които синът считаше за твърде нелепи, и опитите да направи от него, Кристиан, образцов наследник на знатна фамилия. Що се отнася до самия Кристиан, той беше равнодушен към титлите, задълженията и кралските особи, ако те не са очарователни дами. Но истински дами сред тях имаше малко, а очарователни пък съвсем.

Общо взето, денят не започваше добре от самото начало. Щом баща му беше вкъщи, значи за закуска трябваше да слезе официално облечен, но Кристиан игнорира изискванията на домашния етикет и се облече обикновено. Херцогът сухо му кимна иззад вестника си. Той беше извънредно сдържан и извънредно учтив господин, но кой знае защо видът му навеждаше на мисълта, че той някак си не е съвсем жив. Освен това херцогът беше толкова преизпълнен с чувство за собствено достойнство, че ничие чуждо не го вълнуваше.

— Съобщиха ми — каза херцогът, след като половината закуска премина в пълно мълчание, — че работиш в Ница едва ли не като шофьор.

Неодобрителният оттенък на последната дума всъщност трябваше да покаже, че само доброто възпитание пречи на бащата на Кристиан да каже всичко, което мисли.

— Просто помагам на една дама да се оправи с автомобила си — изръмжа синът, без да вдига очи от чинията си.

— Дама?

Този път интонацията придоби оттенък на въпросителна ирония. Херцогът искаше да даде на сина си да разбере, че Клариса съвсем не заслужава това почетно определение.

— Хората може да си помислят… — и той направи малка пауза, показвайки, че това поведение на Кристиан може да предизвика най-осъдителни тълкувания. Чувствайки как раздразнението му расте, синът остави вилицата си и вдигна глава.

— Какво? — предизвикателно попита той. — Тя е по-възрастна от майка ми, между впрочем.

— А баронеса Корф е по-възрастна с десет години от теб — меко отбеляза бащата.

— С девет и половина — поправи го Кристиан и замълча, отлично разбирайки, че се е изпуснал. Точната сметка го издаде напълно, както не би го издало прякото признание в любов.

Но баща му кой знае защо не пожела да се възползва от грешката му.

— И, разбира се, тя също има автомобил — снизходително промълви той, усмихвайки се под мустак.

— От вчера. Впрочем, сигурно и за това са ви съобщили — нацупено рече Кристиан. — Всъщност, тя ми обеща да ми даде автомобила за състезанието.

Херцогът въздъхна. Нека открием една малка тайна — бащата на Кристиан изобщо не беше скъперник. Той беше готов да гледа през пръсти как синът му пилее семейното богатство по надбягвания, запои и актриси от „Водевил“ или „Вариете“ — в края на краищата, всички останали наследници постъпваха така и това се считаше за в реда на нещата. Но Кристиан беше равнодушен към конете, пиенето и продажните хубавици и докато баща му го издържаше, той харчеше всичките си пари за автомобили, полети с балони и тям подобни неща. От гледна точка на херцога, това беше абсолютно неприлично, а когато синът му започна да участва в автомобилни състезания и името му започна да се споменава във вестниците, стана ясно, че семейната чест е под заплаха. Херцогът поговори с Кристиан и му обясни, че или той ще се върне към подобаващите за възрастта му развлечения, или баща му ще бъде принуден да се превърне в рицаря скъперник и ще му спре издръжката. Не, истинско скарване не се получи, но отношенията между баща и син значително охладняха, още повече че щом видя упоритостта на Кристиан, херцогът изпълни заканата си и започна да му дава точно толкова пари, че да не поощрява пагубните му наклонности. Това означаваше, че издръжката стигаше на сина му да преживява, но той можеше да забрави за автомобилите и състезанията. Да иска пари от майка си беше безполезно — тя принадлежеше към онзи тип хора, които с лекота харчат за всякакви нелепости, но не биха дали нищо на бедняк, обяснявайки, че нямат и пукната излишна пара. А Кристиан не обичаше да се чувства като бедняк.

— Все пак се надявам на твоето благоразумие — с обичайния си равен тон промълви херцогът. — Синът й е вече на петнадесет години, а има и приемен син, който носи моминската й фамилия. Казват — замислено добави херцогът, — че много прилича на един неин познат.

Кристиан пламна и стана от мястото си.

— Вие сте непоносим — рече той.

Той искаше да продължи изобличителната си реч, но погледна непроницаемото лице на баща си и разбра, че само би си загубил времето. Затова хвърли салфетката си на масата и излезе, хлопвайки вратата.

Огледалото в спалнята отрази неговото почервеняло, сърдито лице. Той изруга тихо и започна да кръстосва стаята. Кристиан и сам не можеше да каже какво именно го засегна толкова; във всеки случай не беше споменаването на децата на Амалия. Да не би баща му да искаше да каже, че тя се опитва да го хване?

„Глупости“ — каза си той, спомняйки си откритото лице на възлюбената, очите й, усмивката й. Но все пак му остана привкус, мътен, неприятен, и за да го отмие, Кристиан си напомни за поръчението да открие Жоржет Бриол.

„Чудесно… С това и ще се заемем.“

Квартирата на Жоржет се намираше на мецанина на къща, разположена в моден район, а от прозорците й се откриваше изглед към Айфеловата кула. Вратата отвори млада камериерка с простоват вид, която каза, че мадам я няма вкъщи и не й е известно кога ще се върне, но той можел да остави картичката си.

— Благодаря — каза Кристиан, — по-добре да намина по-късно.

След половин час той седеше в едно кафене, разглеждаше вестниците и размишляваше какво да предприеме. Беше недоволен от себе си. В края на краищата, Мей беше намерила ножа, Уолтър беше открил бърлогата на шпионина, Амалия умело ръководеше всички, а той, Кристиан дьо Ламбер, реално с нищо не се беше отличил. Възложиха му съвсем дребна работа — да разпита свидетел, — а той и нея не можа да свърши.

— Кристиан! Ти си вече в Париж? А ние мислехме, че си още на юг!

При него седна познат, младият маркиз Гастон дьо Монфере. Той беше висок и сух, с малка, добре поддържана главица, и постоянно се усмихваше, показвайки дребните си бели зъби. Изпод изпъкналите му клепачи гледаха големи тъмни очи, шалчето му падаше небрежно, но безкрайно елегантно, а на бутониерата му можеше да завиди всеки лондонски денди. На някои, особено на жените, можеше да се стори, че Гастон изглежда неотразимо и той наистина се славеше като голям техен почитател. Маркизът беше обаятелен и добродушен, изпитваше пристрастие към сплетните, считаше себе си за душата на компанията и искрено би се удивил, ако някой му беше казал, че съществуването му е абсолютно безполезно. Някога с Кристиан бяха учили заедно, но не можеше да се каже, че са приятели — най-много добри познати.

— А аз все се чудех, теб ли забелязах да минаваш край мен вчера на Елисейските полета — продължаваше маркизът, гледайки го с любопитство. — Всъщност, стори ли ми се или до теб в автомобила седеше мадам Корф?

Кристиан, разбира се, не беше Мей — той умееше да лъже, но бедата беше в това, че не му се получаваше добре. Можеше например да каже, че Амалия е далечна племенница на братовчеда на кръстницата му или че той просто й помага да устрои благотворителна вечер в полза на пострадалите от пожар в Гренландия, но вместо това започна с някакво съвсем глупаво изречение, запъна се, изчерви се и даде повод на жадния за клюки Монфере окончателно да се убеди, че тук има нещо нечисто.

— Уверявам те, че тук няма нищо особено — вече сърдите рече Кристиан. — Тя просто поиска да си купи автомобил. Все пак някой трябва и да го кара, нали!

Маркизът замислено кимна.

— Поразителна личност е тази баронеса — отбеляза той. — А как семейство д’Авенал се отнася към това, че ти си й нещо като… верен паж?

— Какво общо имат семейство д’Авенал с това? — учуди се Кристиан.

— О, извинявай! Но ние мислехме, че това е решено.

Кристиан неразбиращо го гледаше.

— Имам предвид, ти и мадмоазел Йоланда… Вашите семейства дружат отдавна, а тя е вече на осемнадесет, най-подходящата възраст за… е, сам разбираш. Твоята майка неотдавна е разговаряла с родителите й и те май не са били против, смущава ги само страстта ти към моторите, но виконтът…

Кристиан седеше изпънат като струна и не вярваше на ушите си. Значи, скъпите му родители са решили да стигнат до крайно средство, за да го накарат да се вразуми? Да го оженят? За мадмоазел Йоланда, която познава от дете, която е много мила и той няма нищо против нея, но…

— Сгодени ли сте вече? — попита Гастон, горейки от любопитство.

— Аз току-що пристигнах — процеди Кристиан. — Кога бих успял?…

— Можеш да разчиташ на мен — увери го маркизът, — няма да кажа на никого, че съм те видял с госпожа баронесата.

За това, че той вече беше разказал за това на две дузини общи познати, той благоразумно премълча.

— Лично на мен Йоланда много ми харесва. Мисля, че ще бъдете прекрасна двойка. А с госпожа Корф и без това нищо няма да ти се получи.

— Това пък защо? — вече мрачно попита Кристиан.

— Ами, на мен не ми се получи — с обезоръжаваща простота призна Гастон. — Не ме гледай така, аз само малко се повлачих след нея, но тя… — въздъхна той. — Нали ти казвам, поразителна особа! Просто не пожела и да знае за мен. Ум не ми стига с какво не й угодих. А за нея, разбираш ли, не може да се каже, че е… ъ… претенциозна. Чух, че е имала роман с играч, да, с професионален играч! И приятелите й са едни странни, поне някои от тях. Казаха ми…

И дьо Монфере понижи глас и разказа сърцераздирателни подробности за приятелите на Амалия, които до един не дружаха със закона и които със сигурност не бяха допускани в приличните домове, а в същото време тя съвсем свободно ги приемаше вкъщи.

— Според мен, всичко това са глупави сплетни — студено рече Кристиан. — Аз не съм срещал в дома й нито един човек, на когото би ми било неудобно да подам ръка.

— Разбира се, че си прав — лесно се съгласи маркизът. — Сигурно работата е там, че за своята възраст тя изглежда поразително и затова хората се радват, ако могат да й припишат каквото и да е. Макар че в същото време не може да се каже, че тя следва светските условности. Не прави балове, рядко ходи по приеми, почти не стъпва в театъра, затова пък нейни портрети рисуват най-добрите живописци. Сега всички са полудели по Болдини^[1], плащат му огромни пари само да ги нарисува. Само мадам Корф не търсеше неговото разположение, той сам поиска да нарисува портрета й.

Кристиан не разбираше много от живопис, но си помисли, че на мястото на този Болдини би нарисувал не един, а няколко портрета на Амалия.

И освен това, честно казано, той се радваше, че е отказала на Гастон. Ако тя беше била благосклонна към това нищожество, това силно би я понижило в очите на Кристиан. При цялата си демократичност той отлично съзнаваше, че хората съвсем не са равни, само че за него неравенството се заключаваше в личните качества, а не в социалното положение.

— Отдавна ли я познаваш? — осведоми се дьо Монфере, гледайки го изпитателно.

— Кажи, Гастон, не ти ли омръзна? — директно попита графът.

— Какво имаш предвид? — изуми се маркизът.

— Да пилееш единствения си и неповторим живот по разни глупости — търпеливо поясни Кристиан. — С какво се занимаваш? Ходиш по гостните, разнасяш клюки, разпитваш ме за подробности за жена, която едва познавам. За какво ти е всичко това, какъв е смисълът? Не разбирам. Може би ти ще ми обясниш?

— Ти днес си в руско настроение, така като гледам — добродушно отвърна Гастон, който изобщо не се обиди от думите на приятеля си. — Смисълът на живота, душата и прочие нелепостите, над които вашите писатели така обичат да си блъскат главите. Какъв е смисълът например в автомобилните гонки, по които ти така се увличаш?

— Да победиш природата — сериозно отвърна Кристиан, — да изпиташ собствения си характер и, може би, да поставиш рекорд. Да достигнеш, например, до скорост сто километра в час. Засега е невъзможно, но кой знае?

— А според мен, всичко това са глупости — отвърна Гастон, докато поправяше бутониерата си. — Не споря, за теб всичко това сигурно означава много, но за мен да победиш природата и прочие са само думи. И извинявай, но не бих заменил всички автомобили на света за кон, който ще спечели следващото надбягване в Шантийи. Всъщност, ето ти пример за тържество над природата не по-лошо от твоето, защото да обяздиш добре кон си е цяло изкуство.

Кристиан нямаше никакво желание да спори — не защото не беше уверен в правотата си, а защото отново особено остро усети, че разговаря с човек от друг свят. Какъв смисъл има да се опитва да го преубеди? Все едно те никога нямаше да се разберат.

„Бедният — помисли си маркизът, когато Кристиан накрая се сбогува с него и се отдалечи. — Ето още един нелош младеж, който е загубен за обществото и то заради това, че е изменил на своето предназначение. Напразно си играе на равенство, не му отива. И как може да общува с тези грубияни, които поправят мотори? Ясно е, че за общуване къде повече подхождат хора като херцогиня Г. или великия княз В.“ И той разтвори менюто, твърде доволен от себе си.

Беше неделя и Кристиан крачеше в тълпа от разхождащи се, като си мислеше дали ще е прилично да намине пак към Жоржет Бриол и дали тя междувременно се е върнала. Но рижата дама отново не беше вкъщи и камериерката й не пожела да съобщи къде се намира. Най-накрая, недоволен от себе си, Кристиан тръгна към къщата, в която живееше Амалия. На няколко пъти му се стори, че вижда пред себе си Жоржет, но се оказваха други жени с рижи коси.

„В края на краищата — каза си той, — тя може да бъде където си иска.“

И той се замисли за това как да постъпи с Йоланда. Съдейки по всичко, родителите му сериозно възнамеряваха да го оженят.

 

 

Докато Кристиан и другарят му обсъждаха в кафенето смисъла на живота, Амалия прие в дома си посетител, който, по нейните разчети, би трябвало да се появи доста по-рано. Имаме предвид комисар Папийон.

Той се разсипа в любезности, обяви, че госпожа баронесата хубавее от ден на ден и той сърдечно се радва да я види. Но, уви, тук са го довели неотложни дела.

— Предполагам — отбеляза Амалия, — че при мен ви е довял добрият вятър.

Папийон леко се напрегна, но не започна да отрича нищо.

— Надявам се, че ще е добър и за двама ни, госпожо баронесо. Защото дългът ме кара да ви кажа някои неща, които може да не ви харесат. И все пак разчитам, че ще ме разберете.

— Говорете — рече Амалия, — слушам ви.

— Ще бъда кратък — отзова се комисарят. — Та значи, госпожо, известно ми е всичко, което сте предприели през последните няколко дни. Знам за всичките ви помощници и знам всичко, което те направиха и продължават да правят за вас. И убедително ви моля да се държите по-далеч от тази работа, иначе последствията могат да бъдат най-непредсказуеми. Далеч съм от това да ви заплашвам, но трябва да разберете, че няма да търпим ни най-малко вмешателство в това, което касае нашите интереси. Франция е демократична страна, но и нашата демокрация си има граници.

— Надявам се — сдържано отбеляза Амалия. — Защото демокрация без граници е нещо съвсем депресиращо.

Тя присви очи.

— Ами августовската визита на господин Фор^[2]? Предполагах, че нашите страни са съюзници, а съюзниците не могат да имат тайни едни от други.

Папийон замислено я погледна.

— Даже и най-добрата съпруга има тайни от мъжа си, госпожо. Какво остава пък за политиката?

— Драги комисарю — уморено каза Амалия, — и на двама ни ще е по-лесно, ако сме откровени един с друг.

— Откровени? — сви рамене Папийон. — След като вчера ви е направил визита един господин от посолството? Извинете, госпожо, но не съм толкова наивен.

Амалия се усмихна.

— След като си направихте труда толкова откровено да ме предупредите, аз също съм длъжна да ви предупредя за някои неща. Моят интерес в тази работа не е политически и ми е все едно дали ми вярвате или не. Просто господин Оберщайн мина границата и сега много ми се иска да му дам урок. Всъщност, арестувахте ли го вече?

Папийон не помръдна, но по блясъка в очите му Амалия разбра, че отговорът най-вероятно е отрицателен.

— Жалко, защото той е убил вашия колега Пиер Монере. Не знам какво е успял да намери Монере, но очевидно това се е оказало достатъчно.

— Виждам, че не сте си губили времето — въздъхна комисарят. — И все пак, още веднъж ви моля, госпожо, да не се месите. Иначе могат да ни заинтересуват множество любопитни моменти. Например, откъде в портфейла на прост кондуктор са се отказали две стофранкови банкноти, при което с трета той даже е успял да откупи пръстен от заложна къща? Изобщо не говоря за това, че да изгоним вашите английски приятели със забрана да се връщат във Франция е от просто по-просто. Не ни принуждавайте да стигаме до крайни мерки, госпожо, иначе после ще е късно.

— Е, ще видим — отбеляза Амалия. — Вятърът може да се промени, нали така?

Папийон се изправи.

— Признавам, че бих бил щастлив да работя заедно с вас, госпожо — каза сериозно той. — Но при сегашните обстоятелства това е напълно изключено. И с нищо няма да мога да ви помогна, ако все така пречите на следствието.

— Мисля, че ако се сравнят изводите на следствието с моите, ще се окаже, че на мен ми е известно много повече — пламенно парира Амалия. — Та кой на кого пречи, господине?

Папийон се усмихна.

— Допускаме, че някои неща са ви известни, госпожо. Но се боя, че не всички. Така или иначе, можете да не изпращате повече господин графа при Жоржет Бриол, това е напълно безполезно.

— Искате да кажете, че вече сте я задържали? — с любопитство попита Амалия.

— Не — сериозно отвърна Папийон. — Трупът на Жоржет Бриол е бил уловен в морето недалеч от Ница. Тя е убита преди няколко дни.